Досъдебното производство по НПК /Теория и практика/

ВЪВЕДЕНИЕ

Ратифицирането от Република България на
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ДВ,
бр. ДВ, бр. 66 от 14.08.1992г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992г., в сила от 7.09.1992г.) дава силен тласък на реформи в
българското законодателство, особено в областта на наказателния процес.
Задължителната за страната ни юрисдикция на Европейския съд по правата на
човека в Страсбург (Европейският съд) предпоставя реалното влияние на
правораздавателната практика на този съд не само върху нормотворческия процес,
но и върху съдебната практика на българските съдилища и органите на досъдебното
производство.

В монографията е направен анализ на това влияние
върху наказателно-процесуалната дейност като паралелно са разгледани както
промените в Наказателно-процесуалния кодекс, така и прилагането в съдебната
практика на основните изводи от осъдителните решения на Европейския съд.
Предмет на изследване е досъдебната фаза на наказателния процес като на
съответните места, по конкретни анализирани проблеми, е проследено и
отражението им върху съдебната наказателно-процесуалната дейност.
Регламентираните в резултат на влиянието на доктрината за правата на човека
нови правила в българския наказателен процес, чрез поредица от изменения и
допълнения на отменения НПК, не само запазват мястото и значението си в
действащия кодекс, но променят и системата на неговите принципи. Новите две
основополагащи правила – централното място на съдебното производство и
разглеждането и решаването на делата в разумен срок, като основни ръководни
положения имат съществено значение при тълкуването и прилагането на
разпоредбите на НПК. След  обстоен анализ
на практиката на Европейския съд и на българската съдебна практика, в глава
първа от монографията е изяснено съдържанието на тези нови принципи и са направени
съответните изводи, които биха могли да улеснят както обучението в юридическите
факултети, така и правоприлагащите органи.

В глава втора на монографията, след анализ на законодателната уредба и
съпоставка на структурно-организационното и процесуалното положение на
различните разследващи органи (следовател, разследващ полицай, разследващ
митнически инспектор, полицейски орган в МВР, и митнически орган в Агенция
„Митници“), е изяснена тяхната предметна компетентност в рамките на
установената с действащия НПК единна, унифицирана форма за осъществяване на
разследването. Разгледани са последиците от нарушаването на компетентността на
отделните органи, включително на специализираните и военните магистратури.
Обоснован е изводът за оперативната самостоятелност на разследващите органи.
Доказана е тезата, че те са органи на прокурора, тъй като функционално са му
напълно процесуално подчинени.  Поддържа
се, че разследващите органи нямат процесуална самостоятелност, предвид
изключителните  правомощия  на прокурора да образува досъдебно
производство с постановление; да отказва образуването на досъдебно
производство; да обединява и да разделя дела; да внася искания до съда за
налагането на мярка за неотклонение, както и на другите мерки за процесуална
принуда, които се постановяват от съд, и редица други правомощия. Новост в
съвременната българска наказателно-процесуална теория представлява раздел втори
на глава втора, съдържащ анализ на надзора за законност, упражняван от  прокурора върху дейността на разследващите органи.
Съществените промени в наказателния процес предпоставиха нуждата от актуално
изследване на цялата тази проблематика. 

В глава трета е анализирано процесуалното положение на гражданите –
участници в досъдебното производство, като вътрешноправната уредба на
съответните места е съпоставена с относимите международни актове и актове на
Европейския съюз. Новост за правната теория представлява анализът на наскоро
приетата Директива 2012 (13) ЕС от 22.05.2012г. относно правото на информация в
наказателното производство, в резултат на който е обоснован изводът, че
българският закон частично удовлетворява 
изискванията на тази директива. Това от своя страна означава, че  се налагат 
промени в НПК във връзка с транспонирането на същата. Наред с
нормативната уредба е направен анализ и на прилагането в съдебната практика на
разпоредбите, които регламентират правата на обвиняемия. Аналогично, въз основа
на анализа на процесуалното положение на пострадалия според вътрешното право
(както в рамките на общата, така и на диференцираните процедури), на относимите
актове на Европейския съюз (Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25.10.2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата
на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на
Съвета, публикувана в Официален вестник на Европейския съюз, ОВL 315/57 от
14.11.2012г.), на практиката на Европейския съд 
и на съдебната практика, са обосновани редица важни изводи. Тук не биха
могли да се посочат всички, но може да се даде конкретен пример с важна
практическа насоченост – изводът, че не намира опора в закона съдебната
практика, според която не е допустимо конституиране на пострадал по дела за
престъпления против правосъдието, документни престъпления и други. Обоснована е
необходимостта от транспониране на 
разпоредби относно някои права на пострадалия, предвидени в Директива
2012/29/ЕС. Важни за практиката изводи се съдържат и в анализа на двойственото
процесуално положение на защитника – както като процесуален представител, така
и като страна в съдебната фаза, а на досъдебното производство – съответно
субект на процеса. Новост за правната теория е анализирането на въведената през
2010г.
фигура на резервния защитник. Направените изводи относно процесуалното
положение на защитника при отделните видове защита биха могли да допринесат за
отстраняване на редица противоречия в практиката и несъответствия на
правораздавателни актове със закона. На критичен анализ е подложена законовата
уредба на процесуалното положение на повереника, който по действащия НПК не е
предвиден като страна в процеса, което внася съмнение в неговата процесуална
самостоятелност. Тази законова уредба едва ли е най-доброто разрешение, предвид
обстоятелството, че ограничаването на процесуалните права на гражданите, които
защитават чужди права и законни интереси 
винаги  рефлектира и в правната
сфера на лицата, които те представляват и чиито права защитават.

