Примката на призрака

 Историята ни завладя и ние се задържахме край
огъня на камината, затаили дъх, но с изключение на единствената забележка, че е
страшен, както трябва да бъде всеки мистериозен разказ навръх Бъдни вечер в
прастара къща, не си спомням да е имало друго мнение, докато най-накрая някой
се обади, че това е единствената известна му случка, в която подобно видение се
явява на дете. Историята, нека спомена, бе за призрак в същата такава стара
къща, в която и ние се бяхме събрали в този случай – как едно зловещо видение
се явява на малко момче, заспало в стаята заедно с майка си, което я събужда в
ужаса си; събужда я не за да може тя да разсее страха му, да го успокои и приспи
отново, а за да може да види и тя, преди още да се обърне към малкия, същата
гледка, която го е разтърсила. Именно това наблюдение накара Дъглас – не
веднага, а по-късно същата вечер – да подхвърли онова интересно заключение, към
което искам да привлека вниманието ви. Един от компанията разказваше история,
не особено увлекателна, която, както забелязах, Дъглас въобще не следеше. Взех
това за знак, че самият той има да ни каже нещо и че само трябва да изчакаме.
Всъщност чакахме цели две нощи, но същата вечер, преди да се разотидем, той
сподели онова, което терзаеше ума му.

– Напълно съм съгласен по отношение на духа
на Грифин, или както там се е наричал, че явяването му първо пред малкото
момче, още в тази крехка възраст, прави разказа особено зловещ. Но това далеч
не е първият от тези очарователни случаи, за които съм чувал и в които е
замесено дете. Ако детето засилва така наречения ефект на „затягане на
примката“, тогава какво ще кажете за ефекта, който биха произвели не едно, а дведеца?…

– Ще кажем, разбира се – побърза да се обади
някой, – че ефектът ще бъде две затягания на примката! Освен това, че държим да
чуем тази история.

Още виждам Дъглас там до камината – беше се
изправил с гръб към огъня, с пъхнати в джобовете ръце, – после погледна надолу
към събеседника си.

– Досега никой друг освен мен не е чувал тази
история. Твърде ужасна е. – Това, естествено, бе обявено с такава извивка на
гласа, че признанието му да прозвучи възможно най-интригуващо, и тогава нашият
приятел, след като подготви почвата за своя триумф, се обърна към нас,
останалите, с привидна скромност, изгледа ни и продължи: – Надминава всичко.
Абсолютно никоя от историите, които знам, не може да се сравнява с нея.

– Заради ужаса ли? – спомням си, че попитах.

Той май подхвърли, че не било толкова просто
да се каже, но всъщност като че не можеше да намери дума, с която да я
окачестви. Прокара ръка над очите си, премига и изкриви лицето си в гримаса.

– Заради страха… големия страх, който
вдъхва!

– О, колко вълнуващо! – извика една от жените.

Той не я удостои с внимание; обърна очи към
мен, но като че ли по-скоро видя онова, за което говореше.

– Заради страшната и необяснима заплаха,
заради ужаса и болката.

– Добре тогава – казах, – сядай и започвай да
разказваш.

Той се обърна с лице към огъня, подритна една
цепеница и за миг остана втренчен в нея. После отново ни изгледа.

– Не мога да започна. Първо трябва да изпратя
някого до града.

При тези думи последваха дружно отегчително
изох-кване и общо негодувание, след което със свойствения си вглъбен маниер той
поясни:

– Историята е записана. И заключена в
чекмедже – години вече не е излизала от там. Мога да драсна писъмце на моя
прислужник и да пъхна ключа в плика. Ще изпрати пакета както си е увит.

Като че се обърна лично към мен с това предложение,
сякаш умоляваше не друг, а мен да не се колебая. Очевидно е, че най-сетне бе
събрал кураж да счупи дебелия лед, образувал се през многото изминали зими;
значи, имал е своите основания за това тъй дълго мълчание. Другите изобщо не
искаха да чакат, ала именно съмненията, или по-скоро угризенията, които
изпитваше, ме спечелиха на негова страна. Помолих го да напише писмото час
по-скоро и да прояви разбиране към нашето нетърпение. След това го попитах дали
въпросното преживяване е лично негово, на което той побърза да отговори:

– Слава богу, не!

– А ти ли си написал
историята? Искам да кажа, записал?

– Не, само пазя оригинала. А самата история етук. – И той потупа сърцето си. – Нито за миг не ме е напускала.

– Тогава този ръкопис?…

– О, той е много стар, мастилото е
избледняло, написан е с най-красивия почерк. – И той отново се умълча. – Женски
почерк. Самата тя е покойница вече двайсет години. Изпрати ми въпросните
страници, преди да умре.

