Престъпления против републиката

Normal
0

false
false
false

EN-US
X-NONE
X-NONE

MicrosoftInternetExplorer4

УВОД

„Преподреждане
на главите на Особената част, така че систематичното им място да съответства на
законодателната оценка за относителната ценност на съответно засегнати­те обществени
отношения. Според настоящия законодателен възглед, отразен в чл. 1 от НК, водещо
значение има защитата на личността и нейните граждански права, на собствеността
и на установения конституционен ред. Това предполага изтегляне на материята по настоящата
Глава втора (Престъпления против личността) в началото на Особената част, а на материята
по настоящата Глава първа (Престъпления против Републиката) – в нейните последни
глави.“

Този
цитат е част от Концепцията за наказателна политика и за изработване на нов Наказателен
кодекс, одобрена с Решение № 586 от 7.07.2009 г. на Министерския съвет.

Позволих
си да започна с него, защото той е показателен за две обстоятелства.

На
първо място, струва ми се, че подобна структурна промяна не може да бъде акцент
от наказателната политика на една държава. Ако Глава втора от НК бъде уредена като
Глава първа, това само по себе си няма да подобри наказателноправ­ната защита на
личността. Идеята, че главите в НК трябва да се подредят по важност, не може да
бъде отречена, но и не бива да бъде абсолютизирана. Казвам това, защото полемика­та
около местата на първите две глави някак замъглява факта, че вероятно най-опасните
престъпления в НК – тези против мира и човечеството, са уредени в последната му
глава. Не виждам как престъпленията против човека могат да бъдат по­опасни от престъпленията
против човечеството.

На
второ място, онова, което прави впечатление, че в кон­текста на тази логика мястото
на престъпленията против Републиката е някъде в „последните глави“. За съжаление,
подце­няването на проблематиката за защита на държавата и държав­ността със средствата
на наказателното право не е следствие единствено от цитираната концепция за наказателна
политика. По-скоро концепцията отразява едно разбиране, което с годи­ни беше утвърждавано
след 1989 година – че едва ли не раз­поредбите на Глава първа от НК са анахронизъм,
който няма особено място в съвременната демократична държава.

Никак
не споделям такова разбиране.

Живеем
във време, в което нихилистичното отношение към държавата и институциите е модерна
поза. Това отношение се насърчава по всякакъв начин и от политическите среди, които
в постоянните си опити да криминализират опонентите си, успяха да накарат гражданите
да повярват, че политиката е занятие за престъпници, а институциите се изграждат
от хора, които, ако не извършват престъпления, поне постоянно ги прикриват. Не­веднаж
съм чувал политици, които, макар и метафорично, ис­кат връщането на Крумовите закони.
Тъй като не мога да си представя, че българската политическа класа е обзета от само­унищожителен
инстинкт, обяснявам си това с обикновено не­вежество. Енциклопедията „Свидас“ („Суда“)
твърди, че след разгрома на аварите, Крум попитал на какво се дължи пораже­нието
им. „Същите българи съвършено унищожиха аварите. А Крем [Крум] попита аварските
пленници: „От какво, мислите, загина вашият княз и целият [ви] народ?“ Те [му] отговориха:
„[От това], че взаимните клевети се умножиха и погубиха по­храбрите и по-благоразумните;
после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после от пиянство, защото,
ко­гато виното се преумножи, всички станаха пияници; също от подкупничество [и всички
станаха рушветчии [продажници]]; сетне от търговия, защото всички станаха търговци
и се лъжеха помежду си. И нашата погибел произлезе от това.“ – Като чу това, той
[Крем] свика всички българи и заповяда, като издаде [следните] закони: „Ако някой
обвини [наклевети] някого, то той да се не слуша, докато свързан не се разпита;
и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. – Не се позволява никому да набавя
храна на крадеца; и [на оногова], който се осмелява това [да прави], веднага да
се конфискува имотът, а на крадеца пък да се пречупват свирките [пищялите]. – Той
[Крем] заповяда да се изкоренят всички лозя. – На всеки просяк да се не дава просто
[оскъдно], но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път; [на оногова],
който не постъпва така, веднага да се конфи­скува имотът.“ Те [българите] съвършено
унищожиха, както се каза, всички авари[1].“

Съзнателно
цитирам цялото сведение, защото се питам, какво би станало, ако Крумовите закони
се прилагаха по отношение на българските политици, които отдавна замениха смислената
политика с постоянни обвинения към своите опоненти във всякакви престъпления. Политиката
на постоянна, натрапчива, често непохватна, но креслива криминализация на политическия
опонент замени всякаква друга политика и практически разруши авторитета на държавните
институции. Оче­видно у нас повечето политици предпочитат да се правят на прокурори.
А ако утре бъде приет закон, който да им забрани да използват думите „задкулисие“
и „реформа“, както и още десетина лозунга, някои от тях практически ще онемеят.

