Частното обвинение в българския наказателен процес

ПРЕДГОВОР

Актуалността на темата за частното обвинение в българския наказателен процес както от научна, така и от практическа гледна точка, е извън съмнение. Основната задача на Наказателно-процесуалния кодекс е да „осигурява защитата от престъпни посегателства срещу Република България, срещу живота, свободата, честта, правата и законните интереси на гражданите, както и срещу правата и законните интереси на юридическите лица, и съдейства за предотвратяване на престъпленията и укрепване на законността“ (чл. 1, ал. 2 НПК). След дългогодишните усилия за установяване на гаранции за правата на централния субект на наказателния процес – обвиняемият, които да предотвратят осъждането на невинни граждани и употребата на държавния апарат за цели, различни от правосъдие, погледът на обществото все по-често се насочва и към правата на пострадалите от престъпления. Правната уредба в кодекса е от съществено значение за адекватната защита на техните материални права и законни интереси, предвид както неговата основна, така и неговата непосредствена задача – да определи „реда, по който се извършва наказателното производство, за да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона“ (чл. 1, ал. 1 НПК). Независимо дали осъществяват функцията по обвинение като главен или като акцесорен субект, чрез участието си в наказателното производство съответните частноправни субекти безспорно допринасят за по-пълно изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване, и по този начин съдействат за реализирането на непосредствената задача на наказателния процес.

Книгата, която предстои да прочетете, е посветена именно на частното обвинение в българския наказателен процес – тематика, силно подценявана през последните години. Каква трябва да бъде ролята на пострадалия от престъпление при провеждането на наказателното производство е дискусионен въпрос, но без съмнение ефективността на наказателното правораздаване е в зависимост и от неговото решаване. В тази насока значение има уредбата не само на правомощията на прокурора като орган на държавното обвинение, но и на правата и задълженията на пострадалия като частноправен субект, осъществяващ функцията по обвинение в наказателния процес. В монографията си „Частното обвинение в българския наказателен процес“ д-р Янко Ройчев подлага на цялостен и комплексен анализ процесуалното положение на частноправния субект, който осъществява обвинителната функция в наказателния процес – пострадалия в досъдебната фаза на наказателния процес, частния обвинител по делата от общ характер и частния тъжител по делата от частен характер, включително при трансформацията, настъпваща вследствие упражняването от прокурора на правомощията му по чл. 48–50 НПК по дела за престъпления, които се преследват по тъжба на пострадалия. Подробно са разгледани различни аспекти от дейността на тези субекти по делата за престъпления от т.нар. „частно-публичен“ и „публично-частен“ характер.

Трудът пресъздава точна картина на законовата уредба, съдебната практика и правната теория по въпросите, които разглежда. От значение за верността на изводите е добросъвестното изследване на разглежданите въпроси от автора. Той е обосновал изводите си след внимателен преглед на относимата практика на съдилищата, на Конституционния съд и на Европейския съд по правата на човека и на значителен обем научна литература (633 източника), която е прецизно анализирана и коректно цитирана. Отделните тези на автора са формулирани на базата на всеобхватен анализ на различните становища в теорията и в съдебната практика. Изводите, до които той достига в резултат на задълбочени анализи, са значими както от теоретична, така и от практическа гледна точка. Анализирани са съществен брой съдебни решения по отделните въпроси, като с помощта на теоретичните становища са изяснени противоречиво решаваните в съдебната практика въпроси. Обратно, различните теоретични становища по разглежданите въпроси са умело съпоставени помежду си и чрез анализ на съдебната практика е оценена тяхната практическа стойност. Така изследването на редица теоретични конструкции и на проблемите в практиката създава необходимата основа за тяхното решаване – както чрез правилно тълкуване в съдебната и прокурорската практика, така и чрез възможните законодателни промени, които са в състояние да осигурят по-ефективно наказателно правораздаване. Трудно е да си представим, че вземането на решение от законодателя относно регламентирането на едни или други състави на престъпления като такива от общ или от частен характер или относно предоставянето на пострадалия от престъплението на определени права би могло да бъде правилно, ако не е базирано на изясняване на всички основания за държавно, съответно за частно обвинение, както и на ролята и значението на участието в процеса на субектите, които осъществяват функцията по обвинение. С подчертано значим научно-приложен характер са направените в заключението 24 предложения за усъвършенстване на законодателството. Едва ли вече има съмнение в средите на юристите, че подходът за вземане на решения на принципа на „пробата и грешката“ е компрометиран като деструктивен за регулираните обществени отношения, а ценността на цялостните изследвания като реализираното от д-р Янко Ройчев се състои именно в осигуряването на добра научна основа, която да послужи за вземане на правилни решения. С демонстрираната задълбоченост и всеобхватност при анализиране на източниците и изграждането на собствени тези, д-р Янко Ройчев се откроява като учен, способен да провежда теоретични изследвания на високо ниво, поради което аз лично се надявам, че това е първата, но не и последната му книга и с нетърпение ще очаквам следващите.

Доц. д-р Екатерина Салкова,
Научен редактор