Теория на модерната държава

ПРЕДГОВОР

Настоящият
труд е продължение на моя лекционен курс по Теория на държавата, изнасян през
един или друг период от време в няколко юридически факултета след 1989 г.,
когато Общата теория на държавата се отдели като самостоятелна учебна
дисциплина от Общата теория на правото.

Заглавието
„Теория на модерната държава“ произтича от предназначението и съдържанието на
книгата.

Веднага
искам да уточня, че нямам намерението да се разпростра единствено до една
дефиниция в повече за държавата. Такива са давани от множество както български,
така и чуждестранни автори. В рамките на традиционната наука за държавата в
България се открояват автори като Владикин, Торбов, Баламезов, Бойчев, Дачев,
Вълчев, Манолов, чиито произведения са добре известни на широк кръг читателска
аудитория. Невъзможно е тук да посоча стотиците чуждестранни автори, чиито
трудове са ми станали достояние в продължение на около 40 години.

Моята
амбиция е много по-скромна. Тя включва желанието ми да предложа на студентите
едно експозе, ясно и изчистено, за модерната теория на държавата. По отношение
на предишните разработки това произведение по своя замисъл се разполага в една
сравнително нова и мисля, актуална перспектива.

Силен
импулс за написването на настоящата книга ми даде излязлото от печат през 2015 г.
мое произведение „Теория на правото“. Какво имам предвид? Не мога да се
съглася, че рязкото разделяне при изучаването на двете юридически дисциплини
подпомага студентите от юридическите факултети да си съставят една обща
представа за двете явления – държавата и правото. Напротив – считам, че ефектът
е противоположен: достига се до един частичен възглед за тях. Убеден съм също
така, че феноменът право и феноменът държава са неотделими като елементи на
съвременната социална среда.

Така
например може ли да интерпретирам правото, ако неглижирам своята концепция за
него като система от общи и индивидуални правила за поведение, формално
определени в различни видове юридически актове, установени и/или санкционирани
съобразно правотворческата компетентност на държавата?

Очевидно
не мога без своя концепция за държавата.

Или
пък – може ли да се обясни правната система в теорията на Ханс Келзен, колкото
и „чиста“ да е тя, без да вникнем във възприетата от него теза относно
държавата като система от норми. Същото се отнася и за социологическата теория
на правото, чийто създател е Дюги, която не може да бъде разбрана без неговата
реалистична теория на държавата.

Настоящият
труд е озаглавен „Теория на модерната държава“ още и заради новите, бих казал,
непознати досега отношения между управлявани и управляващи. В тази връзка се
старая да дам отговор на въпроси като: кой е източникът на властта; каква е
нейната природа; докъде се разпростира и какви са лостовете за контрол от
страна на съвременното гражданско общество.

Избрах
това заглавие и заради преосмислянето, което се налага поради навлизането на
човечеството от началото на XXI век в нов световен ред на такива атрибути на
държавата като нация и суверенитет. Какво е моментното състояние и перспективи
на т.нар. „национална държава“ и нейния суверенитет, особено след 1990 г.
Какъв е смисълът на новопоявилите се понятия като условен суверенитет за
разлика от ограничения суверенитет.

Ако
живеем в нов световен ред, то как се въплъщават неговите ценности в съвременната
демократична правова държава. И как те се съчетават или по-точно примиряват с
националния интерес.

За
страните – членки на Европейския съюз, се поставят още множество въпроси,
свързани с неговото оцеляване и развитие. Модерната държава, член на ЕС, се
изправя пред редица проблеми, произтичащи от т.нар. „Брекзит“.

В
наши дни на изпитание е подложена концепцията за либералната демокрация от
западен тип.

Една
теория на модерната държава е призвана да отговори и на въпроса пред какви
предизвикателства е изправена тя с лице към общата тревога и загриженост за
международната общност. Какво е нейното бъдеще.

Тя
е обърната и към друго предизвикателство, особено за държавите – членки на ЕС и
НАТО. То е съсредоточено около „монопола на легитимното насилие“ и по-точно –
ориентирано пред дилемата: насилие с оглед постигане на вътрешна сигурност пред
свободата на гражданина, или ограничаването му в името на една общностна
хуманитарна интервенция в иначе суверенни държави.

