Книгата представя „предисторията“ и историята на политическите права на гражданите, тяхната същност и мястото им
в конституционния статус на личността. Предлага се система на основните политически права на гражданите, установени
в Конституцията на Република България – право на политическо мнение, право на участие в допитвания до народа, избирателно
право, право на мирни събрания и право на политическо сдружаване. Подлага се на анализ и критика действащото законодателство
и се предлагат промени de lege ferenda за неговото усъвършенстване. Книгата е предназначена както за юристи, политолози и
журналисти, така и за всеки гражданин, изкушен от политиката.
за автора
Наталия Киселова завършва Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 2002 г. в специалност „Право“, със специализации по „Правораздаване“ и „Публична администрация“.
В периода 2003–2005 г. е редовен докторант по Конституционно право в катедра „Конституционноправни науки“. През 2007 г. защитава докторска дисертация на тема „Парламентарен контрол“.
От 2005 г. е преподавател по Конституционно право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, а от 2006 г. – по Конституционно право на Република България в Академията на МВР. В периода 2011–2012 г. е научен секретар на Юридическия факултет на Софийския университет.
Наред с преподавателската си дейност работи последователно като експерт към Постоянната комисия по въпросите на държавната администрация в LX Народно събрание (2006–2009 г.), държавен експерт в дирекция „Съвет по законодателство“ в Министерство на правосъдието (2010–2012 г.), съветник по правни въпроси на президента на Републиката (2012–2016 г.) и секретар по правни въпроси на президента на Републиката (2016–2017 г.).
Има множество публикации в областта на конституционното и административното право.
Съдържание
Към читателя
Въведение
ГЛАВА 1 /
История на политическите права на гражданите
§ 1. Предистория на политическите права в Античността и
християнското Средновековие
§ 2. Политически права-привилегии на свободния човек в държавноправните
актове на късните Средни векове
§ 3. Идеи за политическа свобода на личността в епохата на
Просвещението и Новото време
§ 4. Граждани и политически права от Френската революция до
края на Втората световна война
§ 5. Правата на политическия човек през втората половина на
ХХ в. и в началото на ХХІ в.
ГЛАВА 2.
Политически права и конституционен статус на гражданите
§ 1. Същност на политическите права на гражданите
§ 2. Класификация на политическите права
§ 3. Гражданство и политически права
§ 4. Принципи на правното положение на гражданите и
политическите им права
§ 5. Гаранции за защита на политическите права
ГЛАВА 3. Политически
права на гражданите в българската конституционна система
§ 1. Право на политическо мнение
§ 2. Право на участие в допитвания
§ 3. Избирателно право
§ 4. Право на политически събрания
§ 5. Право на политическо сдружаване
Заключение
Използвана
литература
КЪМ ЧИТАТЕЛЯ
Всички права са политически1. Те са политически, на първо място, по силата на своя произход. Те възникват и са резултат от взаимодействието между гражданите на фона на борбите им за възможността да участват в управлението на държавата и противопоставянето им на едноличната власт и диктатура. Те са политически по своята същност. Правата имат за обект потребности, интереси и ценности, които хората възприемат и/или изповядват в една политическа общност, съжителствайки в държавите си. Винаги се реализират в отношения при и по повод на власт и срещу принудително разпределение на винаги недостигащите ресурси в социума. Правата са, политически поради тяхното приоритетно установяване в конституционен акт, като най-политическият нормативен акт в модерните правни системи2. Правата са, най-сетне, политически поради своето осъществяване и изпълнение. Те се интерпретират, тълкуват, прилагат и изпълняват в контекста на институции, които са присъщи на политиката. В този смисъл правата са политически изцяло и може да бъде заподозряно, че понятието „политически права“ е тавтология.
В съвременната конституционна и политологична литература основните права могат да бъдат разгледани в по-тесен и прецизен смисъл като политически права на гражданите. Това разбиране очертава подкатегория на права на хората, които са свързани с политическия процес. Това се онези права на гражданите, които са необходимата предпоставка (инструмент) при упражняване на политическа власт в социума.
