Изключващи вината обстоятелства по българското наказателно право. Теоретичен модел за усъвършенстване на законодателството

УВОД
Деянието на субекта, извършено при обстоятелство, изключващо вината, не изразява неговата свободна воля. Деецът не е в състояние да се съобрази с превантивното въздействие на наказателния закон, оказвано перманентно върху психиката на гражданите. Наказанието няма морално-етично и правно основание, нито може да постигне целите, които се преследват с неговото налагане. Основателно и разбираемо тези обстоятелства изключват на основата на закона наказателната отговорност за обективно причинените съставомерни общественоопасни последици. Институтът е с изключително значение за прокурорската и съдебна практика. Почти по всяко дело, което има за предмет престъпни последици, които не съответстват на представите и желанията на субекта, се поставя въпросът за наличието на някое от обстоятелствата, уредени в чл. 14–16 от Наказателния кодекс (НК).
Проблемът е един от най-сложните, може би дори най-сложният в материята на наказателното право. Той е, разбира се, неразривно свързан с фундаменталния за съвременното наказателно право институт на вината, научните спорове относно която продължават с безкрайните разклонения и нюанси на психологическата и нормативната (оценъчната) теория. Той се преплита и с множество други понятия и институти на наказателното право – вменяемост и невменяемост, състав на престъпление, другите обстоятелства, изключващи наказателната отговорност, причинната връзка, стадиите на умишлената престъпна дейност, съучастието и пр.
Ето защо, с оглед на значението и сложността на темата, е наистина изненадващо, че досега нямаме не само стройна обща теория за обстоятелствата, изключващи вината, но и цялостна научна разработка, посветена на тях. Единственото монографично изследване е „Грешката в наказателното право“. С., 1974, на Никола Манчев. То третира само грешката, но не и другите обстоятелства. За съжаление този забележителен учен не получи признанието, което заслужава. Много от неговите изводи и тези бяха прибързано и необосновано отхвърлени. Моят коментарен анализ на практиката на Върховния съд и на Върховния касационен съд за периода 1968–2015 г. е само една малка крачка към цялостното осмисляне на института.
Правната уредба на изключващите вината обстоятелства в нашето наказателно законодателство от 1896 г. до наши дни се характеризира с консервативност и незначителни промени. Това се дължи и на липсата на теоретична подкрепа. От своя страна вековната законодателна традиция доведе до научна пасивност и механическо преповтаряне на остарели традиционни постановки. Ние и досега не осъзнаваме докрай факта, че законовата уредба на формите на вината и на обстоятелствата, които я изключват, такава каквато я познаваме и с която сме свикнали от десетилетия, е само един от възможните варианти. Достатъчно е само да отбележим, че в наказателните закони на другите европейски държави изключващите вината обстоятелства или изобщо не са уредени, или е уредена само грешката (или само случайното деяние). В българския НК имаме четири такива обстоятелства – своеобразен европейски и световен рекорд. При отсъствието на доктрината не бива да ни учудва новия злополучен чл. 16а НК. Тази разпоредба, макар и реактивно, е подложена на унищожителна научна критика. Аз също смятам, че разпоредбата трябва да бъде отменена. Но ако имаше солидна самостоятелна разработка на темата, може би нямаше да се стигне до нейното създаване.
Никога, или поне от много десетилетия, не сме си задавали въпросите, например за присъствието на обективния критерий „бил длъжен“ (да предвиди настъпването на общественоопасните последици) в субективната психологическа сфера на вината, дали неизвинителната грешка изключва само умисъла, а извинителната – и двете форми на непредпазливостта, дали някои от обстоятелствата, обявени в наказателния закон за изключващи вината, наистина я изключват във всички възможни хипотези или понякога изключват други свойства на престъплението, за съотношението между грешката и случайното деяние, за това дали техните приложни полета не се припокриват и редица други, на които давам своя отговор в изследването.
