Из разказа „Двамата с Любен”
Попът беше готов да участва
в такъв разговор, като каже: „Писах се в комитета и заклевах членовете му над
Евангелието и кръста, защото тогава още не си представях нещата така изцяло и
издълбоко, както ги разбрах по-късно. Като един юруш виждах революцията. Ще
тръгне най-отпред един български херой като Дякона Левски, ще се втурнат след
него и няколко хиляди юнаци, ще загърмят с пушките си и ще вдигнат с тази
гюрултия още повече хора на бунт, целият български народ ще се вдигне, както
стана в Италия с Гарибалди, и турците тогава ще рекат: „Добре, кьопоолар, с вас
на глава не може да се излезе!“, и ще си отидат в Анадола.
Ще речете, че съм бил
лекомислен и наивен човек, щом съм мислел тъй, и аз ще се съглася с вас. Глупав
бях, когато се надявах, че освобождението ще дойде почти без убийства или ако
ги има, те ще бъдат само на някои черкези и окървавени с престъпления турци.
Тъй смятах тогава, братя, но като разбрах по-късно грешката си, не дойдох на
вашето мнение, че трябва да се убива за освобождението на България, а отидох на
друга страна и към друга мисъл. Ще ви я кажа.
Колцина бяхме ние в Ловеч,
които членувахме в комитета и бяхме решили да направим нещо практическо за
освобождението на България? Десетина души бяхме и имаше още десетина или
двайсет, които щяха да се присъединят по-късно, когато работата тръгне.
Останалите ловчанлии са хора плашливи и хрисими, те в такова начинание няма да
се хванат, защото знаят, че то ще ги погуби и ще им изгори къщите. Видяхте
колко българи се вдигнаха в априлската буна. Мислех си и още мисля, че бавната
и търпелива работа на дейци като Васил Левски е обречена на неуспех, защото с
нея ще се спечелят за делото само по двайсетина души във всяко селище, а
останалите ще се крият и ще бягат като Денчо Халача, когато им поискат пари за
делото, или ще изричат несвестни приказки като дякона Паисий, когато разберат,
че тази завера пречи на катадневната им работа. Всичките още не дошли на нашия
акъл българи ще трябва насила и с нож в ръка да ги принудим да участват в
делото и да помагат и да ги убиваме, когато забележим, че поради глупост или
поради неопитност с викове като онова момче или с несмислени приказки като Паисий
могат да застрашат начинанието ни. От такава борба аз се отказвам“.
Знаеше какво ще рекат след
тези негови думи: „Хасъл защото се отказваш, си предал Василя Левски. Искал си
с това деяние да попречиш за бъдещи негови убийства. Така си мислел“.
Усмихваше се и поклащаше
глава: „Повечето хора намират за правилно и богоугодно да се затрие един убиец,
за да се спаси животът на двама, трима или повече човеци, които ще станат негова
жертва. Тъй мислят повечето хора, но аз вярвам в Христовата правда и казвам,
че не с убийства се премахва злото от живота човешки, защото злото ражда още
по-голямо зло. Не току-тъй в Стария завет е речено: „Не убивай!“ и не се
посочват случаи, когато тази заповед може да не се изпълни. И като разбрах, че
не с убийства трябва да се борим за свободата си, като осмислих истински
Христовите думи: „Не се противете на лошия и на злия и ако някой ви удари по
дясната буза, ти му обърни и другата!“, с дълбок потрес се отвърнах от
насилственото затриване на човека, а след туй отидох с мисълта си при първите
християни и ги видях да пеят химни и да благославят насилниците, когато те ги
хвърляха на лъвовете да ги разкъсат. Вие както искате мислете, но аз ще ви
кажа, че нито съм искал, нито можех да предам Васил Левски. Не исках да го
затривам с предателство, защото то също щеше да е убийство и убиецът щях да
бъда аз.
Не вярвах вече в светостта
на делото Васильово, такава е истината, но е истина и това, че не съм искал с
предателство да помогна за обезвреждането му“.
