Глава първа
Размиването на линиите
От изключителна важност е сега, веднага, докато
тези изумителни събития са все още ясни в паметта ми, да ги запиша с онази
фактическа точност, която времето би могло да размие. Но дори докато го правя,
продължавам да недоумявам как стана така, че тъкмо на нашата групичка от
„Изгубеният свят“ – професор Челинджър, професор Съмърли, лорд Джон Рокстън и
самия аз – се случи да преживее това невероятно приключение.
Когато, преди известен брой години, отразих в
„Дейли Газет“ нашето епохално пътуване в Южна Америка, и през ум не ми
минаваше, че тъкмо на мен ще се падне да разкажа за едно дори още по-странно
преживяване – безпрецедентно сред всички анали на човечеството и такова, което
би трябвало да изпъква в историческите летописи, подобно на грамаден връх сред
скромните била наоколо. Самото събитие винаги ще бъде смайващо, но
обстоятелствата, при които ние, четиримата, бяхме заедно по време на тази
изумителна случка, се сформираха по напълно естествен начин. Ще разкажа
събитията, които я предхождаха, възможно най-сбито и ясно, макар да съзнавам
добре, че колкото по-пълни са подробностите около подобна тема, толкова
по-охотно би ги приел читателят, тъй като общественото любопитство си остава
ненаситно.
Падаше се петък, двайсет и седми август – една
дата, навеки запечатана в историята на света – когато отидох в редакцията на
вестника, в който работех, и помолих господин Макардъл, който оглавяваше отдел
„Новини“, за тридневен отпуск. Добрият стар шотландец поклати глава, почеса се
по оредяващия червеникав хвръкнал бретон и най-накрая даде глас на неохотата
си.
– Мислех си, господин Малоун, че в близките дни
бихме могли да се възползваме от вашите умения. Имам предвид една история, към
която единствен вие бихте могли да се отнесете подобаващо.
– Съжалявам – казах аз и се опитах да прикрия
разочарованието си. – Разбира се, че ако съм нужен, то с това въпросът ще бъде
приключен. Но ангажиментът ми беше важен и от личен характер. Ако мога да бъда…
– Всъщност не виждам как бихте могли.
Опитах се възможно най-бързо да преглътна
горчивината, която изпитах. Все пак вината си беше само моя, тъй като вече
трябваше да съм разбрал, че един журналист няма никакво право да планира
времето си сам.
– Значи въпросът е приключен – казах аз с цялата
ведрина, която съумях да призова у себе си в толкова кратък срок. – С какво
точно искате да се заема?
– Всъщност бих искал просто да интервюирате онзи
дяволски мъж, който живее в Ротърфийлд.
– Да не би да имате предвид професор Челинджър? –
възкликнах аз.
– Тъкмо него. Миналата седмица цяла миля гонил по
петите Алек Симпсън от вестник „Къриър“, надолу по главния път. Вероятно сте
прочели за случилото се в полицейския доклад. Нашите момчета по-скоро биха
интервюирали някой алигатор, избягал от клетката си в зоопарка. Но вие бихте се
справили, струва ми се – все пак сте стари приятели.
– О – рекох аз, страшно облекчен, – това улеснява
нещата. По една случайност отпускът ми беше необходим тъкмо защото трябваше да
навестя професор Челинджър в Ротър-фийлд. Всъщност сега се пада годишнината от
нашето славно приключение из платото отпреди три години – той покани цялата ни
група да празнуваме в дома му.
– Отлично! – викна Макардъл, като потъркваше ръце и
грееше доволно иззад очилата си. – Значи ще успеете да измъкнете повече
информация от него. За всеки друг бих казал, че говори пълни фантасмагории, но
все пак се е случвало той да има право и кой знае, може би отново е така!
– Какво да измъкна от него? – попитах аз. – С какво
се е занимавал?
– Не прочетохте ли писмото му на тема „Научни
вероятности“ в днешния „Таймс“?
– Не.
Макардъл се наведе и вдигна един брой от пода.
– Четете на глас – каза той, като посочи с пръст
една колонка. – На драго сърце бих го чул отново, тъй като не съм убеден, че
съумях да вникна в целия смисъл, който този човек е вложил в думите си.
