Днес за
концлагера Белене, съществувал на дунавските острови срещу едноименното селище,
знаем много. В домашната ми библиотека една от лавиците е натежала от книги на
бивши негови „питомци“. Като по правило авторите се съсредоточават върху
описания на всекидневните гаври и побоища, на моренето чрез перманентен глад и
непосилен физически труд. Но кой знае защо, почти всички избягват да говорят за
ефекта, който мемоаристът Даскалов формулира като „непоправими разрушения в
душата“.
Неговото
обяснение е просто, ала сграбчва за гърлото: „Твърде мъчително е да признаеш,
че си бил част от едно – макар и изкуствено създадено – общество, в което
най-елементарните принципи на междучовешка солидарност, съчувствие, взаимопомощ,
ако щете и милост, са заличени и не действат.“
Той също
описва случаи на нечовешко отношение от страна на надзиратели и охранници, усърдни
в жестокостта си и самоуверени в собствената си безнаказаност. Ала ги представя
като сбор от
епизоди, на които и да разместиш мястото в хронологията им, това няма да
промени същностното. Защото времето тук не играе никаква роля, важна е
посоката. А тя е – умъртвяване на човешкото у човека. През призмата на Даскалов
се взираме в един кошмарен свят, обитаван от обезнадеждени и наплашени хора,
съществуващи на границата между живота и смъртта. Сюрреалистична картина, изобразяваща
неконтролирани от разума поведения, които в своята съвкупност не са нищо друго освен
прояви на инстинкта за самосъхранение.
Даскалов не е
намерил за нужно да постави в строги рамки тази обрисовка на лагерното
безвремие. Така той ни подсказва, че концентрационният свят не е отделен от
свободния, доколкото може да бъде наречен свободен светът на не-лагерниците, в
който се развиват аналогични процеси. Всичко тук е силно деформирано подобие на
живота отвън, лишено от съдържание. Има трудови бригади и дори социалистическо
съревнование между тях, но подръчните инструменти и сечива са допотопни. Има
здравен пункт, но обслужван от санитари без медицинска квалификация, и лекар,
който и един аспирин не може да даде на болния. Има лавка, но нейният
асортимент се изчерпва с конци, игли, продажба на чубрица, сол и по пет
бисквити на клиент. Има „култсъвет“, чиито членове повишават културното равнище
на лагеристите чрез побоища.
Да издържиш,
за да оцелееш – това е едничката мисъл у питомеца, който осъзнава, че това
ознава да се
приспособиш, да се решиш на отказ от всичко, което си бил. Отказът включва и
задължителната забрава на унаследеното от бащи и деди разбиране за живота, за
миналото на народа ти, за неговите стремления.
Ако читателят
стигне до извода, че едно от предназначенията на лагера Белене е в него да се експериментират
варианти на скършване на волята, няма да сгреши. Даскалов свидетелства тъкмо за
такива опити и съответстващите им ефекти.
Защото
главната цел не е „питомците“ да намерят там смърттта си – те са хиляди. От тях
се иска, след като – вече с прекършена воля – бъдат освободени, да бъдат
смразяващия пример за близки, приятели, за средата, в която ще се завърнат.
Свободолюбието
трябва да се изкорени, жаждата за истина да бъде утолявана с фалшификати и
сурогати, индивидуалното да се заличи, за да се стигне до уеднаквавянето, до
превръщането в безропотна тълпа, примирила се с отредената ѝ роля на материал
за комунистическия експеримент.
Не се наемам с
прогноза как ще бъдат посрещнати спомените му от наследниците на партията,
която причини толкова много злини на българския народ. Най-вероятно с мълчание.
Но няма да се учудя, ако откъм тях се чуе глас, че виждате ли, Даскалов
насаждал омраза, давал повод за съживяване на позаглъхналия „пещерен
антикомунизъм“. Мен ме интересува реакцията на две големи групи потенциални
читатели – уязвимите на заблуди, ала надяващи се да чуят истината, колкото и да
е страшна тя, и все още четящите измежду младото поколение. Надявам се, че и
едните, и другите ще усетят горчилката на чашата, която по принуда авторът e
изпил на млади години. Дано тази горчилка захрани имунната им система срещу
бацила на лъжата за „доброто старо време на комунизма“. Дано. Но нека, за всеки
случай, да добавя в края на тези редове и един цитат на американската
журналистка Ан Епълбаум, автор на „Лагерите на смъртта ГУЛАГ“. Тя казва: „Тази
книга не беше написана с надеждата „това да не се случва повече“, както гласи
клишето. Тя беше написана, защото почти сигурно това ще се случи отново.“
НЕРАЗКАЗАНОТО ЗА ВЧЕРА…
(послеслов)
Христо Марков
Книгата на
Никола Даскалов е уникална за нашата мемоаристика, тя е за разказа, който всеотлагаме или
не искаме да ни буди в сънищата.Този разказ го
няма по учебникарските страници,за него се
мълчи упорито и много се предъвква,разпилява или
се появява ей така, между другото.
А това е било
действителност, реалност за повече от 100 000, а прецизните преброявания сочат,че повече от
300 000 са преминали през ужаситена родните
концлагери.Да, имало е
такива. В България и съвсем нетолкова
отдавна. Ваш родственик не е ли билтам? Ако не е
разказвал, накарайте го да го направи или да разкаже спомените на близък, койтое бил там. Ще
чуете интересни неща. Случки, откоито ще ви
настръхне косата.
