Библията като наука. Библията разказана с езика на съвременната наука

Благодарен съм на Сам Бери, Нийл Брадман, Дейвид Калъхан,
Дейвид Елис, Йън Хънт, Андрю Хъксли, Ник Лейн, Хю Монтгомери, Линда Партридж,
Норма Пърси, Питър Робинсън, Андрес Руис-Линарес и Тим Уайтинг за техните
коментари и съвети. Всички останали грешки, няма нужда да се казва, са мои. 

Това, за което ще се пита,
е, когато Слънцето изгрява, ти не виждаш кръгъл огнен диск, приличащ на златна
монета. Не, не, аз виждам безбройните гласове на небесните жители, които викат:
Свети, свети. Това е Всемогъщият Господ-Бог.

Уилям Блейк,

„Записки на виденията от
Страшния съд“ (1810)

Единственото задължение,
което имаме към историята, е да я пренапишем.

Оскар Уайлд,

„Критикът като творец“
(1881)

                                  Предговор

Уилям Блейк, „Изкушението и
Грехопадението на Ева“

А ономува, който прави
съкращения, трябва да бъде предоставено да следва само краткостта на речта и да
избягва подробни издирвания.

(Втора книга Макавейска
2:32)

Някога, много отдавна, когато следвах зоология в
Университета в Единбург, в нишата на централното стълбище имаше бронзова статуя
на шимпанзе. Скулптурата все още е там. Животното изглежда обър-кано, защото
държи в ръката си човешки череп. То седи върху купчина книги, на една от които
пише „Дарвин“. На страниците на друга отворена книга са изсечени думите от
Библията, които описват сцената, в която Змията убеждава Ева да вкуси
забранения плод: Eritis sicut Deus, scientes bonum et malum, или – в
превода на Синода на Българската православна църква – „И ще бъдете като богове,
знаещи добро и зло.“

Учените не са много по-квалифицирани от другите хора да
коментират тези две произведения на изкуството, но изследователите имат
по-задълбочени знания за заобикалящия ни свят, отколкото ни дава Свещеното
писание. Науката (за разлика от Змията) в своята кратка история може би е
изпълнила повечето от своите обещания. Това ни позволява да дадем отговори на
много въпроси, които са също толкова обвити в загадки, колкото шотландският
примат или заглавието на тази книга.

Двойната спирала на ДНК и атомната
гъба станаха световни икони наред с кръста, полумесеца и звездата на Давид.
Подобно на авторите на Библията, хората, измислили тези два символа, рядко
задават нови въпроси. В същото време обаче те много често предлагат нови
отговори. Заглавията на изследванията на съвременните физици, астрономи и
биолози обсебиха човечеството много преди резултатите от научната продукция да
видят бял свят. Самият Бог задава въпроси за това как функционира светът, както
например когато се обръща се към Иов: „Где е пътят към обиталището на
светлината…?“ (Книга на Иова 38:19), „Дъждът има ли баща?“ (38:28), „де беше
ти, когато полагах основите на земята?“ (38:4), „На какво са закрепени основите
є, или кой положи крайъгълния є камък?“ (38:6). Книгата Притчи Соломоновиправи същото: „Кой е събрал вятъра в шепата си? Кой е свързал водата в дреха?“
(90:4). Отговорът на тези въпроси, излишно е да се споменава, е, че Вселената е
била призована да съществува по волята на Бог и нейната красота е доказателство
за Неговото съществувание. Доказателството е намерено в книгата Псалтир:
„Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява
твърдта.“ (18:1).

Тази логика е лишена от съдържание,
но въпросите, задавани на многострадалния Иов, се превърнаха в суров материал
за изследване. Тези, които проучват пътищата природни, се интересуват, както и
древните мъдреци, от произхода на Вселената, на нашата планета, на тъканите в
природата, на растенията, животните и човека, също и от биологията на секса и
остаряването и от възможността за вечен живот – повече в буквален, отколкото в преносен смисъл – като противовес на
огнената гибел на залязващата Слънчева система. Повторяемостта на такива сюжети
в свещените текстове, а Библията е такъв, напомня, че всяко едно писание по
свой собствен начин е било пътеводител за разбиране на света и всеки един текст
в своето време е постигал целта си.