Нямаше да се усмирят след
тези негови думи хулителите му и щяха да рекат ехидно: „Тъй, значи! Ти не прие
убийствата в името на нашето дело, но прие турските зулуми, като се отказа от
борбата срещу тях. Съгласи се читаците да влизат в къщите български, да грабят
имане, да убиват мъже и да насилват жени и момичета. Какво сърце имаш ти,
човече, щом можеш да гледаш спокойно това?“.
Имаше отговор и на този
въпрос поп Кръстьо и той щеше да е следният:
„На друга порта тропаш,
господинчо мой! Я ми кажи ти в коя ловешка къща, откакто си роден и се помниш
като човек, са влизали турци и са убили човек или са насилили жена? Българи и
борци за свобода, а не агарянци влязоха посред бял ден в една къща и
хладнокръвно убиха невинно момче. Имаше убийства и ограбвания, но те не бяха
турско дело, не бяха само турско дело, а в тях участваха и българи, та дори и
моят брат участваше, и затова, а не за участие в освободителното дело,
българите го нарекоха хайдут Гено. Той стана ортак с черкезите и ограбваше заедно
с тях, без да прави разлика българи ли са ограбваните, или са турци. Нещастие и
за българите, и за турската власт беше, че след Кримската битка между руснака и
турчина надойдоха много черкези от Кавказ, разбойници бяха те и самата власт в
края на краищата започна да ги гони. Когато Мидхат паша, благата душа, както се
пееше в една песен, стана валия на Туна вилает, бързо унищожи разбойничеството
във всичките шейсет и две каази“.
„Добре, щом е тъй! – щеше да
рече онзи, който искаше да го изкара по-черен от дявола. – Ти си мислел, че
българите са до- брували под сянката на падишаха, и си искал все под тая сянка
да стоим и да няма българска държава!“
Клевета щеше да е и туй
обвинение. По-силно от обикновените прости хорица поп Кръстьо беше искал да се
съкруши турската власт и да се възцари власт българска, по-силно от тях беше
желал да стане тъй, защото простите люде не гледат на нещата издълбоко и за
друго и не помислюват, когато никой не ги насилва и когато има хляб за децата
им. А попът знаеше, че това не е достатъчно и че човеците трябва да живеят с
по- голяма широта около вратовете си, та да могат да се развъртят и да покажат
всичките си умения и мурафети, че и нови да придобият.
През шейсет и второ лято,
след края на учението си в Белградската семинария беше отишъл с поръка от баща
си при един негов дост в града Русчук и стоя цял месец там по същата работа,
та го заведе веднъж аркадашът на баща му на гроздобер. Тръгнаха рано сутринта с
коли, на които имаше линове и чебури, и всичките коли се събраха по някое време
пред градската порта и спряха там. „Защо се чака?“ – попита Кръстьо и
спътниците му обясниха, че портата е затворена още и че всяка вечер я затварят
заради черкезите и всяка сутрин я отварят. „Че отворете я, нали се съмна!“ –
рече той, а аркадашът на баща му отвърна, че я отварят низамите пазачи, които
са мързеливи и разхайтени и спят до късно, а българите не смеят да нарушат съня
им, защото ще ги разсърдят с това и те ще ги бавят чак до обед.
Свикнали бяха хората с това
чакане и говореха весело и се смееха, а се появиха и симидчии и мъжете
започнаха да купуват симид за децата и за жените. Не бяха ядосани чакащите
заради своеволието на низамите, а младият ловчанец стискаше зъби и питаше:
„Докога ще ни притесняват тъй, Господи? Нека си отидат, откъдето са дошли,
тези чужди за нас хора, та да отдъхнем и да заживеем!“.