Всички се бяха заслушали и притихнали, но
винаги се намира по някой дяволит остроумник, който от малко думи да си направи
големи изводи. Сподели ги, наистина, без да се хили под мустак и без излишна
заядливост.

– Тя наистина беше прекрасен човек, но също
така беше и десет години по-възрастна от мен – бе тихият отговор. – Беше
гувернантка на сестра ми. Не съм виждал по-приятна личност, още по-малко пък
сред хората от нейната среда. Би могла да бъде всякаква. Разбира се, всичко
това се случи много отдавна, а епизодът, за който става дума – още по-преди.
Учех в колежа „Тринити“ и когато се прибрах през втората година, я заварих
вкъщи. Тогава останах по-дълго у дома, а и времето се случи великолепно. Когато
тя имаше свободно време, двамата често се разхождахме в градината и
разговаряхме – разговори, по време на които ми направи впечатление, че е много
умна и приятна жена. Точно така, не се подсмихвайте. Наистина много я харесвах
и до ден днешен съм благодарен на това, че и тя ме харесваше. Защото иначе
никога нямаше да ми разкаже историята. Както не беше я разказала на никого
преди мен. Бях сигурен в това, пък и имах възможност да се уверя. Щом чуете
историята, ще можете сами да прецените защо.

– Защото е била прекалено страховита.

Той продължи да ме гледа втренчено.

– Най-добре сами да прецените – повтори, – ще
видите.

Аз също го пронизах с поглед.

– Разбирам. Била е влюбена.

Той се изсмя – за пръв път.

– Много си проницателен.
Да, била е. Това е така. То се разбира – не би могла да разкаже историята, без
това да стане ясно. Веднага го разбрах и тя видя, че го разбрах, но и двамата
го премълчахме. Спомням си времето и мяс-тото – края на ливадата,
сянката на старите буки и дългия, горещ летен следобед. Нищо, от което да ти
настръхнат косите, но!…

Дръпна се от огъня и се отпусна в креслото.

– Ще получиш пакета в
четвъртък сутринта, нали така? – попитах.

– Вероятно, но чак с втората поща.

– Добре тогава, след вечеря…

– Всички ще се видим тук, нали? – И той
отново ни изгледа един по един. – Никой ли не си тръгва? – попита с надежда в
гласа.

– Всички оставаме!

– Аз оставам… и аз, и аз – извикаха дамите,
чието отпътуване беше предварително уговорено.

Госпожа Грифин обаче пожела да бъде поне
малко осветлена.

– Всъщност в кого е била влюбена?

– Това ще се разбере от самата история – наех
се сам да отговоря.

– О, не мога да дочакам историята!

– Самата история не го разкрива –
поясни Дъглас, – или поне не така буквално и директно, както вероятно се
надявате.

– Още по-жалко. Защото аз само така умея да
разбирам.

– Няма ли да ни кажеш, Дъглас? – примоли се и
друг.

Той отново скочи на крака.

– Да, разбира се, но утре. Сега трябва да си
лягам. Лека нощ.

На бърза ръка грабна един свещник и ни остави
леко озадачени. Откъм нашия край на голямата тъмна зала чухме стъпките му
нагоре по стълбата; в същото време се обади и госпожа Грифин.

– Е, и да не знам в кого е била влюбена тя,
със сигурност знам в кого е бил влюбен той.

– Но тя е била десет години по-възрастна от
него – отсече съпругът є.

– Още по-хубаво, на нейната възраст! И все
пак има нещо много трогателно в това негово тъй дълго мълчание.

– Цели четиресет години! – рече Грифин.

– За да се стигне до този изблик на
откровеност.

– Избликът – отвърнах аз – обещава да
превърне делничния ни четвъртък в интересно вечерно преживяване.

 Всички се съгласиха с мен, че в светлината на
това очакване всичко друго бледнее. Последната история за тази вечер, макар и
крайно непълна – като някакво бегло начало на поредица, – бе вече приключила и
ние се ръкувахме, всеки взе своя свещник – освещихме се, както подхвърли един
от нас – и тръгнахме да си лягаме.

