ПРЕДГОВОР
Благодарен съм на
съдбата – познавах Андрей. Познавах го само три години – годините след
„Развигор“. Струва ми се, че бяха най- важните за него. Може би защото бяха
последните. Или може би защото аз само тези три години го познавах…
Ние никога не сме
работили заедно. Ние се познавахме, за да не работим. Тоест – за да споделяме
свободното си време: хобитата, ските и гъбите, книгите и филмите, вината,
неизбежните по тези земи мезета.
Официална среща с
Луканов съм имал само една, преди да се познаваме – в точно изчислим ден от
врящото политическо лято на 1991 година. Тогавашните красиви и умни – досущ
като днешните, бутаха правителството му. Той поръча изследване. Случи се така,
че аз трябваше да му занеса резултатите в Министерския съвет. Погледна
разпечатката с цифри, за секунди се ориентира в данните и въздъхна. „Ще ги
публикувате, нали?“ Въпросът бе излишен и той го знаеше, затова не дочака
отговор. „Мога ли да помоля за една услуга? Само да забавите публикацията с 24
часа?“
След 24 часа разбрах
защо – Андрей Луканов подаде оставка като министър-председател.
Професията ми ме е
срещала с всички наши министър-председатели и с много европейски, и не само.
Знам как те реагират на лоши данни по отношение на тях от страна на
общественото мнение. Не им е приятно и ги разбирам. Човешко е човек да си помисли
– а тези социолози всъщност не са ли… То всъщност тези данни как се
получават… А кой поръчва музиката… Веднага става ясно кой всъщност е мъж,
доколко е мъж и така нататък. И ако трябва да класирам десетките
министър-председатели, с които съм се срещал, без да искам да обидя някого, с
чисто сърце мога да кажа: Андрей Луканов беше мъж. Истински мъж без уговорки,
неподвла- стен на оправдано огромното му его.
По произход с Андрей
сме преки противоположности: при него до десето коляно – само комунисти, при
мен до десето коляно – нито един.
Може би затова общуването ни бе
постоянен спор, но без грам дрязга или сблъсък. И ми се струва, че Андрей се
промени за тези три години. Не заради мен. А заради живота: заради политическия
живот в периода 1993-1996 г. Ще се опитам да поясня по-нататък.
Три са безспорните
заслуги на Андрей пред българската история: легитимното сваляне на Живков,
мирният преход (кръглата маса) и отстраняването на Жан Виденов (постмортем
като резултат, но на практика факт към края на септември 1996 г.).
Три са и непростимите
му грешки пред историята на България: непре- мереният удар по вътрешните служби
за сигурност, отказът му да оглави демократичната опозиция и линията му за
единство на БКП/БСП – т.е. несъстоялата се коренна социалдемокрация.
Ще започна с приноса
му.
От дистанцията на
времето превратът срещу Живков изглежда детска игра. Както вероятно и
въстанието на Ивайло или Френската революция. Истината е, че онези неколцина,
които се осмелиха да го извършат, категорично си бяха сложили главите в
торбата – независимо от всички приказки за предрешеността на вътрешната
политика от международното положение. Живков действително щеше един ден да си
отиде, но този ден спокойно можеше да бъде, след като Луканов и Младенов са
разстреляни. И най-вече Луканов – без неговата ръководна роля в този процес
събитията в България биха били трагични. А той успя да извърши смяната по
правилата, чрез гласуване на пленум. Излишно е да напомням как грозно свърши
Чаушеску или какви бели причини Мило- шевич. И като се замисля и за множеството
кървави преврати в Гърция и Турция, то обичайният, нормалният начин за преход
на Балканите като че ли много рядко е цивилизован. Андрей взе целия риск и на
10 ноември
1989 г. записа България в групата на цивилизованите нации.
Мирният преход днес
също изглежда като поетичен образ, като метафора едва ли не. Каква ти метафора
– та ние бяхме на милиметри от кървава баня, от гражданска война с неизчислими
последици. Андрей направи максималното за бързото стъпване на зараждащата се
опозиция на крака, прояви нечувано търпение и упоритост да канализира процесите
в нормално русло, създаде и проведе кръглата маса като инструмент за
легитимация на новия политически опозиционен елит, но и като инструмент за
обучение в многопартийност на собствените си другари. Той застана в средата на
това най-жестоко менгеме „чужди-свои“ и е трудно да се прецени коя от двете
страни натягаше ръчката на сплесква- нето повече.
