Ливърпул – историята на един велик футболен клуб в десет мача

СЪДЪРЖАНИЕ

Благодарности……………………………………………………………………………… 6

Увод…………………………………………………………………………………………….. 7

Глава 1. Астън Вила – Ливърпул,
Бирмингам, 29 април 1899 г…… 13

Глава 2. Улвърхямптън Уондърърс –
Ливърпул,

Улвърхямптън,
31 май 1947 г……………………………………………………… 39

Глава 3. Ливърпул – Лийдс Юнайтед,
Лондон, 1 май 1965 г……….. 73

Глава 4. Ливърпул – Цървена звезда,
Ливърпул,

6 ноември
1973 г………………………………………………………………………. 119

Глава 5. Ливърпул – Борусия
(Мьонхенгладбах),

Рим, 25 май
1977 г. ………………………………………………………………….. 151

Глава 6. Ливърпул – Рома, Рим, 30 май
1984 г. …………………………. 187

Глава 7. Ливърпул – Нотингам Форест,
Ливърпул,

13 април
1988 г………………………………………………………………………… 223

Глава 8. Евертън – Ливърпул,
Ливърпул, 20 февруари 1991 г……. 251

Глава 9. Рома – Ливърпул, Рим, 15
февруари 2001 г. ………………… 289

Глава 10. Милан – Ливърпул, Истанбул,
25 май 2005 г……………… 319

Библиография…………………………………………………………………………… 367

Благодарности

Една книга никога не е плод
само на труда на онези, чиито имена са на корицата. И двамата дължим огромни
благодарности на безброй хора, които отделиха от времето и мъдростта си за
проекта.

За знанията и помощта с
логистиката и информацията благодарим на Крис Фреди, Ричард Джоли, Сид Лоу, Роб
Мейсън, Владимир Новак, Роб Смит, Кристофър Ууд и Крейг Блумфийлд.

Благодарим на нашите агенти
Дейвид Лъкстън и Никола Бар, на редактора ни Иън Прийс, както и на всички в
Orion.

Благодарности за Уенди Мичъл
и Маргарет Мъри за, ами, за много неща, както и на Кет Питърсън за огромната
морална подкрепа и за оформянето на (много) грубата чернова в някакъв вид.

Увод

Когато седнах на стадион
„Ататюрк“, все още бях без дъх, ризата ми беше прогизнала от пот. Преди около
седем часа бях излязъл пеша от летището на Истанбул и с чувство на облекчение
видях дълга редица чакащи коли. Разбирате ли, две години по-рано бях на финала
на Селтик за Купата на УЕФА в Севиля и се редих два часа и половина за такси.
Едва не дръпнах пламенна реч на един висок, посивял господин, който пререди
опашката, но, за щастие, той се обърна наполовина към мен и видях, че това е
Били Макнийл^[1].
През ума ми дори мина идеята да се помотая из града и да се отбия през хотела,
за да си оставя багажа, но реших да не поемам рискове. До първия съдийски
сигнал оставаха около пет часа, бях сигурно на километър и половина от
стадиона, но тъкмо тогава ни отклониха към хълмовете и към онази абсурдна
тангента, която щеше да ни отведе откъм дясната страна на стадиона. Трафикът,
както всички знаят, беше ужасяващ. Накрая, след като бяхме изпъплили едва към
два километра, изскочих от таксито и се затичах. Сакът ми с багаж за една нощ
висеше на едното ми рамо, чантата с лаптопа се люшкаше на другото. Поне вече
нямаше опашки в центъра за акредитиране. Мачът започна по-малко от минута след
като се отпуснах зад бюрото в ложата за медиите. И по-малко от минута след това
Паоло Малдини изведе Милан напред.