Знаех, че на следващия ден едно писмо,
съдържащо ключ, е заминало още с първата поща за лондонското жилище на Дъглас;
въпреки това обаче или може би именно заради това всички до един, от страх да
не развалим магията, го оставихме на спокойствие цял ден, всъщност докато
настъпи онзи вечерен час, дето е най-благодатен за емоциите, които се надявахме
да получим. Тогава, за наша радост, той стана много по-общителен и ни поясни
защо. Отново се изправи там пред огъня на камината в залата, също както бе направил
и предишната нощ в отговор на нашите озадачени подпитвания. Оказа се, че
разказът, с който бе обещал да ни угости, изисквал, за да бъде правилно
разбран, няколко встъпителни думи под формата на пролог. Нека кажа още отсега,
за да стане съвсем ясно, че тук изложеният разказ представлява точен препис на
въпросния текст, направен лично от мен, но много по-късно. Клетият Дъглас преди
смъртта си – когато тя стана неизбежна – ми повери същия онзи ръкопис, който
пристигна при него на третия ден и който с огромно вълнение той започна да чете
пред нашата малка смълчана компания още през вечерта на четвъртия. Отпътувалите
дами, които бяха казали, че ще останат, но разбира се, и слава богу, не го
сториха, си тръгнаха поради предварително уговорени ангажименти, ала
разтреперани от любопитство, както сами се изразиха, в резултат на загадъчните
нотки на недоизказаност, които се бяха прокраднали в гласа на Дъглас и бяха
успели да заинтригуват всички ни. По този начин малката ни скупчена край огъня
аудитория стана още по-компактна и отбрана, обзета от трепетно очакване.

Предстоеше ни да узнаем,
че записът на историята започ-ва не от самото начало, а в един по-късен
момент, когато тя, така да се каже, е била вече факт. Следователно и истината
за притежанието на ръкописа се свеждаше до това, че старата приятелка на Дъглас
– най-малката от няколко дъщери на беден енорийски свещеник, още докато
работела като учителка – едва двайсетгодишна за пръв път влязла в класната
стая, – пристигнала в Лондон с трепет в сърцето, за да се яви лично, както
изисквало обявлението, във връзка с което била вече влязла в кратка
кореспонденция, пред човека, пуснал съобщението. Той є направил впечатление,
когато му се представила, за да я прецени, в една къща на Харли Стрийт^[1], че е висок и внушителен мъж
– този евентуален неин работодател се оказал джентълмен, ерген в разцвета на
силите си, въобще мъж, какъвто никога преди това, освен може би насън или в
някой стар роман, не било виждало разтрепераното от вълнение момиче,
пристигнало тук направо от бедняшкия пасторски дом в Хампшър. Той може лесно да
се опише, за щастие, този тип хора никога не изчезват. Красив, дързък и
приятен, непринуден в обноските си, приветлив и любезен. Неизбежно било да я
впечатли със своята галантност и великодушие, но онова, което най-много я
поразило и є дало куража, който тя по-късно бе проявила, било, че представил
нещата така, сякаш я молел за услуга, сякаш ставало дума за задължение, което є
вменява с чувство на дълбока благодарност. Веднага разбрала, че е богат, но и
страшно разточителен – видяла го как блести със светските си обноски, с
красивата си външност, с прахосническите си навици и с кавалерския подход към
жените. Градското му жилище представлявало огромна къща, пълна с трофеи както
от екзотични пътешествия, така и от
ловджийски гонки; но всъщност той настоял тя да тръгне веднага за друг един
негов дом – за извънградската му къща в Есекс.

Поради смъртта на родителите им в Индия, той
най-ненадейно станал настойник на един малък племенник и една малка племенница
– деца на неговия по-млад брат, военен, когото загубил преди две години. За
човек в неговото положение – сам мъж без необходимия опит и лишен от нужната
търпеливост – грижата за тези деца, дошла му изневиделица при тези странни
обстоятелства, се оказала непосилна тежест и отговорност. Тази трагедия,
разбира се, легнала на плещите му като голяма тревога, пък и от негова страна
имало немалко гафове, но веднага му дожаляло за малките пиленца и затова сторил
за тях всичко, което било по силите му; по-точно приютил ги в другата си къща,
тъй като за малките, разбира се, мястото сред природата било по-подходящо, и от
самото начало те си останали там, като се погрижил да бъдат добре гледани и във
възможно най-сигурни ръце, затова се лишил от най-свестните си слуги и ги
изпратил да им прислужват, като самият той от време на време, когато имал
възможност, отивал да ги навести и да види как живеят. Най-лошото било това, че
на практика те нямали никакви други роднини, а неговите лични дела му отнемали
цялото време и внимание. Завещал им имението Блай, което представлявало
здравословно за тях и сигурно убежище, и поставил начело – макар стаята є да се
намирала под стълбите – на това скромно домакинство една прекрасна жена,
госпожа Гроус, която преди това била лична прислужница на майка му и която бил
сигурен, тъй рекъл, че ще се хареса на новата посетителка. Сега изпълнявала
задълженията на икономка, както и на надзорница на малкото момиченце, към
което, тъй като нямала собствени деца, тя, за щастие, била изключително привързана.
Там имало и много други слуги и помощници, но разбира се, младата дама, която
трябвало да постъпи като гувернантка, щяла да се радва на голямо уважение.
Трябвало да се грижи и за малкото момче, когато си идвало във ваканция, и което
вече било изкарало цял срок в училище – макар и съвсем крехко, наложило се да
бъде изпратено в интернат, защото какво
друго би могъл да направи чичо му за него? – и което, тъй като краят на
срока приближавал, щяло да се върне всеки момент. Отначало за двете деца се
грижела млада дама, която имали нещастието да изгубят. Тя се справяла отлично и
била много почтена личност, но нейната смърт, тази мъчителна неприятност,
поставила нашия джентълмен пред трудното решение да поеме отговорността за
изпращането на невръстния Майлс в училищния пансион. Оттогава госпожа Гроус
полагала големи усилия за възпитанието на Флора – обноски и тям подобни. Освен
нея в имението имало готвачка, прислужница, млекарка, старо пони, стар коняр и
стар градинар – всички до един съвсем порядъчни хора.