На взаимодействието
между Луканов и Доган дължим етническия мир и успешния етнически модел в
България. Повечето сериозни ана- литико-разузнавателни центрове по онова време
предричаха кървав сблъсък у нас и разпад на държавността заради „възродителния
процес“, което бе напълно логично и оправдано като очакване и прогноза. Такава
беше логиката на историята, но две личности – Андрей и Ахмед (Меди),
преобърнаха тази логика.
Изборът на Жан
Виденов бе плод на неразбирателство между двамата големи в червената партия по
онова време – Лилов и Луканов. След неочакваната навън, но напълно закономерна
вътре победа на червените през юни 1990 година Лилов поде курс за единство на
партията на всяка цена. Този курс, който в някакъв смисъл е валиден и до днес,
се оказа изключително печеливш за БСП и изключително неблагоприятен за
България. Защото в крайна сметка затвърди зародилия се неизбежно след 10
ноември 1989 г. конфронтационен модел, прераснал в двуполюсен и пречещ на
развитието на страната чак до 2001 година. Луканов прояви колебание в онзи
период, той бе разкъсван вътрешно от чувството си за партийна дисциплина и
родова принадлежност, от една страна, и, от друга – от осъзнатата необходимост
за изграждане на социалдемократическа партия. Той постъпи честно по отношение
на личната си история и недалновидно по отношение на историята на България. В
периода 1995-1996 г. той прекрасно осъзнаваше тази си грешка и направи всичко
необходимо да я коригира. Затова го и убиха, не му позволиха. Той поведе
неотразима атака не толкова по Жан Виденов лично, а по обкръжилите го и на
практика управляващи скрито „мерзавци“ в партията, както Андрей без колебание
ги наричаше и посочваше дори поименно. Речта му на пленума през март 1996 г. е
безспорен документ в това отношение. Андрей можеше да нанесе решаващ удар още
тогава и да премахне мерзавците от управлението. Но не го направи от чувство за
отговорност: сваля ги, добре, и какво ще последва? Хаос, безпътица и връщане на
власт на същите мерзавци, само че сръчно пребоядисали се в синьо. Затова на
него му трябваше лятото на 1996 година, за да сглоби немерзавско управление и
да го съгласува с така наречения геополитически фактор. Защото Андрей вече бе
направил стратегическа грешка със същия фактор през 1990 г. (по-долу ще поясня)
и не искаше да я повтаря.
Най-дълбокият смисъл на
политическата дейност на Андрей Луканов след 10 ноември 1989 г. бе широкото
коалиционно управление, така наречената в Европа голяма коалиция. Защото това
бе за България тогава единствената ефективна политическа форма. Кръглата маса
за него бе прелюдия към коалиционно управление с БСП в малцинство. Изборите
обаче категорично изведоха партията му напред и коалиция не бе възможна. Андрей
до последно опитваше и опитваше, докато бе принуден да направи най-нежеланото
за него – самостоятелен червен кабинет. По-късно с Димитър Попов той успя да
състави широка коалиция и обективният поглед назад сочи, че именно тя започна
широкомащабните реформи и постигна огромен резултат само за броени месеци.
Колко прав е бил Андрей да настоява за такава коалиция стана видно от едногодишното
управление на Филип Димитров, което остана в историята като ликвидация на
българското земеделие, скъсване на изключително изгодните и съществени за
икономиката ни отношения с арабския свят (той отиде специално до Голанските
възвишения, символични за арабите) и сериозно отстъпление от правилата на
демокрацията. Правителството на Беров, създадено с помощта на Луканов, по
същество също бе коали- ционно, само че с ДПС. И бе също така успешно. Всъщност
неуспешни правителства в България май са само еднопартийните – на Димитров, на
Жан Виденов и първият кабинет на Борисов.
В началото на есента на 1996 г.
Андрей постигна съгласие с така наречения геополитически фактор за сваляне на
Жан Виденов от власт и за създаването на широко коалиционно правителство. Той
трескаво подготвяше всичко това, обсъждаше имена за коалиционен министър-председател,
времето не му стигаше и затова отложи с едни фатални десет дни заминаването си
за Вашингтон. Да, на 1 октомври той трябваше да бъде там, отложи пътуването за
10 октомври. (На 2-ри го убиха.) Официалният повод за визитата му, както почти
винаги се прави, бе покана от института „Уилсън“. Но той отиваше не за лекции и
семинари, а за важни политически срещи на високо равнище, институтът неслучайно
е в така наречения Федерален триъгълник на Вашингтон. А на връщане, каза ми
той, ще спра за ден-два и в Европа, защото без Европа не може. Ще мина да видя
във Виена и непотопяемия Чарли (Карл Блеха, крупен политик от екипа на Бруно
Крайски, бивш вътрешен министър, „вечен“ председател на Дружеството за
приятелство с България).