Адреналинът все още бушуваше
в кръвта ми и сътворих хвалебствен химн за най-великия ляв бек на моето време,
приказвах за достойния край на неговата кариера (трудно можех да си представя,
че той ще продължи да играе още четири години, докато навърши четиридесет).
Ернан Креспо добави още два гола до почивката и материалът ми вече беше едва ли
не готов. След цялата бъркотия по стигането до стадиона ми се струваше
налудничаво да се пипкам с последните 150 думи през цялото второ полувреме.

Тогава Стивън Джерард вкара.
Естествено, при нормални обстоя-телства нямаше дори да ми хрумне да добавя нещо
по-различно от някакво изречение от типа на „Джерард върна един гол, но вече
беше твърде късно…“. Обстоятелствата обаче не бяха нормални. В онзи момент
витаеше нещо много странно. Обърнах се към Иън Чадбенд от „Стандарт“, който
седеше до мен, и един от двама ни, не си спомням кой, но другият също беше
отворил уста за същите думи, рече „Ще спечелят“. Шестте следващи минути бяха
също толкова невероятни и странно предвидими. Не мога да обясня що за чувство е
това, но изпитах подобно и на мача с Олимпиакос, когато бутнах лаптопа
настрана, за да изгледам последните десет минути, без да се разсейвам, отчасти,
за да им се насладя (дори и това да означаваше, че трябва да бързам, за да не
изпусна последния срок за пращане на материала), отчасти заради завладяващото
усещане, че предстои обрат.

Разбира се, гледал съм
подбраните моменти, но си пуснах целия мач с Милан от началото до края едва
когато пишех тази книга. Репортажите на следващия ден, в това число и моя за
„Файненшъл Таймс“, бяха, кажи-речи, еднакви – наблягаха на чудото, колко
неправдоподобно е било всичко, как отборът е съумял да направи обрат и коя
тактическа промяна е дала възможност за това. Но бях забравил, че през първото
полувреме Ливърпул всъщност не игра чак толкова зле, че гол на Андрий Шевченко
беше отменен заради съмнителна засада и че Сами Хюупия сигурно трябваше да бъде
изгонен заради професионално нарушение при резултат 0:3. Такива са спомените –
сещаме се за заглавието, но не и за подробностите, както и би трябвало, ако не
искаме да се превърнем във Фунес Паметливия, героя на Борхес, който помни
абсолютно всичко и разказът за отминалия ден му отнема двайсет и четири часа.

Любим номер на сър Алекс
Фъргюсън, когато усетеше, че журналистите стават арогантни, беше да им
припомни, че има първите броеве от 27 май 1999 г., от сутринта след мача, с
който Манчестър Юнайтед завърши требъла си със спечелването на Шампионската
лига. В материалите си от мача журналистите бяха отбелязали, че Байерн (Мюнхен)
е далеч по-добрият отбор, чудеха се защо Юнайтед пак няма успех в Европа и
обясняваха, че решението Бекъм да бъде преместен в центъра на терена, за да
покрие оголената от отсъствието на Рой Кийн и Пол Скоулс дупка, е било ужасен
провал. Но Юнайтед обърна мача с два гола в добавеното време и в секундите на
паника след това журналистите набързо бяха променили началото и края на
материалите си, обяснявайки как въпреки всичко Манчестър Юнайтед отново е успял
да изтръгне немислима победа.

По-късните издания излязоха
с преработени статии, тонът вече беше хвалебствен за успеха на Юнайтед, но
първите вестници на пазара по-точно отразяваха случилото се в мача, тъй като
узнаването на крайния резултат още не беше обагрило възприятията. Както каза
испанският треньор Хуанма Лильо пред Сид Лоу за първия брой на „Дъ Близард“:
„Резултатите не могат да потвърдят процеса. Човешките същества тачат добрия
край, а не добрата работа. Ние атакувахме и това завърши зле, но не беше
свършено зле… Байерн (Мюнхен) е велик отбор в деветдесетата минута, когато
печели Шампионската лига, но в деветдесет и втората вече е пълен боклук. Как е
възможно? Истината е, че обърне ли се колата, пътища много. Наричам такива хора
пророци на миналото. Но те грешат дори в оценката си на нещата единствено в
светлината на това как е завършило всичко“.