Това беше писмото, което прочетох на новинарския
редактор на „Газет“:
НАУЧНИ ВЕРОЯТНОСТИ
Сър, прочетох с
развеселение, но не без да изпитам и някои не толкова ласкави чувства,
самодоволното и напъл-но нелепо писмо от Джеймс Уилсън Макфейл, което неотдавна
се появи на страниците на вашия вестник, на тема тъмните сенки сред линиите на
Фраунхофер в спектъра на светлината, излъчвана както от планетите, така и от
неподвижните звезди. Той определя темата като незначителна. Един по-широко
скроен ум спокойно би могъл да придаде на откритието доста по-голяма важност –
толкова голяма, че да засяга целокупното добруване на всеки мъж, жена и дете на
тази планета. Не бих могъл да се надявам, с изразните средства, предоставени ми
от научния език, да накарам онези некадърници, които черпят идеите си от
страниците на един всекидневник, да вникнат в смисъла на моите думи. Затова ще
положа усилия да се съобразя с тяхната ограниченост и да поясня ситуацията с
помощта на една простичка аналогия, която би отговаряла на
умствените способности на вашите читатели.
– Какъв чудак само – истински чудак! – каза
Макардъл, като поклащаше замислено глава. – Този човек е в състояние да
разгневи и гургулица, и да предизвика безредици на квакерска сбирка. Нищо
чудно, че в Лондон му е твърде тясно. Много е жалко, господин Малоун, защото
това е един велик ум! Е, нека чуем аналогията.
Да предположим –започнах да чета аз, – че една малка купчинка завързани една за друга
коркови тапи бива пусната по бавно течение на пътешествие през Атлантика. Ден
след ден корковите тапи се носят леко, заобиколени от едни и същи условия. Ако
тапите притежаваха съзнателност, да предположим, че биха счели тези условия за
постоянни и неизменни. Но ние, след като притежаваме далеч по-големи познания,
сме наясно, че биха могли да се случат много неща, които да изненадат корковите
тапи. Биха могли да се блъснат в някой кораб или спящ кит, или да се оплетат
във водорасли. Във всеки случай, тяхното пътуване вероятно би приключило, след
като океанът ги захвърли край скалистите брегове на Лабрадор. Но как биха могли
те да подозират това, докато така кротко се носят ден след ден из онова, което
мислят за един безбрежен и хомогенен океан?
Вашите читатели вероятно ще съумеят да разберат,
че Атлантическият океан в тази притча заема мястото на огромния океан от етер,
през който ние се носим, и че корковите тапи представляват малката и затънтена
планетна система, към която принадлежим. Едно треторазрядно слънце, с неговите
дрипави и опърпани, незначителни спътници, ние се носим при едни и същи
всекидневни условия към един неизвестен край, някаква жалка катастрофа, която
ще ни сполети сред безбрежните дебри на Космоса, където ще бъдем залети от един
Ниагарски водопад от етер или запратени на някой невъобразим Лабрадор. При тези
условия не виждам място за плиткоумния и невеж оптимизъм на вашия кореспондент
– господин Джеймс Уилсън Макфейл, а само множество причини, които налагат да
наблюдаваме внимателно и с любопитство всеки признак за промяна сред този
заобикалящ ни Космос, от който може би зависи нашата собствена съдба.
– От него би излязъл славен свещеник, и още как –
каза Макардъл. – Как тръби само, като истински орган! Да чуем какво точно го
тревожи.
Основното замъгляване и изменение в линиите на
Фраунхофер от светлинния спектър сочи, по мое мнение, за една повселенска
космическа промяна от сложен и рядък характер. Светлината на една планета е
светлина, отразена от слънцето. Светлината на една звезда произлиза от нея
самата. Но светлинните спектри както от планетите, така и от звездите в този
случай са претърпели една и съща промяна. Дали това е, в такъв случай, промяна
в същите тези планети и звезди? За мен подобна идея е немислима. Каква обща
промяна би могла да се случи едновременно във всички тях? Дали това е промяна в
собствената ни атмосфера? Възможно е, но освен това е изключително малко
вероятно, след като не наблюдаваме никакви признаци за това около нас и подобна
промяна все още не се проявява в химичните анализи. Каква тогава е третата
възможност? Да има промяна в съответната среда – в този безкрайно фин етер,
който се простира от звезда до звезда и обгръща цялата Вселена. Навътре в този
океан ние се носим по едно бавно течение. Не би ли могло то да ни отнесе към
нови пояси от етер със свойства, каквито никога не сме си представяли? Някъде е
настъпила промяна. Това космическо смущение в светлинния спектър го доказва.