По телевизията
отразяваха погребението на95-годишния
Нелсън Мандела и акцентът бе, чее прекарал
около 27 г. в затвора заради защитата на човешките права на чернокожите в ЮАР.С трагика и
апломб се кахъряха журналистите,че в храната
му нямало достатъчно витамини, чемесото било
само три пъти в седмицата. Показаха и килията му – телевизор, радио, достъп домедии…
И се замислих
за българските антикомунистикато Васил
Узунов, Илия Минев, Стефан Вълковили Милан
Дренчев, за стотиците хиляди българи,които се молят
да са в затвора, не в лагера, защото по родните червени полета се ядат змии,
жабиили гущери,
ако ги намериш, че е празник, ако впомията,
наречена супа, откриеш парченце зеле,боб или
гранясала сланина. Били са щастливи, аконе понесат
чувала, защото това е означавало, четози ден няма
да бъдат разстреляни или смазани с тояги. А на племенника на поета Пейо Яворов
д-р Найден Найденов ампутират краката спарче от
консервена кутия… Търпели са тези унижения личности като Атанас Буров,
АлександърГиргинов,
Димитър Савов и още бивши министри,депутати,
генерали, дипломати. Елитът на еднамлада нация,
имала нещастието да попадне неспасяемо в ръцете на комунизма.
Защо? Защо е
преживяно това? С какво прегрешихме ние, българите? Откъде дойдоха тази
злоба и
жестокост? Липса на състрадание, милост и елементарно благородство…
Вече 25 години
в училищата ни и дума не се отваря за този ужас, сякаш това не се е случвало
тук,до нас.
Република България е единствената страна, в която няма музей на насилието, на
Държавна сигурност, на репресиите и Злото. Единствената! Само тук и никъде
другаде пораженията накомунизма се приемат спокойно, даже се правятопити да се
представят като „достижение“ настроя със
спокойствието, почивката на Черноморе, с
„Москвич“-а и „Запорожец“-а, с евтиното образование и здравеопазване.
Удивителна
памет, или безпаметност?!
Разказът! Този
наратив за голямото Зло накомунизма
отсъства, липсва от общественатапамет! Той се
спотайва и забравя, разказът за„удара в
средата“, за който пише Кольо Даскалов, както е зловещо формулиран от изчадиетоадово,
теоретика на комунистическия терор ЛеоБройнщайн–Троцки.
Да се нанасят жестоки, неочаквани удари върху нищо неподозиращите граждани,
напълно безпричинно, напълно безкритично,да държиш в
убийствен, перманентен страх цялнарод, да
създаваш мъченици на съмнението, докато се пречупят (ако не бъдат унищожени),
докато ги принудиш да служат на режима, за даоцелеят, иначе
алтернативата е позната – разстрел, пръскане на черепа с тояга, замръзване въвводите на
Дунав, пребиване до смърт в забоя илигаври, които
човешкото въображение отказва даприеме.
Средновековието в средата на ХХ век!Този разказ
липсва вече четвърт век.
Героите на
голямата съпротива, оцелели в комунистическите лагери и затвори, един по един
сиотиват.
Уморени, тъжни и забравени. А бяха гиганти на стоицизма и демокрацията: Илия
Миневи Стефан
Вълков, Васил Узунов и Милан Дренчев,а дали някой
вече се сеща за Иван Гинчев и отецХрабър Марков,
за Вангел Горов и Стамо Стамов,за Йордан
Русков или Петър Гошев… Това са истинските българи – със здрав гръбнак и
непоклатими убеждения в доброто, хуманисти по природа.
Отидоха си,
без да оставят спомени за преживяното голямо Зло. Обществото бе облъчвано, ченикой вече не
се интересува от тях, от животаим, че е
благородно да се забрави, че нищо нямада се повтори,
че станалото било грешка, простомалка грешка,
изкривяване на чудесната идея. Ипо правило
тези проповедници бяха с униформени душина ДС или
техните деца. Без изключение.Методично и
упорито отровиха живота ни. Катарзисът се отложи, не, просто не се случи. Запореден път,
както всичко в тази червено обагрена страна. А репресираните искаха само едно –да разкажат
своята истина и никога да не сеповтаря
комунистическото Зло, да не ни е такакъса паметта.
Тези хора вече
ги няма – отидоха си. Сега преживяват в царството на спомените, които не
разказаха.
Господ е добър към страдалците, а ниена грешната
земя все повече потъваме с царството на забравата.
Дядо ми накрая
на живота си през 1984 г. силно желаеше да ме види. Успя, макар и съвсем закратко.
Очаквах да ме напътства, да ме съветва,много
огорчавах близките си, бях си луда глава…
Но когато
майка ме заведе при него, той промълвисамо: „Ако
един ден имаш възможност, а щеимаш, защото
те ще си отидат, ако се спасиш,то на всяка
цена разкажи за голямото Зло, което ни причиниха комунистите!“ И замълча. Ракътго изяждаше.
На следващата вечер си отиде, безда продума
нищо повече.
Такива книги
трябва да съществуват в библиотеката на всяко българско семейство, за да знаемисторията,
толкова близката ни всъщностистория, за да
не се забравят средствата и методите на комунизма, за да не се забравя сянката
на офицерите, милиционерите, доносниците,партийците в
живота на цяла една нация, коятов началото на
ХХІ в. все още не може да се раздели със сянката на децата и внуците на
голямотоЗло –
комунизма!
Отзиви
Все още няма отзиви.