Съдържание
Предговор……………………………………………………………………………….. 7
Пътят
към върха…………………………………………………………………. 11
В
Италия…………………………………………………………………………………. 20
В
Англия…………………………………………………………………………………. 34
Мениджър………………………………………………………………………………. 39
Как
да гледаме футбол…………………………………………………….. 50
Статични
положения………………………………………………………… 79
Системи…………………………………………………………………………………. 86
Игрови
модели…………………………………………………………………… 117
Позиции……………………………………………………………………………….. 136
Футболни
култури……………………………………………………………. 178
Всичко
в името на победата………………………………………… 209
Психология………………………………………………………………………… 225
Национални
отбори…………………………………………………………. 244
Нови
разработки……………………………………………………………….. 252
Епилог………………………………………………………………………………….. 257
ВИЗИТКА
НА РУУД ГУЛИТ…………………………………………………….. 261
Предговор
Всички футболисти имат свой
собствен стил. Това се отнася и за футболните анализатори. Някои са
провокативни, други са шумни, а трети се опитват да бъдат приятели с всички.
Когато излъчват футбол, телевизиите предпочитат да предложат комбинация от тези
стилове на коментиране, за да дадат на зрителите възможно най-пълна картина.
Когато участвам като
анализатор, гледам мача по-скоро като мениджър, а не като играч. Много
фенове обаче гледат като зрители. Това е естествено, но е разликата между това
да гледаш играта и да гледаш топката.
Първото нещо, на което
обръщам внимание, е с какъв състав започват мениджърите. Това веднага ви
показва какви са намеренията им и как планират да нанесат удар на другия отбор.
Щом мачът започне, вече се гледа дали отборите успяват да изпълнят плана си и
доколко другият отбор го е разгадал. От схемата на игра става ясно кой отбор
доминира и кой има предимство заради формацията и тактиката. Вече са минали
няколко минути от срещата, а още не сте хвърлили и поглед на топката.
Докато мачът продължава, аз
обръщам внимание на детайлите и търся причините защо нещата са се объркали.
Всеки може да види някаква грешка, но въпросът е защо се е стигнало до нея?
Къде и защо бъркат отборите? Често пъти вината не е в човека, допуснал
грешката, примерно в последния защитник или във вратаря, ситуацията е започнала
много по-рано. Не всеки пред екрана може да го забележи. Ето тук трябва да се
намеси анализаторът – да покаже неща, които може и да не се набиват в очи, но
имат ключово влияние върху развитието на двубоя. Опитвам се също така да обясня
как да се избягват грешките. Правя го, но не търся жертва. Аз съм критичен,
обосновавам коментара си с видяното и запазвам уважение към играчите. Няма
нужда да попадаш в медиите с коментарите си.
Подходът ми към футбола е
положителен. В крайна сметка аз дължа много на футбола. Спортът ми е дал
всичко. Нямам желание да вадя кирливите ризи на показ, опитвам се да анализирам
колкото се може по-обективно. Трябва да призная, че ми е трудно да говоря
обек-тивно за някои мои бивши съотборници като Франк Рийкард, Карло Анчелоти и
Марко ван Бастен. Винаги съм позитивно настроен към тях, може би дори ги
подкрепям.
Предпочитам техничния, добре
планиран и атакуващ футбол, но целта винаги трябва да е победа. Чудесно е да
гледаш как отбори хвърлят всичко в нападение. Но това невинаги сработва и преди
две години фаворитите Барселона и Борусия (Дортмунд) не спечелиха Шампионската
лига и Лига Европа. И на двата тима им липсваше хитростта на основния играч,
чиято върховна цел е да спечели. Дори и това да означава да изневериш на
традициите и да избереш различна тактика, ако ситуацията го налага.
Обичам да гледам Барселона,
но в същото време не ми харесва, когато другият отбор се обезкуражава и се
предава пред превъзходството на Меси и компания. Трябва да направиш всичко
необходимо за победата, всичко в рамките на правилата, дори и срещу Барса.