Промяната може да е добра. Може да е лоша. Или пък неутрална. Ние не знаем
каква е тя. Плиткоумните наблюдатели биха могли да сметнат въпроса за незначителен,
но човек като мен, който притежава задълбочения интелект на един истински
философ, ще разбере, че възможностите на Вселената са непредвидими, а
най-мъдрият от всички е онзи, който винаги е готов за неочакваното. Нека задам
очевидния въпрос – кой би се осмелил да твърди, че мистериозната и повсеместна
болест, отразена същата тази сутрин върху страниците на вашия вестник, поразила
коренното население на Суматра, не е свързана с някаква космическа промяна, на
която то реагира по-бързо от по-сложно устроените народи в Европа? Аз просто
подхвърлям идеята. Да се потвърждава тази идея, към момента е също толкова
безполезно, колкото и да се отхвърля, но е неимоверно глупав онзи, който
отказва да проумее, че тя далеч не е извън границите на научните възможности.
Ваш верен,
ДЖОРДЖ
ЕДУАРД ЧЕЛИНДЖЪР
ДЪ БРАЙЪРС,
РОТЪРФИЙЛД.
– Едно чудесно, стимулиращо писмо – рече замислено
Макардъл, докато поставяше цигара в дългата стъклена тръбичка, която ползваше
за цигаре. – Как ви се струва, господин Малоун?
Налагаше се да призная
пълното си и унизително неведение по въпросната тема. Какво например
представляваха линиите на Фраунхофер? Макардъл тъкмо беше проучвал въпроса с
помощта на нашия учен в редакцията и взе от бюрото си два от онези многоцветни
линейни спектъра, които силно наподобяват панделките от шапките на някой млад и
амбициозен клуб по крикет. Той насочи вниманието ми към черните линии, които
пресичаха редиците ярки цветове, които в единия край започваха от червеното и
постепенно преливаха към оранжево, жълто, зелено, синьо и виолетово в другия.
– Тези тъмни черти се наричат Фраунхоферови линии –
каза той. – Цветовете представляват самата светлина. Всяка светлина, пречупена
през призма, образува едни и същи цветове. Те не са от значение. Важни са линиите,
защото те варират спрямо източника на светлината. Миналата седмица тези линии
бяха замъглени вместо ясно очертани и от тогава насам всички астрономи
непрестанно спорят помежду си каква е причината. Това е снимка на замъглените
линии за утрешния ни брой. До момента читателите не проявяват интерес към
темата, но си мисля, че това писмо на Челинджър в „Таймс“ ще ги поразбуди.
– Ами онова за Суматра?
– Е, една замъглена линия в светлинния спектър е
доста далеч от един болен чернокож в Суматра. И въпреки това нехранимайкото и
друг път е доказвал, че знае за какво говори. Там долу наистина има някакви
смахнати линии, в това няма съмнение, и преди малко пристигна телеграма от
Сингапур, че морските фарове в Зондския пролив са повредени, в резултат на
което в брега са се блъснали два кораба. Така или иначе, добре е да
интервюирате Челинджър по темата. Ако научите нещо конкретно, ще го пуснем в
броя в понеделник.
Излизах от кабинета на редактора на новините,
замислен за новото си поръчение, когато чух някой да ме вика от чакалнята на
долния етаж. Беше момчето, което разнасяше телеграмите – носеше ми съобщение,
препратено от дома ми в Стретъм. Телеграмата бе изпратена от същия човек, който
бяхме обсъждали, и в нея пишеше следното:
„Малоун, улица „Хил“ 17, Стретъм. – Донеси
кислород. – Челинджър.“
„Донеси кислород!“
Професорът, доколкото си го спомнях, притежаваше слонско чувство за хумор и бе
способен на възможно най-нескопосаните и недодялани шеги. Дали това не беше
един от онези номера, които го караха да избухне в гръмогласен смях, така че
очите му да изчезнат, с широко отворена уста и поклащаща се брада, напълно
безразличен към заобикалящата го сериозност? Прехвърлих думите в ума си, но не
ми хрумваше каквато и да било шега, свързана с тях. В такъв случай те несъмнено
бяха кратко поръчение – макар и необикновено. Той беше последният човек на
света, с чиято изрична заръка не бих се съобразил. Може би предстоеше някакъв
химичен експеримент, може би… Е, не ми беше работа да се впускам в
размишления относно причината, поради която го искаше. Трябваше да го набавя.
