В съвременното общество фокусът на наказателното право е концентриран в защитата на човека. Няма друга ценност, защитата на която в по-голяма степен да оправдава използването на наказателната репресия. В Българския Наказателен кодекс като че ли няма основно човешко право, което да не е получило защита.
Освен когато човекът бъде лишен от всички своисоциални характеристики и се превърне във вещ.
В настоящата монография са разгледани съвременните аспекти на робството на базата на някои тенденции (като „пазарите на булки“, нарастванетона бедността и неграмотността, упадъкът на моралните ценности, зависимостите откланов и икономически характер),които се зараждат в обществото и могат дасе проявят твърде болезнено под формата на практики, сходни с робството.
Откроени са някои въпроси направната уредба на трафика на хора, често пъти наричан „модерното робство“.Въпреки използваните в НК понятия,международното право не изключва възможността датретираме някои от формите на трафика на хора катозаробване. Обстоятелството, че българският законодател някак срамежливо се е отклонил от това понятиене означава, че неговите правни характеристики небива да бъдат изяснени. Няма как да серазбере докрай трафикът на хора, ако не се очертаесъотношението му с робството и обичаите, сходни сробството.
Робството е разгледано и като международно престъпление, инкриминирано в редица международни актове, сред които и Римският статут на Международния наказателен съд. Особено внимание е отделено на задълженията на Република България свързани с въпросните актове.
Отделно от това, с настоящето изследване бих искал за пореден път да предупредя, че нито едно от достиженията на съвременната цивилизация не бива дасе приема за непроменима даденост и наказателнотоправо трябва да бъде подготвено да се справя с предизвикателства, които в момента изглеждат малко вероятни, но които един ден могат сериозно да засегнатобществото.
Борис Велчев
Глава първа
ПОНЯТИЕ ЗА РОБСТВОТО
В ПРАВОТО
1.
Кратки исторически бележки
Една от разпоредбите на Търновската
конституция, която е оригинално българско дело, защото не фигурира в нито един
от проектите, изготвени от чужди експерти, е тази на чл. 61. Тя предизвиква национална
гордост и заслужава да бъде цитирана дословно – „Никой в българското Княжество
не може ни да купува, нито да продава человечески същества. Всекой роб, от
какъвто пол, вера и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска
територия.“
Най-лесно е да си обясним въпросната
разпоредба с романтичния дух на деветнадесети век. Отношението към робството е
една от цивилизационните разделителни линии между две епохи – отреченото
Средновековие и модерното време. Виенският конгрес от 1815 и Аахенският конгрес
от 1818 година осъдили робството. През 1885 година в Берлин е подписан
Генералният акт за Конго, който потвърдил международноправния запрет на
робството. На Брюкселската конференция през 1890 година са предвидени конкретни
задъл жения за държавите да заложат наказателна отговорност за търговията с
роби във вътрешното си законодателство.
Но за българското общество преди
Освобождението робството не е явление, което да бъде оценявано единствено от
романтични позиции. Без този извод да се преувеличава, то е реалност, която не
е преставала да съществува от османското завоевание до Освобождението. Отбелязани са случаи, в които
общите съдилища предприемат практически действия по ликвидирането на робските
практики. Така например, през 1881 година, видинският съд анулирал сделка между
двама румънци, която целяла „замяна на земя срещу цигани-земеделски роби“, като
съдът се позовал на разпоредбата на чл. 61 от Търновската конституция.
Робството е не само политически отречено
на конституционно ниво, но и инкриминирано.
В първия български Наказателен закон
робството е уредено в чл. 291. В него се предвижда наказание от пет до десет
години строг тъмничен затвор за онзи, който „лиши другиго от свобода и го
продаде за роб, вън или вътре от пределите на държавата“. По някакъв странен
начин разпоредбата напомня, макар и осъвременена откъм наказание, чл. 29 от
Закона за съдене на хората –
„Който открадне свободен и го продаде или го пороби, да се пороби. Понеже той
свободния е поробил, да встъпи в същото това робство“.