Млад беше тогава и кипеше
кръвта му и затова искаше да се втурне срещу турците заедно с много българи,
втурваше се в мислите си устремно и победоносно, но не виждаше нещата издълбоко
и затова нито веднъж не си представи как замахва с ятаган или със сабя и отсича
главата на турчин или го застрелва с пушка и той пада бездиханен. Тогава си
мислеше, че работата ще се свърши само с едното втурване, но когато след това
умъдря и натрупа знание, видя нещата в целостта им и се уплаши: „Няма да мога
да сека глави, Господи!“.
ТЕМАНЕ ПРЕД БОГА
През 1884 година управителят
на най-големия от чифлиците му се яви пред него с малка книжка в ръце и
забързано и угодливо започна да хули списователя Захарий Стоянов и дори го
напсува, защото окепазил с писанието си почтени българи и на първо място
уважавания господин Иванчо Хаджипенчович. „Срам няма този човек!“ – пискливо
викаше управителят. – Не знам защо стана тъй, господин хаджи, но след като си отидоха турците,
се появиха нашенски перекендета , писачи разни, които не ги е еня, че…“
„Дай!“ – каза хаджи Иванчо, посегна и взе от ръцете му книжката, отвори я, без
да бърза – всъщност тя сама се отвори на мястото, където най-често я бе отварял
управителят, за да чете с ехидна наслада на този и на онзи как са оклепали
господаря му – и прочете:
„По-пространна информация за
неговите изпити в София ние не знаем. Лицето, което го е изпитвало и по всяка
вероятност знае най-много, живее и до ден днешен и пак в същия град решава
съдбата на българския народ, каквото и във времето на полумесеца, когато
бесеше своите братя. Аз говоря за хаджи Иванчо Хаджипенчович ефенди, който
подписа обесването на героя.
Дълго време си мислих да
поискам някои сведения от него, мъчих се да забравя миналото, борих се в себе
си да се примиря с онова начало, че каквото и да прави човек, ако не е
разсърдил висшето си началство, от което приема заплата, то всичко му е
простено, но напусто. Представи ми се грозната бесилница, стори ми се, че
гледам сянката на покойния, който ми викаше: „Не ме осквернявай! Не искай помощ
от оная ръка, която е оцапана с моята кръв!“.
Освен това аз не мога даже да си въобразя, че
този кръстен турчин, това кално кепазе ще да даде добросъвестни сведения на
оногова, който би пожелал да научи от него нещо за последните минути от живота
на нашия герой. Той ще да ви се яви най- горещият патриот, ще да ахка и охка от
вас повече за участта на юнака, който уж съжалявал и на когото се мъчил да
помогне нещо“.
Употребил за четенето точно толкова време,
колкото беше нужно, и нито секунда повече, хаджи Иванчо с решителен, но спокоен
жест върна книжката на управителя, като каза: „Дръж!“ и после добави: „Гледай
си работата. Виж там да изорете бра- нището до бряста и внимавай селяните да не
пускат добитък в долната ливада. Хайде, върви!“.
Управителят го погледна объркано и в очите му
се мярна тревога. „Бои се, че може да го изгоня заради неприятната новина,
която ми донесе – си помисли хаджията. – Глупак. Ако го изритам някога, то ще е
за друго. Засега върши работа, гони из- мекярите, държи ги стегнато и не краде,
защото знае, че ще го хвана.“
Някое време след тази случка управителят го
гледаше с боязън и по-усърдно му се подмилкваше, но хаджи Иванчо вече не
мислеше нито за него, нито за автора на онази книжка, който правилно беше
предположил, че хаджията няма да му даде никакви сведения за човека, когото
той беше нарекъл „нашият герой“. Само усмивка можеше да събуди у хаджията
очакването му, че той ще се покаже най-горещият патриот и ще ахка и ще охка.