Д-Р ПЕТЪР ДЕРТЛИЕВ
Записът е направен по време на среща с д-р Петър
Дертлиев на 1 юни 1999 година в централата на БСДП на ул.„Екзарх Йосиф“ 37
Д-р Петър Дертлиев – роден на 7 април 1916 година.
Завършва медицина, по професия лекар. Социалдемократ, секретар на ССМ (о).
Народен представител в VI Велико народно събрание (1946-1948). През 1949 г.
осъден на 10 години строг тъмничен затвор. След 10 ноември 1989 г. –
председател на БСДП, един от учредителите на СДС, участник в кръглата маса през
1990 година. Народен представител във Великото народно събрание. Женен, има две
дъщери.
Ще започна с един куриоз – с рода
Луканови се срещам на три пъти. Моята майка като начална учителка в едно
плевенско село е била тясна социалистка и много близка със семейство Луканови.
Напуска разочарована партията на тесните социалисти поради несъответствията в
начина на личен живот и на публична изява. Вторият контакт, който съдбата ми
даде, беше със Светозар Мулетаров, братовчед на Луканов. Един великолепен
човек, чист другар, мой колега и съкурсник, който имаше достойнството и куража,
когато ме съдиха, в най-страшното време, да отиде при баща ми и да каже:
„Господин Дертлиев, ако трябва, аз съм готов и в съда да свидетелствам за
Петър“. Това в ония времена беше нещо невероятно! Третата среща беше със самия Андрей.
Не съм от хората, които са
почитатели безразделно на Луканов. Още повече че смятам: негова грешка беше
фаталната както за моята партия и моята кариера, а мисля, че и за самия него.
Първият ми личен разговор с Андрей Луканов беше, когато той вече беше
министьр-пред- седател, в който аз го убеждавах, че големият човек в неговия
род е дядо му, а не баща му. За него това беше малко странно, че един противник
така високо оценява политическия акт на Тодор Луканов.
Първата държавническа
изява на Луканов, която хората не виждат сега и която трябва много високо да се
оцени – това е неговата способност да отстъпва в духа на времето. Това, че
имахме кръгла маса, че на тая кръгла маса се постигат споразумения, в огромна
степен се дължи на Андрей Луканов. Той трябваше всъщност да воюва както с нас,
от СДС, така и със своите съпартийци, които още не можеха да разберат, че е дошло
друго време, че времето на безразделната власт на БКП, по-късно БСП, е
свършило. В това отношение той се прояви като много гъвкав и умен политик.
Смятам, че неговото нещастие беше, че направи своя избор против
социалдемократическата партия. На него му се предложи възможност именно чрез
социалдемократите да се оставят настрана неприятните действия и спомени от
управлението на комунистическата партия и да се тръгне напред. Самият той
декларираше социалдемокра- тизъм, но беше твърде много силна личност да приеме
други да бъдат изразители на това схващане. Чел съм и книгите му, говорил съм с
него. Да, той искаше социалдемокрация – но социалдемокрация, която той да
ръководи, неговата партия да бъде партията на новото време и поради тая
причина, въпреки че му беше ясно коя е нашата партия и кой е нейният
ръководител, той мъчно можеше да приеме друга една личност, също с качества на
лидер, също така независима като самия него. Той можеше да бъде достоен
партньор и достоен противник. Човек с изключителни качества, за когото искрено
съжалявам, защото достойният противник е не по-малко важен в политическата
работа от достойния сътрудник. Тук става само измерване на качества, а не
измерване на недостатъци и пороци.
Той направи своя
избор – винаги го търсеше в посока на своята партия и в интересите на своята
партия. Може би това беше неговата грешка. Неговата партия трябваше да преживее
своя катарзис, в нея има ценни хора и те са също един залог за нашата страна,
но новото време не можеше да се прави само със старите кадри. Аз съм затруднен
да дам една пълна картина, пълна оценка за Луканов. Тези дни работех моите
спомени и за Тодор Живков съм напълно наясно – като психопортрет и като
държавнически портрет. Независимо от най-разнообразните мнения за мен той е
ясен. Докато Луканов все пак остава една загадка дори и за близките хора, които
го познават. Имаше ли този човек съзнание за направени грешки и пропуски? Не го
показваше. Въпреки че след като падна от власт, многократно ме търсеше. Нашите
отношения, независимо от това, че сме били в противоборство, са били много
коректни, много добри. Разговаряли сме разумно, човешки, добре. Дали той съжаляваше
за направеното не мога да ви кажа, защото той не беше от хората, които да се
вайкат след несполуките. Смятам, че нашият политически хоризонт страшно обедня
след неговото изчезване, защото той е човек с много голям стил, какъвто в
България друг почти не може да се посочи. Лично на мен ми липсва. Дори ако
трябва да се борим един срещу друг. Защото истинска погнуса изпитвам да се боря
с нищожества. Независимо от това, че те преуспяват в нашата действителност. А
той беше личност. Беше воля, амбиция – всичко това са хубави качества. Разбра
потока на времето като цяло, не разбра с кого трябва да работи. Може би поради
неговата неспособност да дели – нещо, което е много характерно за нашия
политически живот. Погледнете: нашият политически живот е пълен с лидери, които
не могат да бъдат контрагенти. Той също беше от тях. Само че се отличаваше с
това, че имаше много повече качества от всички останали, които сега са на
хоризонта в политиката.