В правните актове и документи, които се отнасят до правата на човека обикновено се изброяват граждански (лични) и политически права в една категория, която е без вътрешно разграничаване. Не е имало голям дебат относно границите на тези две подкатегории права, за разлика от дебатите, свързани с разграничаване между понятията за „гражданско“ и „политическо“, от една страна и социално-икономически права, от друга. Националните конституции и декларации за правата, международноправните актове и документи, отнасящи се до правата на човека, посочват само едно индивидуално политическо право (или по-скоро набор от права), което можем да определим като политическо par excellence: правото на личността да участва в управлението на обществените дела, да гласува и да бъде избирана в истински периодично провеждани избори (чл. 25 от Международния пакт за граждански и политически права). В текста на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи не се включва право на политическо участие, но се предвижда в Протокол № 1 към нея задължение на държавите страни по Конвенцията да провеждат избори през разумни интервали от време при тайно гласуване.
Със сигурност правото на политическо участие на гражданите, разбирано като участие в редовни, свободни, честни и действителни избори, както и правото да се кандидатират на избори не изчерпва обхвата на политическите права. Участието в избори (парламентарни, президентски, национални, местни или европейски) не е нито първата, нито последната стъпка в развитието на демокрацията. Така че дори и да се предположи, че знаем докъде се простират границите на политическо участие, всъщност не би трябвало да се приемат за даденост. Тези граници трябва да бъдат надхвърляни с цел да бъде установена система от основни права, които са абсолютно необходими за политическа свобода. Но колко далеч трябва да отидем?
Във всяко време, а в наши дни особено, политиката оказва важно и съдбоносно влияние върху живота на отделния човек и на народите3. Тя е неразривно свързана с корените на човешката цивилизация. Както пише още Аристотел през V в. пр. н. е., политиката се корени в природата на човека като социално същество, способно на пълноценен живот само в общност и е „обречен“ на взаимодействие с другите хора.
Демокрацията предполага както отделният гражданин, така и народът, да имат реално въздействие върху вземането на политически решения при осъзнат избор. От активността на мнозинството от граждани зависи посоката на политиката при наличието на различни интереси и потребности на хората. Способността на гражданите да вземат рационални решения при участието си в политиката, а не стихийно или емоционално, следва да става на основата на познания и опит. Предлаганата книга е опит за представяне на правните възможности на българските граждани да участват при вземането, осъществяването и контрола върху политическите решения. Разбирането, че медиите са единственият източник на знания за политиката, следва да бъде преодоляно, защото повърхностните информации не предполагат самостоятелен и критичен анализ от гражданите.
Със съжаление може да се констатира, че близо три десетилетия, след отварянето на българското общество за модерните политически свободи, днес в нашето общество се налагат разбирания за политиката, едва ли не като за риалити шоу. Подмяната на автентичните представи за политическата свобода и демокрация, може да има катастрофални последици за нашето бъдещо развитие. Усилията за демократизиране на държавата на две поколения български граждани могат да се окажат напразни. Чрез този текст се представя продължителната борба за пълноправно участие на гражданите в политическия живот отвъд егоцентричните и емоционалните мотиви на абсолютния монарх и аристократичното съсловие, отвъд крайните и враждебни към човека идеологии.
Работих върху текста с надеждата, че давам своя принос за едно съдържателно и систематично представяне на политическите права, в контекста на Конституцията на Република България. Чрез познаване на политическите си права българските граждани ще формират уважение към правата и свободите на другите, към демократичния и правов ред в българската държава, ще избират рационално, ще се борят за своите интереси чрез политическо представителство, ще решават колективно общите проблеми, ще придобият политически имунитет срещу политически фокусници (надявам се!). Демокрацията има нужда отново да се политизира4 и да се демократизира.
Защото „HOMINUM CAUSA OMNE JUS CONSTITUTUM EST“!
Законодателството и конституционната практика са актуални към 31 декември 2016 г.
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
или от Zoon Politikon до Homo Politicus и за необходимостта от промени в правната уредба на основните политически права на българските граждани
Човекът е обект на изследване от множество хуманитарни науки в различни аспекти на неговата същност и дейност. Политическите права на гражданина са приоритетен обект на изучаване от конституционноправната наука. В настоящото изложение, те бяха представени през призмата на историята, теорията и действащото обективно право.
Историята на идеите и практиките за политическо участие на гражданите съпътства историята на демокрацията. Политическите права има своята предистория в Античността и в християнското Средновековие. Zoon politikon в античната общност и Homo Liber, принадлежащи към висшите съсловия имат възможност за политическо участие като част от колектив, а не на лично основание. Значителен тласък за развитие на идеите на възможност за политическо участие на Homo sui juris имат политико-правните възгледи за политическата свобода на личността в епохата на Просвещението и Новото време.