В Писанието има много повече неща. В него има закони,
някои сериозни, други елементарни, истории истински и измислени, и пространни
размишления за славното бъдеще за приелите посланието на Библията. Тя е в
основата на генеалогията на идеите – и науката е нейният пряк наследник, а
въпросите за материалното и духовното, задавани много отдавна, също могат да
бъдат изследвани с помощта на съвременните технологии. „Библията като наука“ е
опит да се направи точно това – да се разгледат внимателно библейските страници
от гледна точка на учения. Бидейки смекчена версия на оригинала си, книгата се
опитва да имитира Стария и Новия завет чрез преплитане на това, което изглежда
като множеството несвързани помежду си факти, в едно логично цяло.

Религията като такава може да бъде изследвана от
представители на моята професия на няколко нива: в рамките на любопитството за
този и идния свят; от гледна точка на естествената загриженост за
благоденствието на семейството, нацията и на всички живи същества като цяло.
Изследванията на мозъка допълват картината, както правят и индивидуалните
различия в гените, личностните характеристики, условията на живот, социалният
произход и интелектуалните възможности, с които живее индивидът.

Науката е доказала своята мощ, но въпреки това много хора
оспорват откритията є поради своите вярвания, докато други отхвър-лят
твърдения, базирани на вярата, тъй като последните отричат истината или са
невъзможни за доказване практически. Все пак отношение-то на около милиард
агностици и атеисти по света към религиозните доктрини на мнозинството има
много общо с възгледите на набожните хора за непоклатимата същност на всеки
факт, защото всеки възприема другия със смесица от интерес и отвращение.
Идеята, че обикновеното убеждение може да хвърли светлина върху реалния свят,
не е интересна за биолози, геолози и други учени. Мнозина, придържащи се към
догмата, имат същото негативно отношение към науката, тъй като отхвърлят това,
което според тях е твърдението є, че е пълно обяснение на заобикалящия свят.
Ето защо много учени скришом поглеждат какво са намислили фундаменталистите, а
хората, които възприемат Библията буквално, често се подлъгват по науката, па
макар и само за да я разобличават.

Двадесет и първи век отново събуди змията на суеверието.
Мнозина се опитват да я удушат, други се опитват да я разбудят. Дискусии за и
против силата на вярата заливат медиите. Някои нападат основите на вярата,
други ги защитават. Техните опити породиха повече от хиляда курса за връзката
между науката и религията в американските университети (както и няколко,
пръснати сред безплодната пустош на британските академии).

„Библията като наука“ вероятно няма да се появи в
библиогра-фиите на голямата част от тези курсове, защото повечето от тях са
отвъд възможностите и логиката на самата наука. В скрит опит да приемат
поражението, някои се опитват да бъдат от двете страни на барикадата. Те
предлагат мнението, че обективният анализ е постигнал целите си до този момент
и има много повече истини отвъд него. Алфред Ръсел Уолъс – съоткривателят на
естествения подбор, е бил убеден, че Homo sapiens е имал „нещо, което неговите
биологични прародители са нямали – духовна същност или природа… която може да
се обясни само с невидимата вселена на Духа.“

Чарлз Дарвин се отнасял със съмнение
към толкова небрежното използване на идеите му и в отговор на нападките на
негов колега той отбелязва, че подобно твърдение „не е по-лошо от
господстващото суеверие в страната“ (ученият е имал предвид християнството).
Дарвин е бил прав, но вече век по-късно мнозина все още се придържат към
убежденията на Уолъс, повторени от американския борец за човешки права и пастор
Мартин Лутър Кинг: „Науката разследва, религията тълкува… двете не са
съперници.“ Твърдението, че науката и религията живеят в различни, макар и
допълващи се взаимно светове и че всяка една от тях има равностоен принос към
света, ми изглежда неубедително и няма смисъл тази теза да се развива повече на
тези страници.

Все пак занимаващите се с наука могат да изпробват на
практика и по обективен начин твърденията в Свещеното писание. „Библията като
наука“ не заявява позиция „за“ или „против“ сектите, не напада или защитава
християнството или която и да било друга религия. Мои-те възгледи за
възвишеното, каквито и да са, почти нямат значение. Вместо това опитвам да
застана отстрани и да хвърля нов, свеж поглед към Писанието в опит да „преведа“
някои от темите му на съвременен език. Преводът на Библията, извършен по
поръчка на английския крал Джеймс през 1611 г., е шест пъти по-дебел от тази
книга и аз бях принуден да изпусна много части, например безкрайните описвания
на родословни дървета и битки между отделните племена, както и подробните
инструкции за това как се подрежда Скинията.