Едва
ли е нужно да бъдат споменавани и огромна част от медиите, които престанаха да се
интересуват от фактите и не насърчават обективния журналистически анализ, а преслед­ват
основно скандали и фалшиви сензации. Сериозни журналистически авторитети виждат
ролята на журналистиката единствено в нейната критичност и задаването на „неудобни
въпроси“. В моята представа обективността е основно до­стойнство на истинската журналистика,
но приемам, че раз­биранията ми са остарели.

В
подобна среда е трудно да защитиш необходимостта от държава. Тя започна да се
схваща като достойна за уважение единствено в исторически аспект. Умилението, с
което говорим за България в минало време, по необясним начин бива съчетано с
враждебно отношение към съвременната държава. Трудно разбираме няколко неща.
Държавата ни е проекция на нашето общество, на самите нас, и е точно толкова
добра, колкото сме ние. Преди да се сърдим на нея и на институциите, би
следвало по-добре да се вгледаме в онова, което правим, с което допринасяме за
общественото добро. Друга държава нямаме. И ако днес често приемаме правата си
за даденост, дължим го на българската държава, която ни ги осигурява, на
институциите, които ни защитават.

Кресливата
реторика на евтини „реформатори“, които с паркетен героизъм се борят със злото и
са готови да отрекат всичко, което не е направено лично от тях, постепенно ще отшумява.
Известно е от приказките, че борбата със змея протича някак по-гладко в отсъствието
на змей, и това рано или късно ще бъде оценено от хората.

Убеден
съм, че рано или късно нашето общество ще пре­оцени позицията си към българската
държава. Този процес ми се струва неизбежен, макар и дълъг. Междувременно законо­дателят
трябва да даде пример с ново отношение към защитата на българската държавност и
да модернизира съдържанието на сегашната Глава първа от НК, дори и да реши да я
постави в края на НК.

Както
винаги, медалът има и обратна страна. Вече споменах, като че ли свикнахме да приемаме
демократичните завоевания на съвременното общество за даденост. Фалши­вото усещане
за непоклатимост на демокрацията може да ни подведе да мислим, че човешките ни права
са окончателно и безвъзвратно гарантирани. Отсъствието на продължителна демократична
традиция, ниското качество на политическия живот, изкуственото превръщане на наказателното
право в средство на политическата борба крият рискове и за злоупотреба със съставите
на престъпленията против държавата. Това налага тяхното формулиране по толкова ясен
и непро­тиворечив начин, че рисковете от подобна злоупотреба да се сведат до минимум.

Разбира
се, въпросът не е единствено в това да се преосмислят съществуващите състави, да
се прецени, кои от тях могат да бъдат осъвременени и кои окончателно са отречени
от новите реалности в България в последните години. Според мен голямото предизвикателство
е в това да се помисли кои възможни други страни на държавността се нуждаят от защита
и съобразно с извода – да се предложат съответни нови съста­ви. Тук бих добавил
и още нещо – възможно е да се открият състави, осъществяването на които в определени
случаи пре­дизвиква последици, надхвърлящи пределите на съответния родов обект на
посегателство до степен да се засегнат основи­те на самата държавност. Изобщо, струва
си да се замислим, кои престъпни деяния придобиват качествено нова характери­стика
само защото са осъществени с противодържавна цел или могат да засегнат основни държавни
интереси[2].

Аргументирането на нуждата от наказателноправна защита не само
на символите на държавността, но и други истори­чески национални символи също има
място в подобно изслед­ване. В противен случай ще продължим да се чудим защо НК
третира като престъпление посегателствата срещу знамето, герба и химна, а се отнася
безразлично към посегателства, които засягат достойнството на българския народ.

Изследването
на противодържавните престъпления неизбежно опира и до един по-широк контекст. Разглеждането
само на защитата на националната ни държавност като че ли подценява обстоятелството,
че съвременните ни външнополитически задължения изискват тази защита да обхване
и други­те страни – членки на ЕС. Този въпрос също ще бъде разгле­дан в настоящата
работа.