Повратна точка за нормативно установяване на политическите права има Великата френска революция. Може да се каже, че след възгласът „Il n’y a pas de sujets!“ започва развитието на политическите права на гражданите. Времето до края на Втората световна война е време на борба за всеобщност и равенство на политическите права на гражданите в отделни държави.
От втората половина на ХХ в. и първите две десетилетия на ХХI в. политическите права на Homo Politicus надхвърлиха границите на националната държава. Политическите права получиха признание в универсални, европейски и други регионални актове. Въпреки наднационалната правна уредба, политическият човек се отдалечи от политическия живот на общността, към която принадлежи. Непосредствена задача пред националното ни конституционно право е пълноценна реализация и защита на политическите права на българските граждани на основата на всеобщост, равенство, неотменимост и временно и частично ограничаване при извънредно положение.
Политическите права на гражданите наред с другите основни права, свободи и задължения, са ядро (център) и елемент на съвременния конституционноправен статус на личността. В това ядро кристализира актуалната система от ценности на съвременното общество. Традиционно се приема, че елементите на статуса на личността са гражданството, принципите на правното положение на гражданите, основните права, свободи и задължения на гражданите и конституционните гаранции за основните права.
Конституционният статус на човека и гражданина в цялост, както и неговите отделни елементи, в правовата държава създават сложна система от връзки между държавата и личността, основани на демократични принципи. Модерната правова държава е длъжна да гарантира реализацията на провъзгласените права и свободи на личността не само чрез правни (юридически), но и чрез социално-икономически, политически и духовни средства, вкл. чрез публично образование.
Масовата демокрация и съвременната конституционна теория са наложили разбирането, че политическите права на гражданите са субективни, основни и сложни по своята същност. Поради основния си характер те са всеобщи, равни и неотменими, но могат да бъдат пропорционално ограничавани със закон. По законодателен път българските граждани през 2016 г. бяха задължени да участват в избори (чл. 3, ал. 1, изречение второ от Изборния кодекс). Налагането на политическо задължение в правна норма няма да измени съществено и качествено състоянието на политическия живот в страната. Но е много вероятно да изведе на дневен ред други провокативни идеи или несъответстващи на Конституцията законодателни решения. Предизвикателствата пред правната уредба на политическите права на българските граждани занапред могат да бъдат сведени до три групи.
На първо място сред тях е възможността да съществуват несъответствия между конституционната уредба на политическите права, от една страна, и законодателната им регулация от друга. В тази група могат да бъдат посочени задъл- жителното гласуване, възможността за участие в политическия живот на някои групи лица (с психически увреждания; лишени от свобода с осъдителна присъда; пребиваващи трайно или продължително зад пределите на страната).
В Конституцията участието в избори и в допитвания до народа е установено като право на гражданите (чл. 10 и чл. 42 КРБ), но с промени в изборното законодателство стана задължително. Това правно положение, според нас, е противоконституционно (но досега не е оспорено пред конституционната юрисдикция), като води след себе си няколко последици, които не са уредени в законодателството и повдига редица въпроси. Сред тях е въпросът дали ще бъде задължително участието и в допитвания до народа? Преобладава мнението, че не е задължително. Но изключването от избирателния списък (за участие в избори за народни представители и в избори за местни органи) на гражданин с избирателни права ще възпрепятства участието му в национални и местни референдуми и в общо събрание на населението.
Законодателят не е предвидил изрично, че участието на европейски граждани в европейски и в местни избори е задължително. На пръв поглед не би трябвало да е задължително, но нали законът третира гражданите еднакво. В този случай ще има различно правно третиране между европейски граждани. Неравно е третирането и между българските граждани, които пребивават на територията на българската държава и такива, които са извън пределите ѝ. За гражданите в Република България съществува законово задължение за участие в изборите, а за другите – изрично освобождване от юридическото задължение (при неясни възможности за освобождаване в Изборния кодекс).
Действащото законодателство поставя предварително условие за упражняване на политически права от гражданите – те да са с избирателни права. Така е в Закона за политическите партии, Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и в местното самоуправление, Закона за събранията, митингите и манифестациите. Изключването по смисъла на Изборния кодекс от избирателния списък на български гражданин ще възпрепятства възможностите му да упражнява и други свои политически права.