Тази книга започва, според традицията на своя модел, с
разказ за договора между Бога и Човека в Райската градина, с опит да се
проследи произходът на видовете обитатели на онази митична земя и на истинските
им еквиваленти, разкрити в съвременната биология. Битие обяснява как се
е появила Вселената и аз също препускам през историята от Големия взрив до
появата на съвременния човек. Ева приема обещанието на Змията и това води до
първородния грях – до вродените недостатъци, а биологията ни позволява да
разкрием много от нашите силни и слаби страни дори преди раждането (въпреки че
решението какво да се прави с такава информация почти не е мръднало от
библейските времена досега).

Огромната грешка на Ева е довела до това „грях“ и „секс“
да станат почти синоними. Този начин на възпроизвеждане осигурява
продължаването на живота, независимо съдбата на този, който го предава. Това
означава, че сексът налага наказание, разплащаме се за него с остаряване и
смърт. Ето защо разрухата напада всички нас много преди да порази патриарсите.

Скоро след като хората се размножили, Божият гняв от
човешката поквара довел до Потопа, събитие, което може да се проследи в
историята, а днешното ни безразсъдство ни застрашава с появата на негов
наследник. Потомците на няколкото оцелели са се били един срещу друг дори
когато са се увеличавали като бройка. С времето една избрана група – децата на
Израил, попаднала под робството на фараона. С Изхода от Египет те намерили
Обетованата земя, но само за да изживеят
поредните политически сътресения, нещо, което на евреите им се случва
многократно. ДНК тестовете показват, че всеки народ е имал същата история на
изгнание и опасност, докато човечеството се е множало и е изпълвало света. През
Бронзовата ера в Източното Средиземноморие е имало демографски бум и тогава са
се появили най-ранните градове, включително и Вавилон. Възникването на
цивилизацията е било съпроводено с първите епидемии и в Левитсвещениците изграждат система от правила в опит да се справят с проблем, който
остава заплаха и до днес. Обръщат недоволен поглед и към това кои храни са
полезни и кои – не, което е напомняне, че храната е силен знак за културна и
религиозна идентичност (а, както знаем днес, и за здраве).

Пророците, от Исая до Иезекиил, имат много важна роля в
биб-лейския наратив и сега разбираме по какъв начин те са получили някои от
дарбите си, как мозъкът може да заблуди човека и – може би – какво стои зад
някои от предполагаемите свръхестествените способности на библейските пророци и
техните наследници.

Новият завет бележи коренна промяна спрямо Стария, защото
много повече доближава библейския наратив до съвременния свят. Вместо тесния
фокус върху делата на неколцина избрани и техния безжалостен бог, Евангелията
наблягат на алтруизма и отворените за всички врати и обещават награди за онези,
които правят саможертви на Земята срещу Христовото обещание за вечен живот. За
вярващите тази философия обяснява произхода на вярата и на самото общество
(скептиците, напротив, виждат в религията убедителен трик малцина да
концентрират голяма власт в ръцете си). „Библията като наука“ завършва с
изброяване на сегашните опити за наука на вярата и прави скромното предложение,
че сега може би е настъпило времето естественото да измести свръхестественото,
тъй като Човекът започва да намира логиката в света, който обитава.

За свръхестественото като такова
нито науката, нито тази книга могат да кажат нещо. Както се разказва в
анекдота, математикът Пиер-Симон Лаплас отговорил
на въпроса на Наполеон, когато императорът го попитал защо не е споменал Бог в
своите трудове, с: „Нямам нужда от такава хипотеза.“ Възванието към силата
свише не би могло да задълбочи неговите знания.

Въпреки този кратък съвет християните често се опитват да
приспособят последните открития към вярванията си. От хелиоцентричната вселена
до теорията за еволюцията, новите открития са вплитани в тъканта на религията и са използвани за укрепване
на вярата (Големият взрив например трябва да е бил предизвикан от Бог).
Богословските аргументи от този род зависят от идеята за съществуването на
първопричина на Вселената, която не може да бъде отречена. Накрая –както е отбелязал Лаплас – загадките, които не могат да се проверят, са
интересни само на тези, които вярват в тях.