Ето защо гледах с
удоволствие Атлетико (Мадрид) в четвъртфиналите на Шампионската лига през
сезона 2015/2016 г. Откъде накъде Атлетико трябваше да играе по свирката на
Барселона и да се подложи на истинско клане? Само защото така искали
неутралните зрители? Ако няма как да спечелиш само с футболен талант, трябва да
заличиш разликата с други средства като тактика, ментална устойчивост и
физическа сила. Всичко се свежда до победата.
Отборът на Диего Симеоне се
адаптира на различни нива, за да си осигури класиране за полуфиналите на
Шампионската лига. Накрая Атлетико успя да надхитри уж неунищожимия Барселона с
твърд, мъжкарски футбол.
В онези четвъртфинали ми
хареса да гледам и Манчестър Сити. За разлика от Атлетико отборът на Мануел
Пелегрини не търсеше защитна игра, а се хвърли да атакува, за да елиминира
по-силния Пари Сен Жермен на Златан Ибрахимович.
Обстоятелствата принудиха
Ливърпул на Юрген Клоп да избере по-различен подход, за да елиминира
превъзхождащия го Борусия (Дортмунд) в четвъртфиналите на Лига Европа. Ливърпул
на два пъти изостана почти безнадеждно (0:2 и 1:3) на „Анфийлд“, но се хвърли в
нападение. Всичко или нищо. Германците бяха подложени на неспирни атаки от
отбора на Ливърпул, задвижвани от неизчерпаема енергия и непризнаващ
поражението дух, и в края на добавеното време загубиха с 3:4.
Не
искам да омаловажавам безспорното постижение на Ливърпул, но футболистите на Борусия (Дортмунд) сами са си
виновни, че позволиха на англичаните да всеят такъв безпорядък в играта им. Не
ги довър-шиха с отбелязването на
още голове или със забавяне на темпото, за да ги разстроят. Вместо това се
оставиха да бъдат въвлечени в открит мач и просто забравиха да го приключат.
Германският отбор не прибегна до никакви дребни трикове – не бавеше играта,
нямаше номера около флагчето за ъглов удар, никой не се търкаляше театрално по
земята. Подобна тактика не е забавна за гледане, но в крайна сметка залогът е
полуфинал в Лига Европа, какво по-добро оправдание от това? Ако се оставиш
английски отбор да те подлъже по неговата игра, значи си търсиш белята, а в
този случай резултатът беше загуба и отпадане.
Вълнуващо е да гледам
отбори, които се раздават до пълния си потенциал. Атлетико (Мадрид) е чудесен
пример. Отделните играчи може и да не са най-добрите, но успяват да постигнат
повече от други състави и играят по-дисциплинирано от противника си.
Когато Атлетико (Мадрид)
играе срещу по-слаб отбор, който на свой ред се приспособява към играта на
Атлетико, на мадридчани им е трудно да доминират. Винаги е по-лесно да реагираш
на играта на съперника. В четвъртфиналите на Шампионската лига Атлетико
(Мадрид) беше на крачка от катастрофата. ПСВ почти го беше повалил, но загуби
при дузпите. ПСВ се адаптира, Атлетико трябваше да поеме инициативата и това му
създаде проблеми.
Когато гледах Атлетико
(Мадрид) – Барселона като анализатор, наблюдавах дали Барса има отговор за
вдъхновения футбол на Атлетико. Явно нямаше, тъй като отборът така и не се
разигра и не показа същата решимост като съперника си. Нападателите на
Барселона все дриблираха с топката, а именно това не бива да правиш в
ограничено пространство. В резултат ще загубиш топката. Вместо това трябва да се
опиташ да владееш топката колкото се може повече с едно или две докосвания и да
поддържаш темпото. Да чакаш да се освободи пространство и да го използваш. Така
се пазиш от остри влизания и нарушения. Беше разочароващо да гледам как велик
отбор като Барселона с футболисти от световна класа не може да намери разумно
решение в мача. План А беше перфектен, но не сработи, а нямаше план Б. Е, план
Б се оказа пращането на високия централен защитник Жерар Пике напред, за да
използва ръста си. Това беше отчаян ход, който явно не беше отигран на
тренировка, тъй като съотборниците на Пике почти не го захранваха с дълги и
високи топки от задно поле или от страничната линия. За мен това разкри
истинската слабост на Барселона.