У мен поетът пречи на
политика – моето поетично слово, понеже е силно и въздействащо, плаши моите
съперници. И наличието на характер. За кръглата маса вече стана дума. Луканов
там беше първа фигура, там той беше онзи, който водеше в бой отстъплението,
поемаше с мека ръкавица удара. Да, времето нанасяше удар на комунизма, времето
нанасяше удар на неговата партия, но той не го посрещаше с твърда ръкавица –
както ограничени хора от неговата партия се опитваха да правят. Като Мръчков.
Имаше и други, които искаха една крута битка, при която партията им щеше да
загине. Андрей разбираше това и поемаше ударите с мека ръкавица, отстъпваше,
приемаше, създаваше формули… Беше подпомогнат много от Сендов. Още там се
показа талантът на Сендов – да бъде човек на споразумението, на консенсуса. Там
се прояви и неговият талант. Но там се яви и нашето трудно сработване. Не зная
дали не го обиди предложението – то не беше негово, на Младенов беше, който ми
предложи да стана аз министър-председател, а той да бъде вицепремиер. За него
предполагам, че това беше под неговото достойнство. Той имаше чувство на
аристократ, много подчертаваше, че е родов политик – с едно чувство на родово
достойнство, малко и с високомерие. Така че признавам огромната негова заслуга
за кръглата маса, което направи възможно по-нататьк да правим и правителството
на обединението. Винаги искаше едно правителство на националното единство със
съзнанието, че преходът както тогава, така и днес не е във възможностите на
една-единствена партия. Нито БСП, нито СДС! Никой от нас не може да успее сам
при тази оскъдица на изградени политически личности, на професионалисти, на
чисти хора, при тая атмосфера на безкрайна лакомия и разграбване, на
схващането, че политиката е средство за лично обогатяване – в това отношение
той беше бяла врана, човек, който беше различен. Жалко! Тези, които са се
мерили в него, са преценили добре каква беда следва след неговата смърт. Все
ми се струва, че в края на краищата ние с него щяхме да се разберем. Премного
умен, но понеже и двамата сме хора с характери, премного и двамата сме
социалдемократи… Той беше социалдемократ, малко по-десен от мен, трябва да
кажа. Колкото и да изглежда куриозно, за мен той беше един десен социалдемократ
с либерални уклони. Но така или иначе можехме да намерим общото… Защото по
моя навик аз започвам винаги с това: първо – идейна позиция, и после –
конкретни действия. Може би щяхме да намерим… пак ще повторя, даже в
противоборството щяхме да намерим по-високи решения, а не решенията на
„гризачите“…
Как така „господа
Никои“ изведнъж станаха толкова важни в държавата личности? Александър Йорданов
на кръглата маса възхваляваше перестройката, възхваляваше Горбачов. Със същата
стръв после я оплюваше, подигравателно казваше „перестройка“ и Горбачов. Другият
проблем е защо в БСП сега изплува същото чувство. Много просто – по-ограничените
хора използваха носталгията на старите хора. Те тъгуваха за загубената власт и
търсеха виновните за тази загуба. Не можеха да видят, че вината е в несполуките
на тяхното управление, че тя не е в личността на Горбачов, че Горбачов даде
една възможност за решение. А това, че тези, които дойдоха на смяна, не можаха
да я реализират, не е вече вина на Горбачов. Когато се прави такава невероятна
революция, една личност много мъчно може да обхване всички етапи. Проблемът е
какви хора поемат един от друг. Жорес пише за Френската революция, че „толкова
бяха мащабни събитията, че не можеше да реши въпроса един човек. Гилотината
решаваше проблема за етапите“. Сега, слава богу, няма гилотина. Но при тази
революция, която Горбачов направи с голям замах и много романтика, тези, които
последваха след него, както и у нас стана, не бяха на нивото на задачите на
времето.
Отзиви
Все още няма отзиви.