Логиката на французина има смисъл за неговите
интелектуални последователи, но би изглеждала наистина странна за
предшествениците му, мнозина от които не са смятали призванието си за нещо
повече от стъпка към разбирането на божественото намерение. В резултат Библията
играе голяма (и често пренебрегвана) роля в историята на науката, защото много
от нейните големи фигури са споделяли вярвания, трудни за разбиране от
съвременна гледна точка. Исак Нютон се интересувал по-малко от Книгата на
Божиите дела – физиката и математиката, отколкото от Книгата на Божието слово –
Библията. Той е написал повече трудове по философия, отколкото по физика, като
например тълкувание на Откровение на Свети Иоана Богослова в размер на
300 000 думи, в което се опитва да докаже, че папата е Антихристът (и по този
начин стига до не чак толкова успокояващия извод: „Нямаме причина да
предполагаме, че няма повече от една блудница на Апокалипсиса“.^[1])
Правилата на вселената са били въведени не без участие на външна намеса: „Така
че гравитацията може да движи планетите, но без Божията сила небесните тела не
биха могли да се въртят около Слънцето.“

По същия начин Робърт Бойл, бащата на химията, е мислел,
че човешкото тяло живее дори след смъртта: „Атомите на тялото се запазват в
цялост и съхраняват способността си да се свързват отново“ (обяснение на
Възкресението). Робърт Хук, откривателят на клетките, е видял в микроскопа опит
да се възстанови човешкото съвършенство, загубено при Грехопадението, а
изолиралият кислорода Джоузеф Пристли е бил напълно убеден, че неговата
„История на покварата на християнството“ е
много по-ценна от изследванията му върху газовете. Той приветствал Великата
френска буржоазна революция от 1789 г. като предвестник на Второто
пришествие и в резултат бил принуден да бяга от тълпата.

Дори Исак Нютон сега може би ще трябва да отстъпи, като
види преработеното издание на книгата на Божиите дела, докато книгата на
Божиите думи е повече или по-малко там, където си е била. Реалността е упорита
и тези, посветили живота си на нея, често са принудени да променят мнението си,
когато доказателствата се променят. Религията, напротив, зависи от разкрити и
постоянни истини. Тя се развива само в отговор на философски предположения и
под обществен натиск, а не чак толкова като резултат от нови открития за
Божиите намерения. Три века след Нютон за неговия пряк наследник в научно
отношение Алберт Айнщайн Библията не е нищо повече от „сбирка от благородни, но
все пак примитивни легенди, които са така или иначе доста детински.“

Мнението, че законите на химията и
физиката могат да потвърдят посланията на Библията или че самите те са
установени от божествена сила, е чуждо за голяма част от тези, които ги
изучават. Възходът на скептицизма във Великобритания (според преброяването от
2011 г. една четвърт от населението не се определя като
религиозно и не повече от един на всеки пети ходи редовно на църква) създава
трудности да се сравни тяхното отношение спрямо това на опонентите им. В САЩ
контрастът е очевиден – Á от населението вярва в Бог, половината са убедени,
че Христос ще се върне скоро, а мнозинството заявява, че с по-голяма радост ще
гласува за мормон, евреин или хомосексуалист за президент, отколкото за атеист.
В изследване, извършено сред почти хиляда от най-големите учени изследователи,
се посочва, че едва двама смятат, че Библията може да бъде интерпретирана като
буквална истина, в сравнение с À от техните съграждани. Две трети от
американците, напротив, казват, че ще продължат да се придържат към твърденията
на религиозните си водачи дори ако учените ги оборят.

Въпреки увереността в религиозните послания, съдържащото
ги ръководство е с променливо минало, видяно в традицията на Дейвид Хюм като
„книга, представена ни от варварски и невежи хора, писана във времена, когато
са били още по-варварски и по всяка вероятност дълго след като са станали
събитията, за които се пише. Фактите не са били проверени и произходът на всеки
народ ни се представя по измислен начин.“ Първите пет части на Библията – Битие,Изход, Левит, Числа и Второзаконие – са части от Тората,
която била, по някои вярвания, написана от Моисей под диктовката на Бог.
Всъщност, подобно на други свещени книги, тя е имала много извори и е била
създавана в продължение на много години. Главите є са палимпсест от ръкописи,
писани и преправяни от знайни и незнайни ръце. Част от текстовете са се появили
много след описваните в тях събития. Някои
книги присъстват в повече версии, докато други са били изключени. Техните
истории често са непоследователни (например в Битие човекът е създаден и
преди, и след животните). Някои сюжети се потвърждават от други
свидетелства, докато за много събития древните свитъци са единствените извори.

