Прекратяването на наказателното производство не е нов правен институт в българското процесуално законодателство. Той има своето място както в Закона за углавното съдопроизводство от 1897 г. (отм.), така и в следващите процесуални закони – НПК от 1952 г. (отм.), НПК от 1974 г. (отм.) и действащия НПК.
Прекратяването на наказателното производство се определя като общ наказателнопроцесуален институт, защото намира приложение във всички фази и стадии на процеса и е необходимо да бъдат направени някои уточнения:
Първо, настоящото изследване е насочено единствено към прекратяване на наказателното производство в съдебното заседание на първа инстанция. Причината се състои в това, че спецификите и съществените проблеми на практиката и доктрината при прекратяване на наказателното производство от съда са именно в този стадий на съдебната фаза на процеса. Освен това, предпоставките за прекратяването, както и реда за това, са почти идентични в съдебните заседания на първата, въззивната и касационната инстанции.
Второ, на анализ е подложено само прекратяването на наказателното производство в съдебното заседание на първа инстанция по делата от общ характер. Причините за това са следните:
Специфичните основания за прекратяване на делата от частен характер, регламентирани в чл. 24, ал. 5 НПК, вече са изследвани подробно в доктрината.
Общите основания за прекратяване по чл. 289, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 2 – т. 10 НПК, важими и за делата от частен характер, разкриват редица особености, които заслужават самостоятелна и отделна разработка.
Вероятно част от изложените тези няма да бъдат приети за безспорни. Но ако те породят научна дискусия, една от целите на този труд ще бъде постигната.