В търсенето на общи
обяснения се губят и нюансите, приливите и отливите, през които преминава един
мач, преди да се стигне до някакъв резултат, върху който се базират всички
интерпретации. Една тактическа смяна може да промени статистиката, миг на
индивидуален гениален проблясък може да наклони везните в едната или в другата
посока, но резултатът, особено в равностоен двубой, зависи най-вече от
способността на отбора да преодолее трудностите или да се възползва от контрола
си върху положението. Даден момент може да оформи резултата в мача, даден мач
може да реши цял турнир, а един турнир може да промени кариерата на играч.
Футболът невинаги е справедлив.

Ако наистина искаме да
разберем футболното минало и да си извадим важни поуки от него, трябва да
загърбим митовете и личните спомени и да се върнем към изворите, към самите
мачове и да ги подложим на щателно изследване. Тази книга предлага близък
поглед към десет ключови двубоя в историята на Ливърпул – от съкрушителното
поражение в края на сезон 1898 – 1899 г. до онзи финал в Истанбул през 2005 г.
От първите два мача няма видеокадри, затова възстановяването им се опира на
стари репортажи, които по онова време са се предавали по време на срещата и
затова не са толкова повлияни от крайния резултат. Гледахме записите от другите
осем срещи на DVD отново и отново, търсехме модели, опитвахме се да анализираме
дебрите на един спорт, който и до ден днешен не подлежи на лесен анализ, за да
открием нишките, които разплитат същината на срещата. В романа „Спортният
репортер“ на Ричард Форд главният герой Франк Баскомб убива безбройните
безсънни нощи в безлични мотели, като гледа стари баскетболни мачове по телевизията.
„От срещите на запис – казва той – можеш да изучиш даден мач „от – до“. Те са
много по-добри от гледането му на живо на самото място, тъй като там обикновено
е доста скучно, обикновено забравяш за какво си отишъл и започваш да се
интересуваш от други работи.“ Той има известно право, макар че футболните
журналисти нямат време да се отегчат, тъй като трябва да си напишат материала,
а това значи, че щеш – не щеш обръщаш повече внимание на случилото се в първите
минути, тъй като тогава имаш време да помислиш и не блъскаш трескаво по
клавиатурата в опит да докараш нужния брой думи, каквито и да са, до последния
срок за пращането на статията.

Трябва обаче да има и
усещане за контекста. Всеки мач е част от серия, било то добра или лоша, и
винаги е повлиян от екипа или от наложената идеология. Обстоятелствата също
играят своята роля, било от чисто спортна гледна точка или в по-широк план.
Десетте мача, които обсъждаме тук, не са задължително най-добрите с участието
на Ливърпул, не са и най-важните, ако ги разглеждаме като етап в различните
турнири, но са подбрани, тъй като показват общи тенденции в историята на клуба
или защото са се оказали преломни за развитието на Ливърпул – отбелязват края
на една епоха и началото на друга.

Някои няма да са съгласни с
подборката и това е напълно естествено. Надяваме се, че отделните глави ще
разкрият защо сме се спрели именно на тези десет двубоя, но трябва да обясним
защо сме пропуснали един. Вероятно най-важният мач в историята на Ливърпул е
прекратен след само шест минути – това е полуфиналът за Купата на Англия срещу
Нотингам Форест на 15 април 1989 г., трагедията на „Хилзбъро“. Честно казано,
решихме да го пропуснем, тъй като смятаме, че е прекалено значим за такава
книга. Разбира се, обърнали сме внимание на последствията от него и за
влиянието му върху клуба през 90-те години, но не е възможно само в една глава
да представим цялостно обсъждане на онзи ден, на причините и на опитите на
властите да прехвърлят вината. На тази трагедия вече са посветени множество чудесни
книги, като може би най-добрите са „Денят на трагедията на „Хилзбъро“ от Роугън
Тейлър, Андрю Уорд и Тим Нюбърн и „Хилзбъро: Истината“ от Фил Скратън. Все
повече документи стават достъпни, булото над фактите се повдига и със сигурност
тепърва ще узнаваме все повече и повече. Но разследване от подобен тип изисква
отделна книга. Този текст е за спецификата, щеше да е напълно погрешно да
окастрим подробности при проучването на събитие от подобна важност.