Разполагах с почти час, докато трябваше да се кача на влака от гара „Виктория“.
Наех едно такси и след като взех адреса от телефонния указател, потеглих към
компанията снабдител на цилиндри с кислород, която се намираше на улица
„Оксфорд“.
Когато пристигнах и стъпих на тротоара пред
сградата, през вратата на предприятието излязоха двама младежи, понесли метален
цилиндър, който с известни затруднения качиха в един автомобил. По петите ги
следваше някакъв възрастен мъж, който ги хокаше и напътстваше с хрипкав,
язвителен глас. Той се обърна към мен. Не бих могъл да сбъркам тези аскетични
черти и тази козя брадичка. Това беше моят опърничав другар – професор Съмърли.
– Какво? – възкликна той. – Не ми казвайте, че и виесте получили една от онези безумни телеграми за кислород?
Аз му я показах.
– Така значи. Аз също получих такава и доста се
опъвах, преди да изпълня поръчението. Нашият добър приятел е – както винаги –
невъзможен. Необходимостта от кислород не би могла да е толкова спешна, че да
му се наложи да изостави обичайните методи, с които се снабдява с него, и да
посегне на времето на онези, които несъмнено са по-заети от него. Защо не си го
поръча сам?
Успях единствено да предположа, че вероятно е искал
да се сдобие с него веднага.
– Или така си е мислил, което е съвсем различно. Но
вече е излишно да купувате допълнително, след като аз разполагам с това
значително количество.
– Все пак, поради някаква причина, той сякаш иска и
аз да занеса кислород. Ще е по-сигурно да направя точно каквото ми е заръчал.
И така, въпреки многобройните възражения и
оплаквания на Съмърли, закупих още един цилиндър, който бе поставен до другия в
неговия автомобил, след като ми предложи да ме откара до гара „Виктория“.
Обърнах се, за да платя на шофьора на таксито,
който се отнесе доста свадливо и обидно към мен по въпроса за цената, която му
дължах за услугите му. Когато се върнах при професор Съмърли, той се намираше
във вихъра на гневна свада с двамата мъже, които бяха носили кислорода, а
бялата му коза брадичка се поклащаше от негодувание. Единият от двамата го
нарече, ясно помня, „глупав дърт побелял изкуфелник“, което така разяри шофьора
му, че той скочи от седалката си, за да застане редом със своя оскърбен
господар, и едва успяхме да предотвратим разразяването на истински безредици
насред улицата.
Тези дребни неща може и да изглеждат незначителни и
по онова време щяха да се подминат като случайни събития. Едва сега, когато
поглеждам назад, виждам връзката им с цялата история, която смятам за редно да
разкажа.
Шофьорът трябва да е бил новак или да е изгубил
контрол над нервите си вследствие на спречкването, тъй като по пътя до гарата
шофираше ужасно. На два пъти едва не се блъснахме в други също толкова
заблудени превозни средства и помня как обърнах внимание на Съмърли, че
стандартът на шофиране в Лондон доста е западнал. Веднъж минахме покрай огромна
тълпа, която наблюдаваше някакъв бой на ъгъла на „Дъ Мол“. Хората, които бяха
доста развъл-нувани, нададоха гневни викове по адрес на нескопосаното шофиране,
а един тип скочи на стъпалото и размаха бастун над главите ни. Аз го изблъсках,
но си отдъхнахме едва когато се измъкнахме от тях и излязохме от парка. Тези
дребни случки доста изопнаха нервите ми и от сприхавото поведение на спътника
ми личеше, че собственото му търпение също е на изчерпване.
Ала доброто ни настроение се възвърна, когато
видяхме лорд Джон Рокстън, който ни очакваше на платформата – висока, слаба
фигура, облечена в жълт ловен костюм от туид. Живото му лице с онези
незабравими очи, тъй блеснали и ведри едновременно, засия доволно, когато ни
видя. Рижата му коса бе изпъстрена със сиви кичури, а длетото на Времето бе
издълбало още малко браздите по челото му, но като цяло беше същият онзи лорд
Джон, нашият другар от миналото.
– Здравейте, хер професор! Здравейте, млади
приятелю! – извика той, докато се приближаваше към нас.
Сетне изръмжа развеселено, когато видя цилиндрите с
кислород върху количката на носача зад нас.