Предмет на изследване в глава четвърта на монографията са мерките за
наказателно-процесуална принуда. Влиянието на доктрината за правата на човека
върху законодателната уредба  през
последните години е изключително силно, предвид значимостта на благата, които
се засягат. Изяснено е съдържанието на 
европейските стандарти за установяването и налагането на принуда:
законоустановеност; преследване на правомерна цел; пропорционалност;
осигуряване на право на достъп до съд при налагане на мярка за принуда, ограничаваща
конституционните права и свободи. Аналитично е разгледана правната уредба на
принудата (не само при мерките за неотклонение и другите мерки на процесуална
принуда, но и при принудителните способи за доказване) и прилагането на
законовите разпоредби в съдебната практика. Новост за правната теория
представлява изяснената в резултат на анализ и съпоставка същност на
задържането от прокурора и задържането под стража.

Глави пета и
шеста са посветени на двата стадия на досъдебната фаза на
наказателния процес. В глава пета е разграничено приложното поле на
образуването на досъдебно производство при общата наказателна процедура
по чл.212, ал.2 НПК и при бързото и
незабавното производство по чл.356, ал.3 и чл.362, ал.3 НПК. На критичен
анализ е подложено законовото разрешение на чл.213, ал.2 НПК, което се
оценява като
отстъпление от по-доброто разрешение на отменения НПК – при жалба срещу
постановление за отказ, горестоящият прокурор да може освен да отмени
този акт
и сам да образува досъдебно производство (чл.194, ал.3 НПК). След
изясняване на съдържанието
на понятията „привличане на обвиняем“, „повдигане на обвинение“,
„привличане
към отговорност“ и  „наказателно
преследване“, са формулирани правилата за привличане на обвиняем както в
рамките на двете алтернативни хипотези по общата наказателна процедура,
така и
при диференцираните процедури на бързото и незабавното производство.
Особено
внимание е отделено и на предявяването на постановлението за привличане
на
обвиняем, което наред с привличането е процесуално действие, при което
често се
допускат съществени процесуални нарушения. Другият важен етап на
досъдебното
разследване – „новото привличане на обвиняем“ е съпоставен с
„изменението на
обвинението“ в съдебната фаза на процеса, като на подробен анализ са
подложени
отделните основания за изменение на обвинението. Обоснован е изводът, че
липсата на докладване в етапа на действията преди предявяване на
разследването
не може да се разглежда като съществено 
процесуално нарушение, а би могло да обуслови единствено дисциплинарна
отговорност. Подробно са анализирани правомощията на прокурора в този
етап на
досъдебното разследване, като е направена съпоставка и с бързото и
незабавното производство и разглеждането на
делата, подсъдни на специализираните наказателни съдилища. Анализирана е
съдебната практика относно предявяването и приключването на
разследването.
Изяснен е характерът на срока за извършване на разследването, както и
съдържанието на отделните предпоставки за удължаването му. На критика са
подложени
указанията на главния прокурор по повод прилагането на разпоредбите
относно
сроковете, които са в несъответствие както със закона, така и с
разгледаната
практика на Европейския съд и на българските съдилища.

В глава шеста е изяснена същността на втория стадий на досъдебната фаза на
процеса. Обоснован е изводът за инструктивния
характер на срока по чл.242, ал.3 НПК. Подробно са анализирани освен отделните правомощия
на прокурора и съответните процедури, по които същите се упражняват. Изследвани
са важните за практиката въпроси,  какви
са възможностите на прокурора, когато констатира съществено процесуално
нарушение, допуснато обаче не при предявяване на разследването, а при
извършването на  други действия в хода на
разследването или когато констатира необходимост от събиране и на други
доказателства. Анализирана е съдебната практика относно нарушенията, свързани с
формата и съдържанието на обвинителния акт.

В последната глава седма са формулирани редица основополгащи за
наказателно-процесуалното доказване изводи. Важно практическо значение има
изясняването както на понятието „доказателства“, така и на същността и
значението на отделните видове доказателства. След анализиране на същността на
доказателствените средства е направено разграничение от доказателствата и
способите на доказване. Изяснена е правната същност на отделните видове
доказателствени средства, като паралелно е анализирана и относимата съдебна
практика. Главата приключва с аналитично разглеждане на общата характеристика
на способите на доказване и на отделните видове способи, като особено внимание
е отделено на практическите проблеми, свързани с тяхното прилагане.

Монографията завършва със заключение, в което са включени основните изводи
и обобщения от проведеното научно изследване.