Тактиката
трябва да отговори на специфичните качества на онези, които определят играта
във вашия отбор или в този на съперника. Футболистите на Пари Сен Жермен си
помислиха, че могат да прикрият отсъствието на различни полузащитници, като
излязоха срещу Манчестър Сити в схема 3-5-2 и осигуряваха подкрепа на Златан.
Тактическата промяна на мениджъра Лоран Блан хвърли състава в хаос. Подозирам,
че никой в ПСЖ не беше играл с такава схема. В резултат всички автоматични
реакция бяха погрешни. Манчестър Сити подложи тримата защитници на напрежение и
успя да вземе преимущество.
Футболистите
на ПСЖ бяха напълно изгубени в постройката 3-5-2 и не успяха да придадат дълбочина на играта си. Манчестър Сити игра в
привичното си 4-2-3-1 и изчака търпеливо шансовете си. Пари Сен Жермен така и
не влезе в мача. Решението беше единият от тримата защитници да се премести
малко по-напред, за да свърже отбраната с халфовата линия. Можеха да си го
позволят, тъй като Сити беше само с един нападател, Серхио Агуеро, тоест двама
френски защитници би трябвало да могат да се справят с него. Но не го направиха
и в резултат Златан, техният най-добър играч, остана изолиран в половината на
англичаните. Заплаши вратата им само два пъти при две статични положения, ПСЖ
не успя да спре Манчестър Сити и отпадна от турнира.
Както се вижда от примерите
с Атлетико, Ман. Сити и Ливърпул, целта може да бъде постигната по повече от
един начин. Понякога решението не е техника, тактика или стратегия, а просто да
дадеш всичко от себе си. Пуристите във футбола не харесват тази фраза, но ако
не си определено по-добрият отбор, това може да е единственият способ да
спечелиш решителен мач.
Пътят към върха
В крайна сметка всичко във
футбола се свежда до победата. Затова играеш, тренираш, водиш отбора, затова и
гледаш футбол. Но нещата започват с нещо различно. С топката.
Когато си млад, топката е
свещена. Като професионален играч, мениджър треньор или анализатор усещаш
играта по съвсем различен начин. Феновете и привържениците гледат на футбола
като мен, когато бях дете. Те следят топката. Това е красотата на играта. Ето
защо, докато растях в Амстердам, обичах да ходя на игрището. Прекарвах целия
ден там – от ранна утрин до късна вечер. Докато се свечеряваше и майка ми
идваше да ме извлече за ръка у дома. Така влязох във футбола като младеж. Бях
завладян от топката.
Юноша в
Мийрбойс, ДВС
и младежки национален отбор
Когато бях на осем години,
се мотаех с топката на местното игрище и почти не си давах сметка какво се
случва около мен. Развивах уменията си с топката, движенията си, финтовете,
опитвах се да надхитря другите. По онези малки игрища в Амстердам аз не бях
звезда. Бях едър за възрастта си. Беше ми много по-лесно да играя на голям
терен – имаше достатъчно място и с дългите си крака можех да спринтирам край
всеки. Така беше в Мийрбойс, на хвърлей камък от стадиона на Аякс. Три години
по-късно се преместихме от амстердамския квартал „Джордан“ и отидохме в
западната част на града. Там преминах в ДВС, който в онези дни беше добре
познат малък професионален клуб, макар и сега да е аматьорски.
Мениджърът ме постави в
защитата. Получавах топката от вратаря и се втурвах да бягам, не спирах, докато
не видех другата врата. Краката ми ме носеха с пълна скорост. Това ми беше
тактиката, макар и тогава да не знаех, че е тактика. Но тя си имаше срок на
годност. Когато играеш на най-високо професионално ниво, този необичаен стил
няма как да мине. Това всъщност не е истински футбол. Скаутите обаче забелязаха
тези гигантски спринтове. Така пробягах през всички отбори – от младежкия
състав на Амстердам до младежкия национален отбор на Холандия, – като просто
надтичвах всеки. От отбраната до другата врата. Нямах никаква идея за позиции
по терена или за координиране с другите играчи, дори не виждах противниците.