Във връзка с чл. 16а НК интерес представлява и проблематиката на принудата. В нашата наказателноправна теория досега не е обръщано сериозно внимание на принудата като престъпление, с изключение на студията на уважавания проф. Долапчиев, публикувана в неговия учебник „Наказателно право. Особена част“. Том II. С., 1947. Липсата на достатъчно научно внимание е една от причините за влагането на различно съдържание в термина „принуда“, както и за терминологичното разнообразие на използваните синоними на различните видове и способи на принудата в законодателството и в съдебната практика. Като престъпна дейност принудата е не само деянието по чл. 143 НК. Тя е визирана в основния и квалифицираните състави на голям брой престъпления в българския НК. Едно по-задълбочено проучване на нейната същност би допринесло за подобряването на нашето наказателно законодателство и за улесняването на практическата дейност по правоприлагането. От съществено значение са въпросите – кога принудата изключва и кога само ограничава свободата на волята на принуденото лице, за факторите, които определят степента на ограничаването на волята на пострадалия при упражнена върху него принуда, как влияе принудата върху наказателната отговорност на жертвата, участваща в престъпна дейност, за индивидуализацията на наказанието, налагано от съда на лицето, принудено да извърши престъпление, и редица други.
На основата на достиженията на българската и чужда доктрина от края на деветнадесети век до нашето време и на вековната съдебна практика ще се опитам да разработя честно, обективно и необременено темата, без да заобикалям комплицираните моменти. В подходяща философско-психологическа рамка ще бъде изработено общо понятие за изключващите вината обстоятелства, отразяващо тяхната същност и социално-правно значение, последователно ще бъдат разгледани всички обстоятелства по чл. 14–16а НК, поотделно и в тяхната логическа връзка, като особено внимание ще бъде отделено на съотношението и скритата връзка между тях и на техния действителен ефект върху конструкцията на престъплението.
Важно място в работата ще бъде отделено на анализа на новия чл. 16а НК, с който в нашето право се въвежда чл. 8 от Директива 2011/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2011 г. относно предотвратяването и борбата с трафика на хора и защитата на жертвите от него и за замяна на Рамково решение 2002/629/ПВР на Съвета, както и чл. 14 от Директива 2011/92/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно борбата със сексуалното насилие и със сексуалната експлоатация на деца, както и с детската порнография и за замяна на Рамково решение 2004/68/ПВР на Съвета. Това налага детайлното проучване на директивите и задълбочено вникване в техния смисъл, водеща идея и преследвани цели. И, разбира се, съпоставка на решението, възприето в нашия чл. 16а с модела в директивите. Сравнението изисква да бъдат положени усилия и за анализ на съответствието на уредбата на трафика на хора в чл. 159а–159г от нашия НК със световните стандарти и уредбата на ЕС.
Едно от условията за прилагането на новата разпоредба на чл. 16а НК, която изключва наказателната отговорност, е упражнена принуда в пряка връзка с качеството на пострадал от определени видове престъпления на принуденото лице – субект на противоправното деяние. По повод на това условие следва да бъде отделено специално внимание на въздействието на принудата върху отделните свойства на престъплението и, особено на въпроса – възможно ли е принудата да изключи вината на принуденото лице за извършеното от него обективно съставомерно деяние, както е обявено в чл. 16а НК? Отговорът на този въпрос по същество има отношение към самото понятие за такива фундаментални институти като вината и изключващите вината обстоятелства в българското наказателно право.
Не по-малко важен е проблемът за транспонирането на директивите и други актове на правото на Европейския съюз в нашето право. Дали транспонирането е предхождано от сериозна работа за изясняването на истинския смисъл, вложен в нормативните актове на ЕС, дали е „в съответствие с основните принципи на правните системи на държавите-членки“, както изрично се препоръчва във въвежданите актове, или напротив – в разрез с класически постановки, утвърдени в българската юриспруденция и вековна правна традиция. Безспорен интерес във връзка с това предизвиква темата за подхода и правно-техническото съвършенство на нормата на чл. 16а НК в процеса на транспонирането на съответните текстове на директивите. В крайна сметка разработката трябва да даде ясно и недвусмислено становище относно обосноваността на съществуването на нормата на чл. 16а в НК, правилността на нейната отмяна и заменянето ѝ с друга норма, чието систематично място би било удачно да е в Особената част на кодекса.
Надявам се работата, която инкорпорира критичен анализ на решенията на върховната съдебна инстанция за петдесетгодишен период, да допринесе за улесняване и подобряване на практиката на правоприлагащите и правозащитни органи, да бъде полезна за практикуващите юристи, но и за студентите по право.
Получените в процеса на изследването резултати ще бъдат използвани за извеждането на теоретични изводи и нови понятия, но, преди всичко, за формулирането на предложения de lege ferenda, относими не само към института на обстоятелствата, изключващи вината и непредпазливостта като форма на вината, но също и към други разпоредби, за да бъде подпомогнато по-нататъшното развитие на нашето наказателно законодателство.