– Значи и вие сте се снабдили! – възкликна той. –
Моят е във фургона. Какво ли е замислил старият ни другар?
– Видяхте ли писмото му в „Таймс“? – попитах аз.
– Какво пише в него?
– Глупост и безумие! – отсече грубо Съмърли.
– Е, то стои в дъното на тази работа с кислорода,
ако не греша – казах аз.
– Глупост и безумие! – извика отново Съмърли, с
напъл-но излишна ярост.
Всички вече се бяхме качили в едно купе за пушачи
първа класа и той бе успял да запали своята стара, къса и опушена лула от
пирен, която сякаш пърлеше края на дългия му, войнствен нос.
– Нашият другар Челинджър е умен човек – каза той
разпалено. – Никой не може да го отрече. Само глупак би го отрекъл. Погледнете
шапката му. Вътре има близо двукилограмов мозък – един голям двигател, който
работи гладко и върши работата си безотказно. Покажете ми къде стои двигателят
и аз ще ви кажа колко е голям. Но той е роден шарлатанин – чували сте ме да му
го казвам право в лицето – роден шарлатанин, който обича драматично да застава
под светлините на прожекторите. Всичко е спокойно, затова нашият другар
Челинджър вижда в това възможност да накара хората да говорят за него. Нали не
мислите, че той наистина вярва в цялото това безумие за промяна в етера и
опасност, надвиснала над човешката раса? Чували ли сте някога по-голяма
измишльотина?
Съмърли приличаше на стар бял гарван, който грачеше
и се разтърсваше от язвителен смях. Докато го слушах, ме обля гневна вълна.
Беше позорно от негова страна да говори по този начин за покровителя, отговорен
за цялата ни слава и осигурил ни едно преживяване, непостижимо за всички
останали хора по света. Бях отворил уста, за да възразя разпалено, когато лорд
Джон ме изпревари:
– Вие се спречкахте веднъж със стария Челинджър –
каза строго той, – и бяхте повален след десет секунди. Струва ми се, професор
Съмърли, че той е много над вашата класа и е най-добре да се оттеглите и да го
оставите на мира.
– Освен това – допълних аз, – той винаги се е
държал като добър приятел с всеки един от нас. Каквито и недостатъци да има,
неизменно е бил честен и не вярвам някога да е говорил лошо за другарите си зад
гърба им.
– Добре казано, млади ми приятелю – рече лорд Джон
Рокстън. После, с блага усмивка, плесна професор Съмърли по рамото. – Хайде,
хер професор, нека не се караме по това време на деня. Видели сме какво ли не.
Но когато говорите за Челинджър, стъпвайте предпазливо, защото старецът ни е
слабост.
Ала Съмърли не беше в настроение за компромиси.
Лицето му бе изкривено в непреклонно неодобрение, а от лулата му се издигаха
плътни кълбета гневен дим.
– Колкото до вас, лорд Джон Рокстън – скръцна той,
– вашето мнение по въпросите на науката в моите очи има толкова тежест, колкото
във вашите биха имали моите възгледи спрямо някой нов вид ловджийска пушка. Аз
разполагам със собствената си преценка, сър, и я прилагам по свое усмотрение.
След като ме е подвела веднъж, това причина ли е да приемам всичко без каквато
и да била критика, било то и крайно невероятно, което на този човек му скимне
да подхвърли? Да не би да си имаме работа с някакъв римски папа на науката,
който издава безпогрешни укази, спускани ex cathedra и приемани
безусловно от бедното скромно население? Казвам ви, сър, че разполагам със
собствен мозък и бих гледал на себе си като сноб и роб, ако не го използвам.
Щом ви доставя удоволствие да вярвате на тези бръщолевения за етер и
Фраунхоферови линии в светлинния спектър, то ваша воля, но не искайте от един
по-възрастен и мъдър човек от вас да споделя налудничавите ви възгледи. Не е ли
ясно, че ако етерът беше засегнат до степента, която твърди той, и ако бе
вреден за човешкото здраве, резултатът от това вече щеше да бъде очевиден върху
нас самите?
Тук той се засмя гръмко и триумфално на собствения
си аргумент.
– Да, сър, вече би следвало да сме много
по-увредени от нормалното си състояние и вместо да си седим и спокойно да обсъждаме
научни проблеми в някакъв влак, трябваше да наблюдаваме конкретни симптоми от
действието на отровата в телата ни. Къде наблюдаваме каквито и да било признаци
за отровно космическо нарушение? Отговорете ми, сър! Отговорете ми! Давайте,
давайте, не увъртайте! Настоявам за отговор!