Освен това тази книга е за
футбола такъв, какъвто се играе на терена. Тя се опитва да даде нова оценка и
нов поглед, да отиде отвъд празните приказки на баналните цитати на играчите и
мигновените мнения и да открие защо нещо се е случило. Разбира се, намесват се
и външни събития, но това е футболна история. Доколкото е възможно.

Джонатан
Уилсън, Лондон

юли 2013 г.

Глава 1

Футболна лига, дивизия Първа, „Вила парк“, Бирмингам, 29 април 1899 г.

„Още рано през деня главните
улици в града на предприятията представляваха доста живописна гледка,
претъпкани с посетители от Ливърпул, които лесно се отличаваха по червените
украшения, втъкнати по шапките или бутониерите им“, пише в статията на „Спортинг
Лайф“. „Още в един часа по обед, два и половина часа преди насроченото време за
началото на мача, ентусиастите започнаха да се трупат пред оградения терен на
Вила. Въпреки повишените цени зрителите не спираха да прииждат. Времето беше
обичайното за април, слънцето се редуваше с ръмеж, но дъждът явно не пречеше на
желаещите да гледат срещата.“

На „Вила парк“ са се събрали
множество фенове на Ливърпул, предвкусващи първата титла в лигата. От
основаването на клуба са изминали по-малко от седем години, но отборът се
нуждае от победа в последния двубой от сезон 1898 – 1899 г. и вероятно се
чувства онеправдан, че равенството няма да е достатъчно. Астън Вила постига
подозрително разгромни победи срещу Нотс Каунти (6:1) и срещу Уест Бромич
Албиън (7:1) и така головата разлика на клуба е с 0,02 по-добра от тази на
Ливърпул. Пътуваща агитка от над 6000 души се натоварва на екскурзионни влакове
до Бирмингам със специална отстъпка в цената на билета. „Те ни най-малко не се
страхуваха да изразят към кого клонят симпатиите им – пише в репортажа на
„Манчестър Ивнинг Нюз“ – и почти всички носеха яркочервени връзки.“

По онова време Вила е един
от двата големи отбора, има три шампионски титли от основаването на Футболната
лига през 1888 г., като този рекорд е изравнен само от Съндърланд. За феновете
на Вила мачът също е специален, тъй като това е шанс клубът да стане най-успешният
в историята на лигата. На стадиона се натъпкват 41 357 души, а приходите от
билети са рекордните 1558 лири, 1 шилинг и 6 пенса. „Теренът беше в отлично
състояние, но имаше силен вятър, който заплашваше да попречи на играта – пише
„Спортинг Лайф“. – Вила спечели жребия в началото и Ливърпул започна мача от
страната срещу вятъра, който духаше право в лицата им.“ Репортажите при живото
отразяване са диктувани почти в реално време и на много места се появяват
подробности за времето, които почти винаги са без никакво отношение към текста.
В този случай обаче вятърът се оказва много важен фактор.