Участието в политическия живот на лица с психически увреждания създава правни проблеми. Поради това, че Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания не допуска резерви, то за българската държава е възникнало задължение за промяна на релевантната правна уредба – Конституцията и Закона за лицата и семейството. Към настоящия момент няма направена промяна, но е много вероятно в бъдеще да предстои. Съществуват две мнения – чрез промени в Конституцията или посредством законодателна уредба. Надделява мнението, че са необходими промени в Конституцията, защото изискването „български гражданин да не е поставен под запрещение“ е в няколко нейни текста. Основният е чл. 42 относно активното избирателно право, но има такова изрично изискване и за пасивното – чл. 65, ал. 1 относно кандидат за народен представител. Косвено чрез препращане към чл. 65, ал. 1 условието присъства в разпоредбите, отнасящи се до кандидатите за президент и вицепрезидент на Републиката (чл. 93, ал. 2) и за членовете на правителството (чл. 110). Изискването за заемане на друга висша публична длъжност е в закон (член на Висшия съдебен съвет, инспектор в Инспектората към ВСС, съдия в Конституционния съд, национален омбудсман и др.).
Друг проблемен случай е възможността за участие в политическия живот на лица, които са лишени от свобода с осъдителна присъда. Проблемът възниква от осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека срещу държави членки на Съвета на Европа. Конституцията поставя отрицателно условие пред гражданите за упражняване на активното избирателно право – „да не изтърпяват наказание лишаване от свобода“. Основният текст отново е чл. 42, ал. 1 относно активното избирателно право, но има изисквания и изрично за пасивното избирателно право – чл. 65, ал. 1 относно кандидата за народен представител. Косвено чрез препращане към чл. 65, ал. 1 са разпоредбите относно кандидатите за президент и вицепрезидент на Републиката (чл. 93, ал. 2) и членовете на правителството (чл. 110). За заемане на друга висша публична длъжност на национално или местно ниво това условие присъства в законодателството. Тук трябва да бъде добавено, че влизането в сила на присъда е пречка за продължаване на изпълнение на пълномощията на лицето, заемащо публична длъжност.
Горещи политически и правни спорове поражда също така и въпросът за участието в националния ни политически живот на български граждани, които се намират зад пределите на Отечеството. В тази връзка има постановено осъдително Решение на Европейския съд „Риза срещу България“ (2015 г.), което косвено засяга проблема. Този комплексен въпрос поставя редица други – гаранции за законност на изборите в чужбина, възможност за политическо участие на лица с двойно гражданство, отпадане на конституционното изискване за двойно гражданство за лица, заемащи публични длъжност.
В чл. 65, ал. 1 изрично е посочено, че кандидат за народен представител може да бъде само български гражданин. Препращане има при разпоредбите относно кандидатите за президент и вицепрезидент на Републиката (чл. 93, ал. 2) и членовете на правителството (чл. 110). В тази връзка се поставя и въпросът за отпадане на изискването за кандидатите за президент и за вицепрезидент да са български граждани по рождение. Не могат да бъдат подкрепени идеите за отпадане на изискването единствено български граждани да са кандидати за политически представители. Двойното гражданство традиционно се оценява като нежелано явление и усилията на законодателя следва занапред да са насочени към намаляване на случаите на двойно гражданство.
Произвеждането на национални избори и национални референдуми извън пределите на страната е колкото политически, толкова и конституционен въпрос. Отвъд партийните интереси трябва да се наложи онова нормативното решение, при което се реализират политическите права на българските гражданите при спазване на българското законодателство, а това е възможно само там, където българската държава има юрисдикция.
На следващо място, може да бъде поставен въпросът допустима ли е промяна в конституционната уредба на политическите права на гражданите чрез конституционен референдум. Народното събрание може да взема решение за произвеждане на национален референдум единствено по въпроси от своята компетентност, включително и за промяна на Конституцията посочва в мотивите към Решение № 9 от 2016 г. Конституционният съд. Това разбиране не може да бъде подкрепено, защото Конституцията предвижда нарочен ред за своето изменение и допълнение от Народното събрание. Конституционният референдум не е част от него. Ако приемем, че такъв референдум е допустим, то той ще бъде консултативен. А решенията, приети на национален референдум няма да са задължителни за Народното събрание.