Просто ги надбягвах.
В младежкия отбор на
Амстердам се срещнах за пръв път с момчета от Аякс, а бях хлапе от малкия и
скромен ДВС. Играчите на Аякс излъчваха превъзходство. Бяха добри футболисти,
но малко твърде самоуверени, арогантни дори. Но аз бях едър, можех да тичам
бързо и с лекота отстоявах положението си. Но когато се опитах да участвам в
бързите и технични комбинации на момчетата от Аякс, се озовах в неблагоприятна
ситуация, но пък те нямаха отговор на физическия ми подход и скоростта ми.
Нямах никакви проблеми да наложа присъствието си сред момчета, които бяха много
по-талантливи с топката. Всичко вървеше толкова гладко, че когато станах на
дванайсет години, вече си мислех, ей, може би съм футболист. Преди не ми беше
хрумвало, но намирането на начин да отвърна на този нов стил на игра беше
изкарало собствените ми качества на показ.
През 1978 г. естественият ми
прогрес ме отведе в младежкия национален отбор на Холандия, макар и да трябваше
да работя усилено, за да се впиша на това ниво. Този път от мен се очакваше
повече, не само физическа сила и скорост. Отново открих, че трябва да стана
по-добър футболист като техника и в комбинациите на малко пространство.
Изненадах
се, когато мениджърите на Холандия не ме сложиха автоматично в защитата.
Виждаха ме по-скоро като полузащитник и нападател. Но как можех да освободя
енергията си на тези позиции? В ДВС бях централен защитник, в младежкия
национален отбор бях халф – доста сериозна промяна. Не бяха запознат със
ситуациите на терена в полузащитата. Не разбирах какви са позициите и почти
нямах представа какво да правя. Но бях едър и силен, затова си помислих – ако
започна да тичам и не спирам, направо ще подлудя другите. Тактиката сработи и
се наложих на терена. Беше ми лесно изкарам така цял мач, толкова едър и силен
бях в сравнение с другите на моята възраст.
През онези дни холандците
бяха известни с техничния си и комбинативен футбол. Аз обаче бях различен.
Затова надали е изненада, че през първата си година в националния отбор на
Холандия за момчета между дванайсет и четиринайсет години прекарах повечето
време на пейката. Но пък винаги ме пускаха в края на мача. В отбора беше и
Ервин Куман, по-големия брат на Роналд Куман, който беше и негов помощник в
Саутхамптън (а сега и в Евертън – бел. прев.). Ервин беше техничен полузащитник
с отличен ляв крак. През 1988 г. заедно спечелихме европейското първенство.
В младежките национални
отбори на Холандия ме слагаха на постове по целия терен. Играх на най-различни
позиции, основно като резерва. Играта ти зависи от това кога влизаш като смяна
и дали отборът ти води или изостава. Трябваше да мога да се адаптирам към
ситуацията, а и да играя на различни постове. Когато бях млад, това можеше да е
стресиращо, но когато станах професионалист, се превър-на в истинската ми сила.
Спечелих си място в
младежкия отбор на Холандия и преминах в друга възрастова група. Бях на едва
четиринайсет, а вече играех в група с шестнайсет-, седемнайсет- и дори
осемнайсетгодишни. Пак трябваше да се приспособявам. Бях хлапе, но не се
оставях на никого. Нито физически, нито като ментална устойчивост. На тази
възраст трябваше да се докажа на терена и да намеря място в йерархията на
отбора. Винаги имах готов бърз отговор. Растях в Амстердам – голям град, където
на улицата трябваше да си корав – и ми беше лесно.
Първи
професионален клуб: Хаарлем
През 1979 г. холандският
първодивизионен клуб Хаарлем ме отмъкна от ДВС и получих първия си
професионален договор. Подписах като последен в отбраната – централен защитник.
За пръв път се срещах лице в лице с хора, които си вадеха хляба с играта. Това
беше свят, напълно различен от онзи, с който бях свикнал, когато се бутах с
момчета на моята възраст. Тук всичко беше много по-напрегнато. Мениджърът Бари
Хюз, уелсец, играл за Уест Бромич Албион, беше разбрал, че в Аякс обмисляли да
ме привлекат. Цяла нощ чака пред вратата ни, за да ме накара да подпиша с него.