„Така постъпват хлевоустите хора като тебе, Захарчо! – можеше да му каже. –
Хлевоустите като тебе душа дават да съобщят на света какво мислят за това или
онова човешко деяние и да изкажат някакво чувство. Аз не съм такъв.“
Богатият търговец от Русе и
бивш член на Турския държавен съвет в Цариград до 1877 година, а след
Освобождението депутат в Учредителното събрание и член вече на Българския
държавен съвет, хаджи Иванчо Величков Хаджипенчович нямаше намерение да се
хване тутакси за перото, за да обясни надълго и нашироко на хлевоустите
глупаци, че когато същият този Захарий е пасял овце някъде по Котленския
балкан и не е имал хабер за намеренията на Васил Левски, хаджи Иванчо е приел
тогова человека в къщата си на остров Халки в Мраморно море и цяла нощ са
разговаряли за бъдещето на България и като как да стане, та да се променят
нещата и властта на турците да се премахне, а на нейно място да се създаде
нашенска, българска власт. Повече бяха говорили Левски и присъствалият на тази
среща доктор Христо Стамболски, а хаджи Иванчо бе слушал внимателно и от време
на време бе задавал въпроси.
Хаджи Иванчо презираше
повечето от хората, с които се налагаше да работи или да общува не защото бяха
нечестни, („Истински честен е само Господ Бог!“ – казваше понякога.), а защото
бяха глупаци. Глупаци според разбиранията му бяха и Мидхат паша, и Васил
Левски, но тях той не презираше, а ги уважаваше. Веднъж се запита каква е
причината за уважението му и си отговори: „Защото са честни!“.
Мидхат паша и Васил Левски
бяха наивници, на които хаджията не искаше да каже какво мисли за тях не
защото ехидно искаше да ги остави да си трошат главите и да им гледа сеира, а
защото знаеше, че хората от този тип са обречени да вървят по пътя си, сам Бог
им е наредил така и затова е излишно знаещи истината люде като хаджи Иванчо да
се опитват да ги насочат в правия път.
Дяконът и Мидхат бяха умни
във всичко останало и глупава беше само вярата им, че обикновените хорица могат
да участват и да свършат някаква работа в големите дела за промяна на историята.
„Не е тъй, драги ми господа, хич не е тъй!“ – можеше да им каже хаджи Иванчо.
Много неща можеше да каже през годините на различни хора, но не им ги каза и
сега знаеше, че е постъпвал правилно. Когато на 31 юли 1872 година Мидхат паша
стана велик везир и се зае да разкрие финансовите злоупотреби на
предшественика си Махмуд Недим паша, хаджи Иван- чо в първия момент поиска да
го предупреди: „Не се хващай с тази работа, паша ефенди, защото туй ще ти струва
везирството, а може би и главата!“. Хаджията знаеше, че султанът се принуди да
махне Недима под натиска на англичаните, които го мразеха заради близостта му
с руския посланик Игнатиев, но иначе Недим му беше много по-драг от Мидхат,
защото вадеше пари от хазната и тайно му ги даваше за хърчлък. „Десет милиона
са отишли незаконно за строеж на дворци и за други султански харчове!“ – викаше
Мидхат, глупаво доволен, че е разкрил далаверата. Не му каза нищо тогава хаджи
Иванчо, защото след някакво мислене правилно разсъди, че той няма да го
послуша, а ще продължи заинатено и дори глупаво да търси отговор на въпроса
къде са отишли липсващите от хазната три милиарда лири. Както хаджията
очакваше, султанът великодушно прости на Недим злоупотребите и не обърна внимание
на Мидхатовото искане бившият везир да върне на хазната стоте хиляди лири, които
беше взел лично за себе си. Само два и половина месеца след началото на
Мидхатовото везирство, на 18 октомври 1872 година той беше свален. Хаджията не
се учуди, а си рече: „Знаех си“.
Мидхат и Васил Левски се
бяха хванали да свършат една голяма и много нужна за техните минлети работа,
но сами се бяха заловили да я вършат, без да разбират, че около тях няма
достатъ- чно годни за участие в такова дело хора. „Прав си! – им викат
хитреците. – Много си прав и точно тъй трябва да стане, работи за тази цел и аз
ще ти река: „Аферим!“, когато я постигнеш“.
Отзиви
Все още няма отзиви.