Докато Дъглас обрисуваше тази картина на
нещата, някой го прекъсна с въпрос.

– А от какво е умряла предишната гувернантка?
От твърде много порядъчност може би?

Нашият приятел побърза да отговори:

– Като му дойде редът, ще узнаете. Нека не
изпреварваме събитията.

– Моля, моля, точно това правим.

– Бих искал да узная – обадих се аз – дали
въпросната служба на новата гувернантка крие по необходимост…

– Опасност за живота ли?
– довърши мисълта ми Дъглас. – И тя го е попитала за същото и получила
съответния отговор. Утре ще го чуете. Междувременно, разбира се, сторило є се,
че перспективата е доста мрачна. Била млада, неопитна, неспокойна душа и
веднага си представила как с тези сериозни отговорности и без приятел, на
когото да се опре, я чакат само самота и терзания. Поколебала се – поискала
ден-два, за да се посъветва и размисли. Но предложената заплата далеч
надхвърляла скромните є изисквания и при втората среща вече била решила да
приеме предизвикателствата, съответно и работата.

След това Дъглас направи пауза, за да ни даде
възможност да осмислим думите му, от която пък аз се възползвах, за да вметна
нещо.

– Разбира се, от казаното дотук излиза, че
прекрасният млад мъж е прибегнал до услугите на съблазънта. И тя се е поддала.

Той стана и също както бе сторил предишната
вечер, се приближи до огъня, подбутна една цепеница с крак и остана за малко с
гръб към нас.

– Видяла го е само два пъти.

– Именно в това е красотата на нейната
страст.

За моя изненада, при тези думи Дъглас се
обърна и ме погледна в лицето.

– Точно така. Защото е
имало и други – продължи той, – които не са се поддали. Той съвсем честно
споделил с нея затруднението, в което се намирал, и по-точно, че за мнозина от
кандидатите за въпросната служба условията се оказали неприемливи, непосилни и
твърде запретителни. Или пък, неизвестно защо, те просто се уплашили. Всичко
това є прозвучало някак мрачно и странно, но най-вече главното условие.

– А именно?

– Че тя никога и за нищо на света не бивало
да го безпокои – никога, ама никога: да не му се обажда, да не го моли за нищо,
да не му се оплаква, да не му пише; всички проблеми да решава сама, да си взема
парите от адвокатите, да поеме цялата отговорност и да го остави на мира. Тя му
обещала. Веднъж обаче спомена пред мен, че когато в онзи миг той с видимо
облекчение и нескривано задоволство поел ръката є, за да є благодари за
саможертвата, тя вече се почувствала възнаградена.

– И това ли било цялото є възнаграждение? –
попита една от дамите.

– Повече не го видяла.

– Нима! – възкликна дамата и тъй като нашият
приятел ни напусна отново, това се оказа единственият друг коментар по темата
до следващата вечер, когато в кътчето край камината, настанил се в най-удобния
стол, той отгърна избелялата червена корица на тънък старомоден албум с
поз-латени краища.

Четенето отне доста вечери, но още при
първата от тях същата тази дама зададе още един въпрос:

– Какво е вашето заглавие?

– Нямам заглавие.

– Аз обаче имам – казах, но Дъглас не
ми обърна внимание и започна да чете с онази красота на отчетливия си глас, с
която искаше най-добре да предаде красотата на ръкописа.

^[1] Улица в
централната част на Лондон, където се намират кабинетите на повечето известни
английски лекари. – Б. пр.