Чувствах се все по-ядосан. В поведението на Съмърли
имаше нещо много дразнещо и агресивно.
– Мисля, че ако бяхте
по-запознат с фактите, може би нямаше да сте толкова категоричен в преценката
си – казах аз.
Съмърли извади лулата от устата си и прикова
ледения си поглед върху мен.
– Моля ви, обяснете, сър, какво искате да кажете с
тази донякъде безочлива забележка?
– Искам да кажа, че когато си тръгвах от кабинета
на редактора на новините, той ми каза за една току-що получила се телеграма,
която потвърждава повсеместното заболяване на коренното население на Суматра, и
освен това добави, че фаровете в Зондския пролив не светят.
– Наистина, човешката глупост би трябвало да има
някакви граници! – извика Съмърли, крайно разярен. – Възможно ли е да не си
давате сметка, че етерът, ако за кратко приемем налудничавото твърдение на
Челинджър, е универсална субстанция, която е същата тук, както и от другата
страна на света? Да не би случайно да предполагате, че съществуват английски етер
и суматрански етер? Може би си представяте, че етерът в Кент по някакъв начин
превъзхожда етера в Съри, през който в момента ни носи този влак? Възможно ли е
етерът в Суматра да е толкова смъртоносен, че да причини повсеместна гибел, а
етерът тук да няма каквото и да е влияние върху нас? Лично аз, смея да твърдя,
през целия си живот не съм чувствал тялото си по-силно, а ума си – по-уравновесен.
– Това може и да е така. Не твърдя, че съм човек на
науката – казах аз, – макар да съм чувал, че научните постижения на едно
поколение обикновено са приемани за пълна заблуда от следващото. Но не се иска
много здрав разум, за да видим, че след като явно знаем толкова малко за етера,
не е изключено да бъде повлиян от местните условия в различните части на света
и ефектът му може да проличи първо там, а едва по-късно при нас.
– С „може“ и „не е изключено“ е възможно човек да
докаже всичко – възкликна гневно Съмърли. – Свинете може да полетят. Да, сър,
свинете може да полетят – но не го правят. Не си струва да споря с вас.
Челинджър е напълнил главата ви с безумия и двамата сте неспособни на логична
мисъл. По-скоро бих изказал доводите си пред седалките във влака.
– Трябва да кажа, професор Съмърли, че поведението
ви не изглежда да е претърпяло подобрение от последния път, в който имах
удоволствието да се срещна с вас – сурово рече лорд Джон.
– Аристократите като вас не са свикнали да чуват
истината – с горчива усмивка отвърна Съмърли. – Струва ви се някак шокиращо,
нали, когато някой ви накара да осъзнаете, че въпреки титлата си оставате един
пълен невежа?
– Помнете ми думата, сър – каза лорд Джон, много
сурово и непоклатимо, – ако бяхте по-млад, нямаше да посмеете да ми говорите по
толкова обиден начин.
Съмърли вирна главата си и косъмчетата на козята му
брадичка се разклатиха.
– За ваше сведение, сър, било то млад или стар, аз
никога не съм се страхувал да изказвам мнението си пред някой невеж самохвалко
– да, сър – невеж самохвалко, дори да имахте толкова титли, колкото робите биха
могли да съчинят, а глупаците да се накичат с тях.
За миг очите на лорд Джон лумнаха ядно, ала след
това, с огромно усилие, той овладя гнева си и се облегна назад на мястото си
със скръстени пред гърдите ръце и горчива усмивка на лицето. За мен всичко това
беше отблъскващо и жалко. Споменът за миналото ме заля като вълна – за доброто
приятелство и щастливите, изпълнени с приключения дни – за всичко, през което
бяхме преминали и което си бяхме извоювали. И да се стигне до това – обиди и
ругатни! Внезапно се разридах – разридах се на глас със задавени,
неконтролируеми хлипове, които не можех да скрия. Спътниците ми ме погледнаха
учудено. Аз закрих лицето си с ръце.
– Всичко е наред – казах. – Просто – просто е толковажалко.
– Вие сте болен, млади приятелю, това се случва с
вас – каза лорд Джон. – От самото начало ми се стори, че нещо с вас не е наред.