Някои от библейските послания са дълбоко консервативни, а
други – радикални. В продължение на повече от 1000 години единственият наличен
християнски текст е бил на латински и тъй като повечето хора не владеели този
език, мистериите на Писанието били скрити за вярващите. Първият английски
превод на цялата Библия е направен през 1382 г. и бил забранен. Първото печатно
издание е това на Уилям Тиндейл от 1537 г., който станал мъченик заради труда
си.

Век по-късно крал Джеймс I видял, че одобреното от двора
издание е за предпочитане пред народните версии, разпространявани по онова
време (някои от тях съдържали неудобни думи като „тиранин“), и дал пари за нов
превод. Библията на крал Джеймс е написана на новговора^[2] на
Късния Ренесанс, език светски, но изчистен от неприемливи идеи. Той съдържа
полезни фрази, като „И каквито власти има, те са от Бога наредени“, които
потвърждават, че дори най-лошият монарх има божествено право да управлява.

Библията на крал Джеймс е продавана повече от всяка една
друга книга на английски и в своя език и проницателност към античния и
непознатия начин на живот е имала огромно влияние върху западната цивилизация.
Литературата все още є е голям длъжник, или, както казва Колридж, „Дълбокото
изучаване на Библията предпазва писателя от вулгарност по отношение на стила.“
Той е бил прав и по-новите преводи, като Новата международна версия, използвани
в много църкви, са значително по-слаби. Мудната им реч хвърля светлина върху
повечето загадки, които все още забулват Библията на крал Джеймс, и прави
твърденията є още по-неубедителни, отколкото са звучали на езика отпреди четири
века.

Съдържанието на Библията е имало
огромен ефект, благоприятен или не, върху политиката и историята. Първият
президент на САЩ Джордж Вашингтон е заявил: „Не е възможно светът да се
управлява справедливо без Бог и Библия.“ Неговият наследник на поста Джон Адамс
си представял: „Ако някоя нация, някъде далеч по света, приеме Библията като
единствена книга на закона… всеки един неин член ще бъде задължен по съвест в
умереност, пестеливост и трудолюбие; в справедливост, доброта и милосърдие към
събратята си… Каква Утопия, какъв Рай би било това място.“ Няколко години
по-късно Джордж Уокър Буш обяви: „Струва ми се, че Бог иска да се кандидатирам
за президент.“

„Библията като наука“ в никакъв случай не е първият опит
да се ревизира тази велика творба. Ноа Уебстър, създателят на речника на
американския английски, е бил шокиран от безнравствеността в по-ранните версии
и в неговата мъжете нямат тестиси, а жените – гърди. Прелюбодеянието си е
отишло, както и краката (заменени с „крайници“). Томас Джеферсън е отишъл още
по-далеч в своята адаптация. Той смята, че историите с чудесата са „Основа за
вулгарно невежество, суеверия, измислици и манипулации.“ Той, в търсене на
същността на Писанието, изрязва много от чудесата и съмнителните добавки (под
това е разбирал Троицата и въпроса за божествената природа на Христос). Третият
американски президент е бил убеден, че 46-те страници, които са останали след
редакцията, са „диаманти, извадени от оборския тор“, и са „най-върховният и
благодатен морален кодекс, получаван някога от човека“. Неговите духовни
наследници от американското движение Консервапедия продължават да следват духа
на английския монарх, дори сега те работят върху подобен проект, който цели да
нападне либералните уклони в съвременните преводи (думата „доброволец“ замества
навсякъде думата „другар“).

Много хора посочват, че виждат обективна истина по
страниците на Библията. Иов казва, че Бог „Прострял е Той север над празнотата,
окачил е земята на нищо“, Книга на Иова 26:7 (което може да бъде твърдение, че Земята
е провесена в Космоса), и споменава за тежест на вятъра, много преди да се
започне да се говори, че въздухът има маса; Иона пада върху планина в морето
при корабокрушението и това се използва за доказателство, че той е открил
подводни възвишения по морското дъно.

Други интерпретират сказанията със съвременни понятия.
Чумата в Египет се е случила около 1500 г. пр.н.е. заради затопляне на климата.
Вероятно е имало съвпадение на няколко природни катаклизъма: възможно е в
застоялата река Нил да е разцъфтял червен планктон, който е накарал жабите да
излязат на сушата. Техните тела станали храна за мухите и комарите, чиято
напаст довела до заболявания сред животните и циреи по хората. След това
станало изригването и земетресението на средиземноморския остров Тера, сега
Санторини. Последвалите дъждове предизвикали увеличаване на скакалците, които
закрили слънцето, и накрая последното бедствие – първородните деца умирали,
защото яли плесенясало и прогнило отровно жито.