Ливърпул започнал агресивно,
което не е учудващо за отбор, загубил само веднъж като гост от декември месец.
Според „Спортс Аргъс“ „…в първите минути (Джими) Крабтрий на два пъти обра
овациите за особено добрата си работа в защита“. Гостите притискали съперника,
а Джак Кокс се впуснал в бърз пробив, но Евънс му отнел топката. Първоначалният
импулс обаче се загубил. Чарли Ейдърсмит от Вила изтървал сам срещу Бил Пъркинс
и пропилял шанса да отбележи, като стрелял силно над гредата. Стив Смит пробил
и поднесъл топката на тепсия на Били Гарати, но Били Дънлоп изчистил. И тогава,
след едва три минути игра, Смит поел пас от Фред Уелдън вляво (имало съмнения
за засада) и преодолял десния бек Арчи Голди рамо в рамо. Имал достатъчно
свободно пространство и време, центрирал високо в наказателното поле към
капитана Джак Деви, който с глава пратил топката покрай Пъркинс. „Вила парк“
щял да се пръсне от радост. Според репортажа на „Спортинг Лайф“ виковете били
„направо оглушителни“. Лош старт за Ливърпул, а нещата скоро щели да станат
много-много по-зле.

Ливърпул е формиран през
1892 г. след страхотни машинации в борда на Евертън, който първи играе на
„Анфийлд“. Век по-късно Ливърпул изпадна от върха на английския футбол, а една
от причините беше, че не успя да приеме реалностите на новата комерсиална
среда. По ирония на съдбата съществуването на клуба се дължи на факта, че един
човек е направил тъкмо обратното век по-рано. Президентът на Евертън Джон
Хоулдинг се замесил в скандал с наема на стадиона със собствения си клуб. Той
бил собственик на „Анфийлд“ и започнал да вдига наема, след като отборът печели
първата си титла през 1891 г. и се радва на първоначален успех. Хоулдинг бил
пивовар и настоял играчите на Евертън да се преобличат преди мачовете в неговия
хотел „Сандън“ – това повишавало статута му, – но пък оставял футболистите по
екипи да минат през тълпата, за да стигнат до стадиона. Освен това искал да има
изключителни права да продава алкохол по трибуните. Той наистина бил изпреварил
времето си.

Хоулдинг се опитал да поеме
пълен контрол върху Евертън, като на 26 януари 1892 г. регистрирал името
„Футболен клуб Евертън и Атлетик Граундс Къмпани Лимитид“ в правителствения
регистър на компаниите, но останалите членове на борда на Евертън го бламирали
и решили да напуснат „Анфийлд“ и да купят нов терен на „Миър Грийн“, „Гудисън
Роуд“. Футболната лига отхвърлила опита на Хоулдинг да запази името на клуба,
заела страната на отцепниците на „Гудисън“ и го оставила с празни ръце и
хвърчащ лист хартия без никаква стойност. Пивоварят взел съвсем просто решение
– сменил името на „Футболен клуб Евертън и Атлетик Граундс Къмпани Лимитид“ на
„Футболен клуб Ливърпул и Атлетик Граундс Къмпани Лимитид“ и основал свой
собствен клуб, който да играе на „Анфийлд“. Това се случило на 3 юни 1892 г.
(Ето защо тази дата се смята за официален рожден ден на клуба, макар че така се
загърбва неудобната истина, че по онова време казусът зрее вече от пет месеца,
а първото име е Евертън.)

Ливърпул мигновено пада
жертва на собственото си високомерие. Хоулдинг иска отчаяно генериращите пари
мърсисайдски дербита и подава молба за приемане във Футболната лига, но попълва
само частта за елитното ниво, като пренебрегва онази част, в която питат
клубовете дали са подготвени да бъдат избрани в новоучредената Втора лига.
Лигата отхвърля заявлението на Ливърпул и клубът е принуден да започне живота
си в Ланкашърската лига.

Създаването на новия отбор е
по-успешно начинание. Хоулдинг се срещнал с приятеля си Джон Макена, който бил
служител по ваксинирането на бедните работници в града, и му възложил задачата
да намери достатъчно футболисти, достойни за синьо-белите екипи на Ливър-пул.
Като всеки друг, интересуващ се от прогресивния футбол в онези дни, Макена
отишъл в Шотландия, където играчите били по принцип по-технични, отколкото в
Англия, тъй като не били преминали през училищната система южно от границата.
Тя насърчавала по-силов футбол в стил „ритай и бягай“. Парите били набрани чрез
импровизирано емитиране на акции и за някакви си три месеца Макена изградил
впечатляващ състав почти изключително от шотландци. От деветнайсетте
футболисти, които щели да представят Ливърпул в първия му сезон в Ланкашърската
лига и Купата на Англия, петнайсетима били шотландци, а четиримата останали
англичани участвали в общо едва шест мача.