– Привичките ви, сър, не са се изменили за три
години – каза Съмърли, като поклащаше глава. – Аз също не пропуснах да забележа
странното ви поведение още от първия миг на нашата среща. Няма нужда да хабите
съчувствието си, лорд Джон. Тези сълзи са от чисто алкохолен характер. Този мъж
е пил. Между другото, лорд Джон, аз току-що ви нарекох невеж самохвалко, което
може би беше несправедливо сурово. Но тези думи ми напомнят за едно малко
постижение – тривиално, но забавно, с което можех да се похваля навремето. Вие
ме познавате като аскетичен човек на науката. Можете ли да повярвате, че някога
се радвах на напълно заслужена слава в няколко детски градини като имитатор на
селскостопански животни? Вероятно бих могъл да ни помогна да прекараме
пътуването по един по-приятен начин. Би ли ви разведрило да чуете как кукуригам
като петел?
– Не, сър – каза лорд Джон, който беше все така
дълбоко обиден, – не би ме разведрило.
– Умението ми да имитирам кудкудякаща кокошка,
която току-що е снесла яйце, също се славеше като доста забележително. Бих ли
могъл да опитам?
– Не, сър, не – определено не.
Но въпреки тази сериозна забрана професор Съмърли
остави лулата си настрана и през останалата част от пътуването той ни забавляваше
– далеч не успешно – с редуване на птичи и животински гласове, които звучаха
толкова абсурдно, че сълзите ми изведнъж преминаха в бурен смях, което трябва
да е изглеждало доста истерично, докато седях срещу този сериозен професор и го
наблюдавах – или по-скоро го слушах – как се превъплъщава в гръмогласен петел
или пале, на което са му настъпили опашката. В един момент лорд Джон ми подаде
своя вестник, в бялото поле на който бе написал с молив: „Горкият стар дявол!
Луд като шапкар!“. Без съмнение беше много ексцентрично, но въпреки това
представлението ми се стори изключително остроумно и забавно.
Докато траеше то, лорд Джон се наведе напред и се
впусна в една безконечна история за бивол и индийски раджа, която ми се стори,
че няма начало и край. Професор Съмърли тъкмо бе започнал да чурулика като
канарче, а лорд Джон да доближава кулминацията на своята история, когато влакът
спря на гара „Джарвис Брук“ – крайната ни цел в Ротърфийлд.
Там ни посрещна Челинджър. Изглеждаше
забележително. Не всеки надменен пуяк на света би могъл да се мери с бавните,
високи крачки, с които достойно парадираше по собствената си железопътна гара,
и с любезния начин, по който се усмихваше със снизходително окуражение на всеки
около себе си. Ако през годините у него бе настъпила каквато и да е промяна, то
тя се състоеше в още по-силно подчертаната му осанка. Огромната глава и
широкото високо чело, с прилепналия върху му кичур черна коса, изглеждаха дори
по-внушително отпреди. Черната му брада се спускаше напред в една още
по-впечатляваща каскада и ясните му сиви очи, със своите дръзки и язвително
отпуснати клепачи, бяха по-достолепни от всякога.
Той стисна ръката ми по онзи развеселен начин и ме
дари с окуражителната усмивка, характерна за директора, поздравяващ своя ученик,
и след като се здрависа с останалите и им помогна да вземат чантите си и
цилиндрите си с кислород, настани всички ни в един голям автомобил, шофиран от
същия онзи невъзмутим Остин, така пестелив на думи, когото бях виждал в ролята
на иконом по време на първото ми бурно посещение у професора. Пътят ни поведе
нагоре по завоите на едно възвишение, сред живописни пейзажи. Аз седях отпред
до шофьора, но зад мен тримата другари сякаш говореха един през друг. Лорд Джон
все така опитваше да разкаже своята история за бивола, доколкото успявах да
чуя, като в същото време долавях познатото от едно време плътно боботене на
Челинджър, примесено с настойчивия глас на Съмърли, докато умовете им бяха
вплетени в гръмък и яростен научен дебат. Внезапно Остин наведе своето махагоново
лице към мен, без да откъсва поглед от волана.
– Пред уволнение съм – каза той.
– Колко жалко! – отвърнах аз.
В този ден всичко изглеждаше необичайно. Всички
говореха странни, неочаквани неща. Беше като в някакъв сън.
– За четиресет и седми път – замислено рече Остин.