Подобни твърдения са правдоподобни и някои дори могат да
бъдат достоверни, но има много малко доказателства за всяко едно от тях. Вместо
да се опитвам да обясня с подробности конкретни събития в Библията, ще се
опитам да опиша в общи черти по-основните теми.

Моят личен опит да преосмисля
творбата е като цяло лишен от какъвто и да е оттенък на оригиналност. Често
предупреждавам студентите си за опасността от плагиатството, макар самият аз
често да нарушавам правилата. В миналото се опитвах да пренапиша или поне да
осъвременя целия труд на Дарвин, използвайки постиженията на съвременната
биология, за да изпробвам неговите идеи (които преминаха през изпитанията
поразително добре). Този опит да направя същото с Библията следва структурата
є, но далеч не толкова стриктно.

„Библията като наука“ е книга за чистите факти, а не
теология (или, пази боже, философия). Нейният първоизточник предизвиква интерес
повече в духовната сфера, отколкото в баналността на обкръжаващия ни свят –
истина, чествана от много негови обожатели. Свети Августин е критикувал безбожното
любопитство към осезаемия свят като „похот на очите“ – „удоволствие от
опитването чрез плътта, прикрито с имената
познание и наука“, „похотлива страст към опит и познание“. Според него „Хората,
изучаващи Природата, която е отвъд нашия поглед, когато не напреднат в
издирванията си, искат познанието за свой собствен интерес.“

Науката е точно тази „concupiscentia oculorum“. За
разлика от своите алтернативи тя отговаря на въпросите, вместо просто да ги
задава. Прогресът зависи от надеждата, че някоя теория може да бъде опровергана, а не да бъде неоспорима истина.
Последователите на нау-ката не знаят граници, нито едно обяснение не е
напълно достатъчно и авторитетът – божествен или какъвто и да било друг, никога
не е меродавен. Понякога, както със западането на идеите на Нютон за основите
на физиката след откриването на бозона на Хигз, всичко се сгромолясва при
намирането на нови доказателства, но тези, чийто храм е бил разрушен, не кършат
ръце от отчаяние над руините, а се изтупват от праха и строят нова сграда.

За практикуващите последователи на науката основният
принцип е, че те не знаят какво ще открият. Без това приемане техният труд няма
да има почва и човечеството би тънало в древно невежество. Френският физиолог Клод Бернар пише през 1865 г. в книгата си
„Въведение в експерименталната медицина“: „По-добре е да не знаеш нищо, отколкото да имаш в главата си фиксирани идеи,
основани на теории, чието потвърждение се търси постоянно.“ Той е бил прав
(въпреки че бяха нужни много години да се убедят лекарите да последват съветите
му).

Опасността от религията е в това, че нейните
последователи търсят потвърждение на нещата, които знаят – че техният избавител
е жив, че няма друг бог освен Аллах и че
Мохамед е неговият пророк, че трябва да е истина някое от другите най-различни
убеждения. Да знаеш малко, е опасно, но твърдата убеденост със сигурност е
по-лошо нещо. За научния метод вярата е порок, а за религиозните хора – добродетел.
В посланието на свети апостол Павел до евреите вярата е определена като „жива представа
на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (11:1).
Подобно твърдение е анатема за нау-ката, но е основно за религията, където
дебатите се водят по-скоро по правилата на
съдебната зала, отколкото по тези на лабораторията. Адвокатите използват
единствено доказателството, което е благо-приятно за клиента и оборва
тезата на обвинението, независимо колко основателна е тя. Ученият може да се
залепи за своята любима теория, но накрая трябва да приеме поражението, ако
види, че доказателствата оборват тезата му. Тома Неверни, който е отказал да
повярва във Възкресението освен ако не му е било разрешено да сложи пръст в
раните Христови, е бил упрекнат от Спасителя: „Тома, ти повярва, защото Ме
видя; блажени, които не са видели, и са повярвали“ (От Йоана свето Евангелие
20:29). Тома Неверни би станал отличен покровител на учените, но за зла съдба
този пост вече е зает от свети Алберт Велики (който, излишно е да се споменава,
възприемал природата като доказателство за съществуването на Бога).