Впрочем
в края на увода съм длъжен да се спра на един въпрос, който само на пръв поглед
изглежда терминологичен – престъпления против държавата или престъпления против
Ре­публиката?

В
Конституцията думата „отечество“ е изписана с главна буква[3]. Неслучайно
основният закон предвижда, че „измяната и предателството към Отечеството са най-тежки
престъпления и се наказват с цялата строгост на закона“. Във всички други случаи,
когато не говори за Отечеството, Конституцията използва за обозначението на държавата
ни думата „република­та“. Струва ми се, че това не е случайно. Думата „република“
в превод от латински буквално означава „дело на народа“[4]. От­ношението
към държавността, уважението към делото на на­рода и демократичните ценности, според
мен предопределят използването на израза „престъпления против републиката“. Това
е и понятието, което ще използвам, тъй като „престъпле­ния против държавата“ ми
се струва твърде безлично, а и из­лиза извън пределите на правната ни традиция.
Разбира се, не бих противопоставял двата израза. В крайна сметка става дума за престъпления
против държавата Република България. Не бих използвал и един модерен напоследък
израз „престъпле­ния против националната сигурност“. Твърде общото понятие за национална
сигурност размива критериите, по които може да бъде обособен кръгът от съответните
престъпни деяния, а и той би бил значително по-широк от този на класическите противодържавни
деяния.

Настоящата
работа си поставя две цели.

Първата
е да възроди интереса към тази подценена в теорията, но важна и значима за
съвременното общество група престъпления. Като изключим отделни анализи в
учебниците по Особената част на наказателното право, научните съчинения по
проблемите на тези престъпления са относително малко на брой. Естеството на
събраните в Глава първа престъпления има твърде консервативен характер. На
практика, съответни­те състави се прилагат или твърде рядко или дори никога не
се прилагат. Повечето от тях никога няма да бъдат приложе­ни и в бъдеще.
Липсата на динамика по тяхното прилагане на свой ред не поражда значима съдебна
практика. Когато към тази картина добавя и липсата на подчертан научен интерес
по темата, изводът се налага от само себе си. Тези престъпле­ния се оказват
забравени. Това налага отново да бъде събу­ден интересът към тях, за да се
установи, дали, ако все пак възникнат съответните предпоставки, съществуват
ефективни средства за защита на съвременната българска държавност, или
съществуващата уредба е замръзнала към 1968 година и е станала неприложима.
Възможността не само да се припомни за смисъла и значението на тази глава, но и
да се породи по­лемика по поставените въпроси, е важна за развитието на наказателноправната
наука.

Втората
цел е прагматична. Тя е насочена към анализа и възможното подобряване на съдържанието
на Глава първа от НК. Поради това съм си позволил в края на настоящата рабо­та да
направя предложения de lege ferenda за ново съдържа­ние на Глава първа. Това
е причината на отделни места на­кратко да се спирам на отделни състави от проекта
за нов НК. Очевидно е, че към момента на работата върху тази кни­га той няма никакви
шансове да бъде приет. Независимо от това, отделни препратки към последния системен
проект за НК, внесен в Народното събрание, който поне на теория би следвало да отразява
последните достижения на науката на наказателното право, ми се струват обосновани
и необходи­ми. При формулирането на съответните предложения за про­мяна в законодателството
съм се ръководел от две основни начала. Първото е предложените състави да предоставят
по­добра наказателноправна защита на обществените отноше­ния, свързани с държавата.
Това на свой ред предопредели и анализа на това, кои обществени отношения трябва
да бъдат обект на престъпленията по Глава първа от НК. Второто ос­новно начало е
съставите да дават максимални гаранции про­тив злоупотреба с тях, като не позволяват
тяхното прилагане за разправа с граждани по политически причини.

/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:“Table Normal“;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-priority:99;
mso-style-qformat:yes;
mso-style-parent:““;
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin-top:0cm;
mso-para-margin-right:0cm;
mso-para-margin-bottom:10.0pt;
mso-para-margin-left:0cm;
line-height:115%;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:11.0pt;
font-family:“Calibri“,“sans-serif“;
mso-ascii-font-family:Calibri;
mso-ascii-theme-font:minor-latin;
mso-hansi-font-family:Calibri;
mso-hansi-theme-font:minor-latin;}