– Кога си тръгваш? – попитах аз, след като не успях
да измисля нещо по-подходящо.
– Не си тръгвам – каза Остин.
Разговорът сякаш бе готов да приключи с това, но
той веднага се върна към него.
– Ако си тръгна, кой ще се грижи за него? – рече
Остин, като кимна към своя господар. – Кого ще намери да му служи?
– Някой друг? – неуверено предположих аз.
– Не и той. Никой няма да остане и седмица. Ако аз
си тръгна, животът в този дом ще спре като часовник, останал без пружината си.
Казвам ви го, защото сте му приятел и трябва да го знаете. Ако можеше да се
вярва на думите му – само дето на мен сърце не ми дава. Двамата с госпожата ще
останат като две бебенца, захвърлени в пелените си. Аз просто съм всичко. А той
да вземе да ми каже, че съм пред уволнение.
– Защо никой не би останал? – попитах аз.
– Ами никой не проявява разбиране като мен.
Господарят е голям умник – такъв умник, че понякога е направо смахнат. Виждал
съм го да откача, спор няма. Вижте само какво направи тази сутрин.
– Какво направи?
Остин се наведе към мен.
– Ухапа домашната помощница – прошепна той
дрезгаво.
– Ухапа я?
– Да, сър. Ухапа я по крака. Със собствените си очи
я видях как изхвърча като маратонец през вратата в коридора.
– Боже мой!
– Точно така бихте казали, сър, ако можехте да
видите какво се случва. Никак го няма със съседите. Някои от тях си мислят, че
докато той беше сред онези чудовища, за които вие писахте, господарят се е
чувствал като у дома си и че там му е било мястото. Така казват те. Но
аз му служа десет години и давам мило и драго за него, и да знаете, че той е
велик човек и в крайна сметка за мен е чест да му служа. Гледайте сега, сър. Не
му ли се вика на това истинско гостоприемство, кажете? Прочетете сам.
Автомобилът, на най-ниската предавка, беше успял да
стигне до върха на един стръмен, остър завой. На ъгъла една табела се подаваше
над грижливо подрязан храст. Точно както Остин каза, не беше трудно да я
прочетеш, защото думите бяха малко и привличаха вниманието:
ВНИМАНИЕ!
Посетители, репортери и просяци
не са добре дошли.
ДЖ. Е. ЧЕЛИНДЖЪР
– Не, не е точно сърдечно – каза Остин, като
поклащаше глава и гледаше нагоре към плачевната табела. – Не е точно като за
коледна картичка. Простете ми, сър, понеже не съм говорил за това от много
години, но сякаш днес чувствата ми надделяват. Може да ме уволнява, докато
посинее, но аз няма да се махна и точка по въпроса. Аз съм неговият служител, а
той е моят господар – и така ще бъде, предполагам, докато е писано.
Бяхме минали между двата бели стълба на портата и
се бяхме изкачили по една извита алея за коли, опасана с рододендронови храсти.
Отвъд нея се виждаше ниска тухлена къща, оградена с бяла дървена ограда, много
уютна и красива. Госпожа Челинджър –
дребна, крехка и усмихната жена – бе застанала на прага на отворената
врата, за да ни посрещне.
– Е, мила моя – каза Челинджър, като скочи от
колата, – ето ги нашите посетители. За нас е нещо ново да имаме посетители, не
е ли така? Не сме си много близки със съседите, нали? Ако можеха да наръсят
отрова за плъхове в кутията за хляб, вероятно щяха да го направят.
– Ужасно е, ужасно! – възкликна жената през смях и
сълзи. – Джордж все се кара с всички. В цялата околия нямаме нито един приятел.
– Това ми дава възможност да съсредоточа вниманието
си върху моята несравнима съпруга – каза Челинджър, като обгърна кръста є със
своята къса, дебела ръка. Представете си една горила и една газела и ще добиете
представа каква гледка бяха двамата. – Хайде, хайде, тези господа са уморени от
пътуването и обядът скоро ще бъде готов. Сара върна ли се?
Жената скръбно поклати глава, а професорът шумно се
засмя и поглади брадата си с характерно господарско движение.
– Остин – викна той, – след като прибереш колата,
бъди така добър да помогнеш на господарката си да сервира обяда. А сега,
господа, заповядайте, моля, в моя кабинет, тъй като има едно-две изключително
спешни неща, които нямам търпение да ви споделя.
Отзиви
Все още няма отзиви.