В библейските времена хората си задавали разумни въпроси
за живота, геологията, нощното небе и си давали изглеждащи им разумни отговори.
Почти всички отговори били погрешни, но тяхната философия е диктувала, че няма
причина да бъдат ревизирани. Благочестието с неговите обещания за вечен живот е
за оптимистите, докато науката е дом за песимистите, които търсят грозната
истина, разрушаваща прекрасните им теории (или тези на техните съперници).
Учените са добавили съмнението към света и светът е спечелил от това.

Не всеки е съгласен. Колкото и да триумфира съвременната
наука, голяма част от човечеството все още отхвърля нейните убеждения заради
конфликта между нея и собствените си позиции. Вместо това предпочита
твърдението на Мартин Лутер: „Всички редове на нашата вяра в Христос са, когато
мислим рационално, невъзможни, лъжливи и нелепи. Вярата обаче е напълно
адекватна на ситуацията. Тя хваща разума за гърлото и удушава звяра.“
Твърдение, което поне се отличава с откровеност.

Този начин на мислене е бил почва за това, което ние сега
наричаме „Новата ера на Тъмните векове“. Светът противопоставя бума на
интелектуалното творчество от XVII век на манифеста на съвременното лекуване
чрез вяра – лика на Иисус върху домати и сандвичи и останалия средновековен
хаос, който господства в живота на много хора. Последователите на този
манифест, независимо от успехите на биологията,
химията, физиката и останалите науки, настояват, че няма опит да се разбере
вселената, който може да бъде завършен с избягване на духовното. Вероятно
заради това 40% от населението на САЩ – мнозинството от тях студенти по
биология или медицина – отричат истината за еволюцията (и почти двойно повече
пакистанци, египтяни и малайзийци са на същото мнение).

Други милиони отричат предизвиканите от човека климатични
промени, защото не харесват това понятие. За мен такива възгледи са невъзможни
за разбиране. Защо да се слуша лъжесвидетел, платен от представители на
нефтената индустрия, когато обсъждаме глобалното затопляне, или да учим биология
и в същото време да отричаме основните принципи на тази наука? Това е като да
искаме диплома за владеене на английски и в същото време да отричаме
граматиката или да следваме физика и да отричаме гравитацията: няма смисъл.

Понякога се чудя дали онези, които наливат своите
неоснователни теории в главите на своите възпитаници, съзнават какви щети
нанасят не на моята професия, а на тяхната. Защо, когато студентът започне да
изучава простите и заслужаващи доверие факти, а не фантазиите за това как е
възникнал животът или какви процеси протичат в атмосферата, трябва да преглътне
нещо друго, което му е казал неговият пастор, равин или имам? Защо да създаваме
философия, основана на затвърдени неистини, когато имаме толкова много истини,
и колко още можем да открием? Тук науката не може да помогне.

Колкото повече учените клонят към
духовното, толкова по-неточни стават техните твърдения, но се надявам да се
обоснова, че разумът е по-добрият начин за разбиране от вярата, защото колкото
и да е важна религията в историята, или утешението, което предлага тя, науката
е по-логичен, по-всеобхватен и по-удовлетворителен елемент, който организира
живота на хората. Малцина могат да променят своите възгледи, докато по-голямата
част няма да видят причина за промяна на мнението си и някои могат да бъдат
по-ядосани от моите предположения. Каквато и да е реакцията, надявам се, че
читателите ще научат нещо от този опит за поставяне на непознати факти в
позната среда. Илюстрацията в началото на тази глава е на Уилям Блейк, който
показва по-добре от почти всеки друг силата на свещените изображения да
вълнуват дори онези, които не споделят подобни възгледи. По-голямата част от
творчеството му е основано на радикално нова интерпретация на Писанието. Блейк
изгонва покварения Бог и го замества с божествения му Син по такъв гениален
начин, че му прощавам за думите „Изкуството е дървото на живота: Науката е
дървото на смъртта.“  

Моят личен опит да подражавам на труда на Блейк, колкото
и немощен да е в сравнение с неговия, е предизвикателство към библейския съвет
в Откровение: „И аз свидетелствувам всекиму, който слуша пророчествените
думи на тая книга: ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразите,
за които е писано в тая книга“ (22:18). „Библията като наука“ поема риска и
очаква последиците с интерес.