За
безкрайно удоволствие на Хоулдинг двама от тримата стопроцентови титуляри на
Ливърпул за сезона били отмъкнати от Евертън – резултатното крило Том Уайли и сигурният защитник Дънкан Маклийн. Другият
несменяем бил партньорът на Маклийн в отбрана, капитанът Андрю Хана, също
възпитаник на Евертън, макар и да бил взет от Рентън. Звездното попълнение в
средата на терена бил Джо Маккю от Селтик, а в нападение се изявявал двайсет и
две годишният Джон Милър, който тъкмо бил спечелил първите две шампионски титли
на новата Шотландска лига с Дъмбартън.

Първият мач на Ливърпул на 1
септември, четвъртък, е два дни преди голямото начало на първенството в Ланкашърската
лига, приятелска среща на „Анфийлд“ срещу Родъръм Таун, тогава шампион в
Мидландската лига. Хана печели жребия с монетата и избира да защитава вратата
откъм „Уолтън Брек Роуд“. Тази традиция се спазва, доколкото е възможно, и днес
– през второто полувреме Ливърпул винаги иска да напада към трибуната, известна
вече като „Коп“. Хоулдинг слязъл на терена, за да изпълни центъра на Родъръм и
скоро станало ясно, че вместо да се връща на трибуните, петдесет и девет
годишният пивовар можел и да остане в игра, за да помогне на отбора от Южен
Йоркшър. Ливърпул смазал Родъръм със 7:1, а пет от головете паднали през
първото полувреме. Първото попадение за Ливърпул било на Малкълм Маквийн,
привлечен от Търд Ланарк. Шутът се запомнил и с това, че профучал край известния
Артър Уортън, първата чернокожа суперзвезда на английския футбол.

Когато сезонът започнал
официално четиридесет и осем часа по-късно, стартът на Ливърпул бил не по-малко
впечатляващ – разгромна победа над Хайър Уолтън пред 300 зрители, платили билети.
Денят тръгнал накриво за Хайър Уолтън още от самото начало. Отборът закъснял за
мача с 45 минути, понеже погрешка отишъл на „Гудисън парк“, а после станало още
по-зле. Ливърпул спечелил с 8:0. Първият гол паднал в петнайсетата минута,
когато крилото Джон Смит (купен от Съндърланд, където шотландците също били на
почит) завършил бърза контра с остър удар по тревата в долния ъгъл. За втори
пореден мач Ливърпул водел на почивката с 5:0 и печелел убедителна победа. Два
дни по-късно обаче на играчите било припомнено какво е нивото им на фона на
останалите – били пометени с 0:5 в приятелски двубой с Айрънополис от
Мидълзбро, безспорния хегемон в Северната лига. Ланкашърската лига обаче била
твърде тясна за Ливърпул, който спечелил титлата с по-добра голова разлика от
Блекпул (единственият отбор, който се наложил и в двата мача от шампионата –
3:0 като домакин, а след това и с 2:0 на „Анфийлд“). Ливърпул заслужено оглавил
таблицата, като според местния вестник „Мъркюри“ показал футбол, сравним с
„най-добрите дни на Престън Норт Енд“. Е, отборът трябвало да трепери цяла
седмица в нервно очакване. В последния кръг обаче Блекпул стъпил накриво срещу
средняка Саутпорт Сентръл и загубил. През 1947 г. Ливърпул печели титлата по
същия начин.