Промяната на конституционната уредба на политическите права на гражданите е в компетентността на Народното събрание (чл. 153). Произвеждането на национален референдум с такъв предмет е възможно само ако той е консултативен. Решенията, взети на такъв референдум ще имат препоръчителен характер за народните представители.
И на трето място, могат да бъдат направени предложения de lege ferenda за рационализацията на основните политически права на българските граждани. Промените в конституционната уредба могат да бъдат осъществени както от Народното събрание (чл. 153 от Конституцията), така и от Велико Народно събрание (чл. 158, т. 1, 3, 4 или 5 от Конституцията).
Предложенията за изменение и допълнение на Конституцията относно политическите права могат да бъдат отнесени към защита на правата на представители на политическите малцинства. Сред субектите, които имат право да сезират Конституционния съд по конкретно правомощие – оспорване на законността на избора на народен представител и на президент и вицепрезидент (чл. 149, ал. 1, т. 6 и т. 7), могат да бъдат добавени политическите партии или коалиции от политически партии, които са регистрирани и са издигнали или подкрепили кандидати (нова пета алинея в чл. 150). В момента практиката е оспорващите изборен резултат да отправят молба до субект по смисъла на чл. 150, ал. 1, изречение първо от Конституцията. Обичайно искането се препраща в Конституционния съд от главния прокурор. Но това препращане е въпрос на лична преценка, а не правомощие или правило от практиката. Макар прокуратурата да следи за спазване на законността, главният прокурор няма пряк правен интерес от оспорване на законността на избори.
Към субектите, които да могат да сезират конституционната юрисдикция в първото изречение на първата алинея на чл. 150 следва да бъде добавена политическата опозиция в лицето на парламентарна група. Така наред със съществуващата възможност за сезиране от 1/5 от народните представители, към Конституционния съд да може да се обръщат представители на парламентарната опозиция в лицето на парламентарна група1. Практиката показва, че членовете на парламентарните групи често не достигат 48 народни представители. Поради това има искания, по които не могат да бъдат събрани достатъчно на брой народни представители (48), защото интересите на отделните парламентарни групи не съвпадат. Фрагментацията на политическия живот доведе до възможност за сезиране на Конституционния съд само от представители на две или повече парламентарни групи. В парламентарната ни практика имаше случаи, в които само най-голямата по численост парламентарна група беше в състояние да събере необходимите подписи в подкрепа на искане до конституционната юрисдикция.
Парламентарната група може да замени народния представител като субект с право на законодателна инициатива (по чл. 87, ал. 1 от Конституцията). Възможността всеки народен представител наред с правителството да има право на законодателна инициатива отваря възможността за внасяне на проекти на закони с лобистки характер. Изготвянето на оценка на въздействието и качеството на законодателството са сред причините, поради които се налагат промени. В Правилника за организацията и дейността на Народното събрание допълнително могат да бъдат уточнени възможностите за законодателни предложения на всеки народен представител за второ гласуване.
Законодателният процес може да бъде допълнен с въвеждане на народна за-конодателна инициатива. Чувството за непредставителност у гражданите, всевъз- можните инициативи за свикване на референдуми, исканията за промени в законо-дателството са проявление на скъсаната връзка между гражданите и политическите представители.
Сред възможностите за повишаване на доверието в политическите представители е въвеждането на условно свободен мандат за народния представител. В момента съществува фигурата на независимия народен представител. Това е възможно както при издигане на независим кандидат, който е получил достатъчно действителни гласове и е спечелил представителен мандат, така и при напускане на парламентарна група, ако депутатът е избран с партийна листа. Политическите партии и коалиции от партии следва да са единствените субекти, които трябва да могат да издигат кандидати за представителните длъжности на национално и местно ниво – народни представители и общински съветници. Напускането на парламентарната група, съответно на групата съветници, трябва да води до загуба на мандата от представителя. По този начин се запазва съотношението на силите в представителните органи и ще бъде предотвратено нежеланото явление „купуване“ на депутати при гласувания. Това са само част от възможните промени, чрез които демокрацията в България не само ще се политизира отново, но ще може и да се рационализира.
Политическите права на гражданите имат янусов облик. Те са обърнати както към политиката, така и към правото. Независимо от политическата им насоченост те имат свое юридическо съдържание и проявление. Правните норми, регулиращи политическите права на българските граждани се отнасят до всеки отделен гражданин, който е част от общността – българска национална държава.
Отзиви
Все още няма отзиви.