Към 1896 година робството вече е преодолян
социален проблем. Ников основателно посочва, че създадената в НЗ разпоредба
„надали ще бъде приложена от нашите съдилища“. Той разглежда чл. 291 НК
единствено като санкция на принципа, установен в чл. 61 от Търновската
конституция. Според него робството е „всяко положение, в което човек изгубва
възможността да разполага със себе си.“ Като възможен пример за състояние на
робство, той разглежда продажбата в харем.
Ников подчертава, че пострадал от това престъпление
може да бъде всеки човек – „волеспособен или не“. Той намира, че лишаването от
свобода може да се извърши чрез насилие, заплашване или измама. Що се отнася до
втория акт, Ников счита, че той може да бъде само продажба и не бива да се
тълкува разширително, като обхване и други сделки.
Като го определя като „продължително“ и
като съставно престъпление, Романо счита, че второто деяние може да се извърши
чрез всякаква форма на „лишаване от собственост“ – продажба, дарение, замяна.
Като продължено и двуактно престъпление
определя продажбата в робство и Долапчиев. Той намира, че то е
„тежко окачествен случай на лишаването от свобода“, който засяга не само
конкретния пострадал, но и обществения интерес от премахване на робството. Според
него пострадал от престъплението може да бъде всеки, дори и вече поставен в
положението на роб. Както и Ников, Долапчиев също поддържа, че престъплението
може да се осъществи единствено чрез продажба, а не и чрез други сделки. За
него е спорно, дали съгласието на пострадалия изключва противоправността на деянието
и сочи, че в такива случаи може да е налице помагачество.
Разпоредбата на чл. 291 НЗ не е пример за
законодателна прецизност. Основните . недостатъци са били добре схванати от
цитираните автори. Основната слабост според мен е в сложния характер на престъплението.
Сделките с човешки същества не са инкриминирани по принцип. Наказуема е само
продажбата на хора и то при условие, че е предшествана от неправомерно лишаване
от свобода. Това остава редица случаи на робство ненаказуеми. Натрупването на
условия, за да стане едно деяние наказуемо, ограничава приложното поле на
съответната разпоредба. Очевидно, че тя е била разглеждана не толкова като
реален инструмент за противодействие на едно реално съществуващо
общественоопасно явление, а преди всичко като завършващ елемент на уредбата,
забраняваща робството, чиято основа е чл. 61 от Търновската конституция.
Тук следва да се има предвид още едно
обстоятелство. Нито декларацията на Виенския конгрес от февруари 1815 година,
нито декретът на Наполеон за премахването на робството от същата година, нито
решението на конгреса в Аахен от 1818 година, нито Генералният Акт за Конго от
1885 година съдържат определение за робство. Всички те забраняват търговията с роби,
като противоречаща на принципите на международното право, цивилизацията и
човешките права. Едва през 1926 година Конвенцията за премахване на робството
го определя като „положение или състояние на човек, по отношение на когото се
упражняват едно или няколко права, спадащи към правото на собственост“. В отсъствието на ясно
съдържание на това понятие, логично е да се очаква, че в българското
наказателно право отпреди 1926 година акцентът ще бъде поставен върху две
обстоятелства – лишаването от свобода и продажбата на човек. Те определят две
от най-значимите съдържателни качества на робството – несвободата и
възможността човекът да бъде третиран като вещ, предмет на продажба. В този
смисъл, критиката към правната уредба на робството в българското наказателно
право от този период трябва да бъде умерена и да отчита времето, в което е
създадена.
Извън правно-техническата критика,
въпросната разпоредба трябва да бъде оценена високо. Тя издава последователност
в отношението към робството и е израз на разбирането, че това явление е достатъчно
опасно, за да бъде инкриминирано дори когато не създава непосредствени
практически проблеми на българското общество.
В по-ново време правна уредба на робството
в наказателното законодателство изцяло отсъства.
Отзиви
Все още няма отзиви.