Но вероятно най-паметният мач
в първия сезон на Ливърпул бил финалът на Купата Ливърпул Синиър – победа с 1:0
в мърсисайдското дерби срещу Евертън. Срещата била съпроводена с доста нерви.
Маккю и бъдещият мениджър Мат Макуин се спречкали доста грубо, а Уайли вкарал
гола с още един от запазените си ниски удари. В края на мача футболистите на
Евертън претендирали за дузпа, като твърдели, че топката била, по думите на
„Мъркюри“, „боксирана умишлено от един от защитниците“. Съдията не се съгласил
и купата отишла при Ливърпул. Поне на хартия. След последния сигнал всички от
Евертън протестирали толкова яростно срещу „некомпетентността“ на рефера, че
трофеят бил връчен официално едва седмица по-късно, когато местната асоциация
отхвърлила подаденото оплакване. Ливърпул завършил първия си сезон с две титли.
Отборът набрал инерция, но скоро загубил и двете купи, които били откраднати от
витрината на магазина, където били изложени. Клубът трябвало да плати 130
паунда, за да си ги върне.

Макена показал забележителни
умения в сглобяването на първия отбор на Ливърпул – запомнен като „съставът на
Мак-овете“, – но най-големият му талант бил в административната работа.
По-късно той станал председател на Ливърпул, а и президент на Футболната лига,
като се задържал на поста почти две десетилетия. Първите белези на
административната му дарба се проявили след края на първия сезон на Ливърпул,
когато Макена видял обява, че лигата очаква нови кандидати.^[2]Изпратил вдъхновена телеграма от свое име като клубен секретар, но и от името
на мениджъра У. Е. Баркли, в която изложил случая на Ливърпул. Баркли разбрал
едва когато пристигнал отговорът от лигата. Бордът отначало се подразнил от
безочието на Макена, тъй като смятал, че за клуба ще е по-добре да заздрави
позициите си в Ланкашър-ската лига и тогава да атакува по-високите нива. Но
Макена бил непреклонен и със страстна реч убедил борда да го подкрепи. След
това успял да убеди ръководството на Футболната лига, че Ливърпул трябва да
бъде един от двата допуснати клуба. В групата на кандидатите били още Арсенал,
Айрънополис, Донкастър Роувърс и Лафбъро.

Ливърпул
влязъл в елита заедно с Арсенал, а след отказването на Акрингтън към тях се
присъединил и Айрънополис. Клубът от Мидълз-бро бил спечелил Северната лига четири пъти поред, но отборът на Макена и
Баркли бил израснал, откакто тимът от Тийсайд му бил преподал урок по футбол в
третия мач след основаването му. Ливърпул се бил подсилил с нападателя Джими
Скот от Мидълзбро, градския съперник на Айрънополис. Той щял да отбележи
четиринадесет гола в седемнайсет срещи. Айрънополис обаче буксувал на място.
Двата отбора се срещнали в дебюта си във Футболната лига на стадиона на
Айрънополис „Парадайз Фийлд“. Ливърпул спечелил с 2:0, а Майкъл Маквийн вкарал
първия гол за клуба в лигата. Ливърпул спечелил три от следващите си четири
мача, а в последния завършил наравно. Дошъл и вторият мач между двата отбора,
този път на „Анфийлд“. Ливърпул спечелил с 6:0, а Скот отбелязал хеттрик. В
края на сезона Айрънополис се оттеглил от Футболната лига – доказателство, че
инерцията от регионалните лиги не е гаранция за успех на националната сцена.

Ливърпул обаче нахлул на нея с гръм и трясък.
Отборът вкарал по пет гола на Арсенал, Нюкясъл Юнайтед, Крю и Родъръм, като се
обогатил и с крилото Хари Брадшоу – първата местна легенда на клуба, и завършил
първенството без загуба, начело в таблицата, като спечелил всичките си
четиринадесет домакинства. Това все още е единственият

^[1]Капитан на Селтик при триумфа за Купата на европейските шампиони през май 1967
г. След това на два пъти е мениджър на клуба.
В момента е клубен посланик на Селтик. – Б.пр.

^[2] Явно
за второто си ниво. – Б.пр.