Хюз ме взе под крилото си.
Бях на седемнайсет, а той ме сложи в сърцето на отбраната на Хаарлем, бях като
Джон Тери за отбора. На терена правех онова, което ми идеше отвътре. Беше чиста
интуиция. Хюз обичаше да се впускам в някой от моите спринтове. Той изповядваше
английски стил от старата школа – залагаше повече на мотивацията, отколкото на
тактиката. Хюз ни сработи и правеше така, че целият отбор да е готов да разкъса
съперника. Когато днес се срещаме, той разправя фантастични истории от едно
време. „Другият отбор изрита топката далеч напред, а Рууд я овладя на гърди и я
смъкна на земята в нашето наказателно поле. Поведе я, а това е углавно
престъпление, когато си близо до твоята врата, но, разбира се, на него му се
разминаваше. Тогава се затича и тича, и тича, и тича, докато не стигна до
другата врата и не заби топката в горния ъгъл.“ Хюз го разказва така, сякаш съм
знаел какво точно правя. Нищо подобно. Често пъти просто правех нещо, то се
получаваше и го повтарях отново и отново. Другите играчи не виждаха проблем,
стига да побеждавахме – това носеше по-големи премии и хляб на масата.
През втория ми сезон в
Хаарлем мениджър стана Ханс ван Доорневелд. Той ме премести напред. Никога не
бях играл тъкмо там. Но с моята скорост и сила скоро узурпирах ролята на
централен нападател. Вкарвах много голове. Нямах проблеми с адаптирането към
новата ситуация. Все още не мога да си обясня защо стана така.
В онези дни често бях
заобиколен на терена от по-възрастни играчи. Някои бяха два пъти по-големи от
мен. Харесваше им с тях да играе хлапе, дързък младеж, който не се плашеше да
им отговаря. По-старите футболисти винаги са ми помагали.
Оранжевата
фланелка и Фейенорд
Бях на осемнайсет години,
професионалист от две, когато ме повикаха в националния отбор на Холандия.
Огромна стъпка на едно съвсем ново ниво. Играчите бяха по-възрастни, по-опитни,
знаеха повече за живота и се подвизаваха в големи клубове, които редовно
играеха в европейските турнири. Ето ме и мен, новото хлапе от Хаарлем, нищо и
никакво в сравнение с тях.
Рууд Крол, вече рекордьор по
мачове в националния тим, и съотборникът му в Аякс Чеу Ла Лин формираха
гръбнака на състава и ръководеха шоуто. Лин веднага ме изпита, както правят
по-възрастните играчи с новаците. Аз обаче бях от Амстердам, нямаше да позволя
да ми се налага, и дадох най-доброто от себе си. Трябваше да ми дадат костюм за
първия ми двубой с националния отбор. Бяхме с Франк Рийкард и влязох в
съблекалнята по маратонки. Към костюма нямаше обувки, така че си останах с
маратонките. Крол и Лин се опитаха да ме дразнят, но аз излязох с танцова
стъпка много по-рано от посоченото време.
Преминах теста им. Лин и
Крол бяха умни, разбираха, че имам качества, и си помислиха – няма да успеем да
го смачкаме, той не се поддава на нищо. Постепенно се учех какви са нещата по
върховете на футболния свят. Започнах да ги схващам.
В националния тим на
Холандия бях нападател, също като в Хаарлем. Справях се доста добре, макар и да
не бях точно отборен играч. Логично дойде и преминаването ми от Хаарлем във
Фейенорд, първия ми истински топ клуб.
В Ротердам дойде краят на
безгрижните ми дни. Всичко се въртеше около представянето. Вече не бях
талантлив новак, бях дълготраен актив. Но и при това положение първият ми сезон
във Фейенорд през 1982 г., когато бях едва на двайсет, беше по-скоро
встъпление. Играех предимно като дясно крило или като десен нападател в схема
4-3-3.
