Лисицата

ПРОЛОГ

Ирландия, град К., област Килкени, 1301 година

От сутринта беше започнал да прехвърча сняг и оловносивото небе приличаше
на огромен натежал купол, готов да рухне върху премръзналото градче. Някъде
далеч злобно пролайваха кучета, но леденият вятър разнасяше острите накъсани
звуци и те утихваха като приглушен звън от сребърни монети.

Върху малко каменисто възвишение недалеч от градчето чернееше порутена къща
с ограда от разкривени от влагата дъски. Наклоненият є комин едва се държеше, а
каменните плочи по покрива є бяха напукани като устните на умиращ от жажда
човек. В двора пред къщата стоеше конски впряг с „клетка за вещици“, сложена на
дървена платформа с колела. По клетката белееха черепи на козли за гонене на
демони и котешки опашки за примамване на женски духове, а за двойната капра на
впряга бе вързано огромно черно куче, върху чийто нашийник с метални бодли бе
изписано „Oderint, dum metuant“^[1].

Двама мъже с посивели от студа лица стояха до конската кола и намръщено
гледаха към къщата. Единият – джудже в черни дрехи и черни ботуши, отдалеч
приличаше на дете, облечено като възрастен, а другият бе чудовищно як мъжага с
бичи врат и дълга до раменете тъмноруса рунтава коса, облечен в свещеническо
расо. Двамата бяха ловци на вещици, на хора – вълци и на убийци, и на
разсъмване бяха уловили поредната си жертва. Знаеха, че жената, която
преследваха – убийца с легендарна слава, беше бременна, и бяха изкарали късмета
да я хванат точно когато започваше да ражда. Изгониха от къщата старицата,
която помагаше при раждането, и показаха на стопанина – грубоват мъж, отглеждащ
петли за продан, църковните разпореждания, като му казаха кои са те и коя е
жената, която бе приютил в дома си. След това го избутаха грубо навън и му
забраниха да влиза в къщата, после търпеливо зачакаха в двора раждането да
приключи, с тайната надежда проклетницата, лишена от всякаква помощ, да умре и
така да си спестят превозването є през почти цялата страна.

През последния половин час виковете на родилката бяха започнали да се
разреждат и да утихват. Гледачът на петли, изпълнен със страх да не му бъдат
конфискувани парите, които бе взел от жената срещу гостоприемството си, крачеше
безцелно из градината зад къщата и се вкаменяваше всеки път, щом я чуеше да
крещи от болка.

– Започнах да измръзвам – каза по едно време джуджето. – Не трябваше да я
чакаме да ражда! Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да
издържи дълго по пътя.

Огромният мъжага се намръщи и се загледа в далечината.

– Винаги се оплакваш – каза кисело той.

Джуджето го погледна и поклати недоволно глава.

– Tá sí ina ollphéist!^[2]Съсипала е живота на четирима богати мъже и всеки път е наследявала цялото им
имущество, после го е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла
Ирландия. Има дузина деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още
толкова, за които не знаем.

– Е, не може да є се отрече, че е била добра майка… –
измър-мори
едрият мъжага.

Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към
гледача на петли, който приближаваше с тежки стъпки, прегърбен от тежките си
мисли. Със сплъстената си коса и оръфани дрехи той приличаше на продавач на
индулгенции, който отдавна не е продал нищо.

Когато приближи, мъжът закърши ръце и понечи да заговори, но смущението
беше прогонило думите му и той започна да пристъпя глуповато от крак на крак.
Почеса се по главата, изсумтя шумно няколко пъти и когато отвори уста,
неочаквано намерил това, което искаше да каже, протяжно скърцане зад гърба му
прекъсна намерението му.

Тримата мъже едновременно извърнаха глави и с изумление
видяха как входната врата на къщата се отвори и отвътре излезе родилката,
понесла голям пашкул от завивки, който притискаше към гърдите си. Беше
наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата є катраненочерна
коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Лицето
є бе бяло като мляко, черните є очи бяха кръвясали от безсъние и умора, а по
устните є сивееха топчици съсирена кръв.