Една
теория на модерната държава би следвало да даде отговор и на въпроса каква е
нейната съдба в условията на Новата ера в световната политика. Тук на преден
план изпъкват проблемите, свързани с разпространението на въоръженията, правата
на човека, включително и особено наболелите напоследък въпроси относно
миграцията.

Анализът
на същността на модерната държава задължава да обърнем внимание и към нейните
вътрешни и външни функции.

И
не на последно място: дали съвременната държава не е резултат от политически
упадък в световен мащаб, който се отразява на всички власти, въз основа на
принципа на разделение на властите. За студентите от юридическите факултети е
от особена важност да си изградят мнение относно съдебната власт, нейната
независимост, безпристрастност и неутралност. Дали предоставянето на
дискреционна власт на съдиите и тяхното вътрешно убеждение не са предпоставка
за изместване на властта по посока властта на съдилищата.

Допустимо
ли е използването на съдилищата като инструмент за огромно разрастване на
съдебната власт, включващ регулация на жизненоважни отношения въз основа на
актове на съдебни, а не на законодателни или решения на изпълнителната власт.

Ако
модерната държава е резултат от цивилизационна еволюция, то как съвременната
политическа власт се институционализира? Аз приемам, че модерната държава
притежава същност, която се различава коренно от познатите ни исторически
типове държави. Тази нова същност влияе върху функциите ѝ. Аргументът ми е, че
всяко изменение в същността на една организация предизвиква изменение в нейните
функции. Появяват се нови направления на дейност по реализирането на непознати
в историята цели.

Още
един проблем привлича вниманието ми. Става дума за т.нар. „контравласти“. Както
вече съм отбелязал в моята „Теория на правото“ „контравластите“ представляват
организирани центрове например за вземане на решения, за контрол или по
интереси, които осъществяват ограничаване могъществото на държавния апарат.

Особен
интерес представляват политическите „контравласти“, каквито са политическите
партии. Макар и разработван и от български автори (Пламен Киров, Мартин Белов),
при това достатъчно обстойно и задълбочено, аз си задавам нови въпроси, чиито
отговори бих искал да споделя с моите читатели. Всички те се обединяват около
основния въпрос: каква е съдбата, имат ли бъдеще и какво е то, политическите
партии? Дали основната логика на тяхното възникване и развитие (влизане в
държавната власт в името на тяхното разбиране за общ интерес и общо благо) е в
съзвучие с модерната държава. Усилват или отслабват властта политическите
партии. Представляват ли те израз на консенсус в гражданското общество, или го
секуларизират, раздробяват и обезличават в името на егоистичния интерес на
партийните лидери, т.нар. „елити“ и „олигархии“.

В
този смисъл аз ще се опитам да дам отговори и на други не по-малко важни
проблеми на съвременната държава като: дали суверенитетът на народа не е
окупиран вече от партийно-олигархичната власт; как се отразява на състоянието
на модерната държава окупиралата света глобална суперолигархия; как влияе
всичко това върху избора на хората, дали те (по образния израз на Търоу в
„Бъдещето на капитализма“) не гледат на изборите „като смяна на една група
мошеници с друга група мошеници“.

Вълнува
ме и друг проблем: как се съчетава посредническата роля на партиите между
държавата и гражданското общество с непрестанния и увеличаващ се отлив от тях.
В тази връзка – не се ли получава отлив от политическите партии в полза на
неправителствените организации. Не се ли осъществява отлив от властта в полза
на контравластта.

Също
така бих искал ясно да демонстрирам как в модерната държава се забелязва
напрежение между ефективната държавна власт и принципа на върховенство на
закона и правото. Ще дам моята скромна препоръка как чрез ценностите, завещани
ни от християнската вяра, можем да преодолеем въпросното напрежение.

И
накрая – вече сме не в началото, а в разгара на т.нар. „мрежово общество“. Това
понятие сякаш измества по смисъл и значение познатото ни „гражданско общество“.
Неговите представители и всички участници в него сякаш са погнусени от
йерархичната власт на държавата, която те все повече и повече отъждествяват
единствено с принудата.

Струва
ми се, че съвсем скоро, в обозримо бъдеще, познатите ни механизми за
демократична отчетност на държавата пред обществото, пред суверенния народ, ще
бъдат заменени с нови форми на контрол от страна на все по-отговорните
участници в „мрежовото общество“.