Кройф
През следващия сезон
легендарният Йохан Кройф премина от обичния си Аякс от Амстердам в големия враг
Фейенорд от Ротердам. Тактиката и позициите се диктуваха не от мениджъра (Тайс
Либрехтс), а от играча Кройф. Мястото ми в неговия идеален състав на Фейенорд
беше като краен десен нападател. Задачата на крилото беше да държи играта
отворена, да създава възможности и да хвърля пасове. Да си оцапа обувките с
варта по страничната линия, както се казва. Ето ти още една нова ситуация, към
която трябваше да се приспособя. Бях привикнал на много повече пространство
като нападател, но волята на Кройф беше закон.
Отляво той разполагаше с
добър вариант – Пиер Вермюлен. Той можеше да преодолява защитници, да подава
топката, а и бележеше редовно. Страхотен футболист с топка в краката, но
изискванията към него бяха твърде високи и той загуби мястото си в отбора (след
това игра в Пари Сен Жермен). Кройф го замени със защитника Стенли Брард. Като
ляв бранител задачата му беше да организира нещата, когато загубехме владение
върху топката. Когато тя беше в нас, той нямаше почти никаква работа, но когато
я губехме, Брард разчистваше след Кройф. Това позволяваше на Йохан да отдъхне
за миг, докато не си върнехме топката.
Йохан Кройф знаеше къде да
разположи играчите и не спираше да говори. Нямаше значение дали беше на терена
или извън него. Йохан беше пълен с идеи за поста ми на краен десен нападател и
как да работя с десния полузащитник Андре Хукстра. Хукстра беше надарен с
невероятна издръжливост, тичаше постоянно и все изскачаше пред вратата, за да
поема пасовете. Вкарваше много голове, но някои говореха, че не е достатъчно добър
за топ нивото. Но с разработената от Кройф тактика Хукстра си намери мястото. С
треньорските си методи и с начина, по който говореше за футбол, Кройф ми даде
ново прозрение за тактиката. Показа ми, че в играта има нещо много повече от
това да си знаеш позицията на терена.
С футболиста Кройф Фейенорд
завърши сезон 1983/1984 г. като шампион на Холандия и носител на купата. След
края на първенството Кройф ми отвори очите за собствената ми роля във футбола,
в клубовете и съставите, в които щях да играя. Сезонът беше приключил, озовахме
се заедно в асансьора и се заговорихме. Не млъкнахме цели часове наред в
хотелската ни стая и това ме подготви за бъдещата ми кариера.
„Рууд, ако сега направиш
трансфер в друг клуб, ще очакват много повече от теб. Ще отидеш на новото място
като специален човек, като велик футболист, огромна личност. Ето ти нападател
като Рууд Геелс – машина за голове във Фейенорд, Аякс, ПСВ, Андерлехт, Клуб
Брюж, – на никого не му трепва окото, когато сменя клуба, стига да бележи. Но
върху теб ще се изсипят купища мръсотия, ако сега решиш да идеш другаде. Същите
лайна ми стовариха, когато през 1973 г. напуснах Аякс и отидох в Барселона. Ще
те обвинят във всички смъртни грехове – че само си пълниш джобовете, че си
предател, ще чуеш какви ли не обиди. Само защото имаш повече качества от
средния футболист.“
Според Кройф този проблем
имаше само едно решение – да сложиш другите играчи там, където те щяха да се
представят по-добре. Бях неопитен двайсет и две годишен младок и ми беше трудно
да разбера какво ми казваше той. Все още нямах реална представа как се случват
нещата. Колко мъдри се оказаха думите му ми се изясни през следващия сезон.
Трансферът ми от Фейенорд в ПСВ беше фурор, както и преминаването ми от ПСВ в
Милан. Мнозина побесняха от това и епитетът „ненаял се на пари“ беше един от
най-меките, които чух.
Думите на Кройф ме накараха
да се замисля и дълго време се опитвах да разбера какво наистина се беше опитал
да ми каже. Дали пък не ставаше въпрос за напълно различен подход към играта?
Всеки мениджър във всеки един клуб ме използваше на различна позиция и ме
караше да се приспособявам, затова бях способен да се фокусирам единствено
върху себе си.