Кучето край клетката се стресна от появата є и силно се разлая, а конете
затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.

Жената бавно се приближи, огледа мъжете, след това, без да каже и дума,
подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена
уста.

Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята
си и отметна горната завивка на пашкула. Едно бебешко личице се показа отдолу и
розовите му устнички се раздвижиха и премляснаха, без то да отвори очи.

– Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря – каза тя на гледача на
петли. – Оставила съм всичко, което имам, на масата в стаята. Ще намериш жена
от града и ще є платиш да се грижи за нея.

Мъжът не смееше да помръдне – черните є очи се бяха впили в неговите и той
бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе
стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.

– Накара ни да чакаме… – каза джуджето и се изплю встрани. Огромният мъж
до него сви устни и с досада изсумтя.

Тя дори не ги погледна – пристъпи напред и изненадващо се притисна към
гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска
в ухото му:

– Ако на малката є се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще
умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh^[3].

После се отдели от него, погали бебето по челото и се
обър-на към
двамата ловци.

– Надявахте се да умра, нали? – попита тя и една бледа усмивка пробяга по
устните є.

– Нечестивият винаги помага на такива като теб – почти изписка джуджето. За
пръв път бе успял да застане очи в очи с тази жена и незнайно защо, тръпки го
побиха от нея.

– Изглежда добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши – отвърна
тя.

– Мълчанието е най-доброто, което може да направи една жена, убила мъжете
си – изръмжа огромният мъж и разтърси русата си грива.

– Убих тези, които го заслужаваха – каза тя, без да трепне. – И ако можех,
бих ги убила отново. – После изненадващо добави: – По-добре да тръгваме и да не
губим време. Чака ни дълъг път.

Хвана два от страничните кичури на косата си, прекара ги под нея и я върза
с тях, след това се обърна и тръгна към клетката. На мястото, където бе стояла,
се бе образувала малка локвичка от кръв.

Кучето изведнъж залая още по-силно и задърпа синджира толкова яростно, че
конската кола започна да се тресе.

Жената стигна до клетката, отвори вратичката є, влезе вътре и седна на
дървения под. Погледна към небето за миг, след това присви крака към гърдите
си, прегърна ги и утихна.

Джуджето прокара смутено ръчички по лицето си и притича до клетката,
клатушкайки се като дебело дете. Припряно откачи връзката с ключове от колана
си и заключи катинара на вратичката. Огромният мъж зад него се почеса по
челото, след това тромаво тръгна към конете.

Двамата се качиха на капрата, наместиха се и джуджето хвана юздите.
Конската кола потегли със скърцане към отворената порта, а кучето, укротено,
затича отстрани. Зад тях гледачът на петли, прегърнал неумело бебето, остана на
двора, загледан подире им.

След малко бебето в ръцете му се размърда и бавно отвори нежните си клепки.
Той сведе глава и с почуда видя как върху снежнобялото личице, подобно малко
чудо, изплуваха две тъмночервени очи, приличащи на разтопени рубини. И в същия
миг, сякаш довети от някъде, отново дочу думите, които жената бе изсъскала в
ухото му.

Отстъпи уплашено назад и в сляпата си вяра се прекръсти няколко пъти,
докоснал се за пръв път до неясната тайна на Бога и до страха от неговото
възмездие.

Скоро бебето приклепа сънено, побърчи носленце, после затвори очи и се
унесе.

Мъжът вдигна глава и отново се загледа към пътя,
криволичещ през неравното поле. Заради падащия сняг тъмният силует на конската
кола се бе разпаднал на черни потрепващи петънца, които скоро се стопиха и
изчезнаха напълно. Огромната белота стана съвършена, а тишината, която се
спусна след нея, бе като след края на света. Или като преди неговото начало…