От Фейенорд
в ПСВ
Осъзнах важността на
казаното от Кройф в мига, в който отидох в ПСВ. Не че ПСВ искаше да стане
шампион, не. ПСВ задължително трябваше да стане шампион. Друг вариант не
съществуваше. А отговорността за изпълнението на мисията тежеше на раменете ми.
Клубът го обяви публично още в началото. Как ли се справих със стоварилото се
отгоре ми напрежение?
За щастие, ПСВ беше спокоен
и приятелски настроен клуб, почти нямах проблеми да наложа присъствието си.
Поех напрежението и се нагърбих с отговорността в първенството. Толкова силно
исках да спечеля, да стана шампион, да оправдая очакванията, че навлизах и в
най-дребните подробности.
Дори накарах управата да
смени екипите. ПСВ играеше с червени фланелки, черни гащета и червени чорапи.
Струваше ми се грозно, толкова депресиращо и мрачно, не излъчваше силата и
свежестта, които исках. Избрахме нов екип – червени фланелки, бели гащета и
бели чорапи. Това беше силен сигнал към нас и към противниците. Чувствахме се
по-големи и по-силни.
Заех се също с играчите и ги
убедих, че трябва да дават повече за отбора, че трябва да работим заедно, за да
го постигнем. Примерно десният бек Ерик Геретс хич не се разбираше с десния
външен халф Рене ван дер Гийп. Ван дер Гийп все се шегуваше, беше забавен човек
и добър футболист, но трябваше да го контролираш. Геретс беше истински
сериозен, винаги поставяше футбола на първо място и нямаше време за майтапите
на Ван дер Гийп. Геретс вярваше в работната етика – никога не се предаваше,
докато Рене понякога се подвеждаше по таланта си.
Рене постоянно правеше
щуротии и предизвикваше противоречия, докато Геретс беше капитан на националния
отбор на Белгия. За да спечелим първенството с ПСВ, ми трябваха и двамата,
затова започнах да ги подработвам по-далеч от мениджъра, за да извлека
максимума им. Бяха напълно противоположни като личности, но си пасваха чудесно
като футболни качества, тъй като Геретс можеше да затвори пролуката в защитата,
зейнала след Ван дер Гийп, а Рене пък отваряше пространства, когато Геретс
навлизаше по тъч линията, и му подаваше чудесни топки, които Ерик центрираше
великолепно.
Парченцата от пъзела се
наместиха тъкмо срещу Аякс на Кройф. Тъкмо беше станал мениджър на Аякс и се
беше изстрелял в сезона с мечтан старт и поредица от победи. Над него беше само
небето. Аякс беше под пара, биеше наред във всички турнири, мачкаше навсякъде.
С ПСВ отидохме в Амстердам като агне на заколение. Изоставахме в първенството и
букмейкърите даваха ниски коефициенти за наша загуба с 0:4 или дори с 0:5. Нещо
повече, Аякс винаги беше фаворитът, а ПСВ все още приличаше на възвеличаван
мултинационален заводски отбор на „Филипс“. Всички ни бяха отписали, дори преди
да излезем на Олимпийския стадион в Амстердам.
Накрая се оказа, че сме се
развили много повече и сме много по-зрели като отбор, отколкото когато и да
било по-рано през сезона. Спечелихме с 4:2, аз вкарах два гола. Страхотен мач,
който изиграх с невероятна яснота, постоянно държах отбора под око. Това ми
доказа, че съм на прав път в развитието си като футболист. Уроците, които бях
научил във Фейенорд при Йохан Кройф, започваха да дават плодове.
Разликата дойде не само от
проактивния ми подход, но и от свободата, която мениджърът Ханс Край-старши ми
даваше, за да влияя върху играчите. Използвах я, тъй като бях започнал да
разбирам отговорностите си. Всички гледаха мен. Ако всичко се объркаше и ПСВ не
успееше да стане шампион, вината щеше да е моя. Чудесно, но поне нещата ставаха
по моя начин. Харесваше ми да държа тактиката на отбора в ръцете си.
Отзиви
Все още няма отзиви.