Зимата идва

Разбира се, празненствата бяха гарантирани. Стотици
милиони души се будеха от тоталитарен кошмар, продължил цели десетилетия.
„Империята на злото“ се беше сгромолясала. Една огромна територия, простираща
се на шест хиляди и седемстотин километра от полуостров Чукотка в руския
Далечен изток до Берлин, се измъкна от комунистическите репресии и
икономическата безнадеждност за едва ли не една нощ и посрещна утрото със
светлата надежда за демокрация и свободни пазари. Това беше славен, незабравим
момент.

Имаше и по-практични причини за празнуване.
Екзистенциалната заплаха от ядрена война вече не съществуваше. Три поколения
бяха отраснали с учения за евакуация и насочване към укритията, а разговорите
на вечеря се въртяха около „взаимно гарантираното унищожение“. Безброй милиарди
долари бяха инвестирани във военни мерки и контрамерки, които вече ставаха
излишни. Освободените „дивиденти на мира“ щяха да доведат до нова ера на
просперитет или поне така говореха всички.

Писал съм за онова, което наричам „гравитация
на миналия успех“ в шахмата. Всяка победа леко дърпа победителя назад и му
става все по-трудно да вложи максимум усилия, за да стане още по-добър. В
същото време загубилият знае, че е допуснал грешка, че нещо се е объркало, и ще
работи здраво, за да бъде по-силен другия път. Щастливият победител често
приема, че е спечелил просто защото е велик. Но много често се оказва, че
победителят е всъщност играчът, допуснал предпоследната грешка. Нужна е
невероятна дисциплина, за да преодолееш тази тенденция и да научиш уроците от
победата.

Естествената реакция, човешката реакция, след
като си спечелил Студената война, е да прегърнеш бившия си враг. Клинтън и
Елцин се прегърнаха и се смееха. Европейският съюз и НАТО приветстваха страните
от бившия съветски блок с отворени обятия и инвестираха милиарди долари, за да
подпомогнат новодошлите. Когато се стигна до икономически и политически
реформи, пръчките на изолацията и ограничаването на влиянието бяха захвърлени и
заменени с типично западната политика на моркова. ЕС и другите институции
предложиха на новите свободни държави поощрения да се присъединят като
пълноправни партньори, ако изпълнят минимални условия за политическа
прозрачност и икономически реформи. Този принцип на договаряне пожъна огромен
успех в Източна Европа, макар пътят за много от страните да беше доста трънлив.

Но същият експанзивен метод беше приложен и на
места, където потисническите сили не бяха изкоренени напълно. Държави, в които
репресиите в съветски стил бяха просто преименувани, бяха поканени в клуба
срещу минимални изисквания и почти никаква реципрочност. Преобладаващото
отношение в Запада беше: „Всичко е наред, те рано или късно ще направят каквото
трябва. Демокрацията спечели, а лошите се озоваха от грешната страна на
историята. Просто трябва да продължим да се договаряме с тях и да изчакаме“. Но
пословичните сили на историята не могат да печелят войни сами по себе си.
Опитът е показал, че можеш да се оправяш чудесно, ако си от грешната страна на
историята, но от правилната страна на тръбопровода.

Ако погледнем назад, е просто удивително колко
бързо бяха забравени и зачеркнати уроците от спечелването на Студената война. В
момента, в който силите на свободата и демокрацията бяха в най-големия си
възход в историята, Западът спря натиска и не се възползва от преимуществото
си. Западът превъзхождаше военно, икономически и морално, но промени
стратегията си напълно.

В днешната ера на глобализация и фалшиво
равновесие за мнозина от нас може да е трудно да си спомнят, че повече от
лидерите от годините на Студената война са видели истинското зло с очите си,
при това съвсем отблизо през Втората световна война. Не са хранели никакви
илюзии на какво са способни диктаторите, ако им се даде шанс. Били са свидетели
на екзистенциални заплахи, на ужасите на концентрационните лагери. Знаели са
също така, че ядрените оръжия могат да се използват във война, а за цели
поколения след тях тази мисъл беше буквално недопустима. Истински срам е, че
днес Адолф Хитлер и Йосиф Сталин са се превърнали в карикатури, сякаш са
някакви митични зверове, символи на древно зло, изтребено отдавна-отдавна.

Но злото не умира точно както и историята няма
край. Злото е като бурен – можеш да го пресечеш, но не и да го изкорениш
напълно. То изчаква шанса си да покълне отново и да се разпространи през
пукнатините в бдителността ни. Може да пусне корени в плодородната почва на
нашето самодоволство или дори в бетонните отломъци на Берлинската стена.

Комунизмът не изчезна с падането на Стената.
Днес почти милиард и половина човешки същества все още живеят под
комунистическа диктатура, а други милиард и половина са в несвободни държави от
най-различна боя, включително, разбира се, много от бившите републики на
Съветския съюз. Желанието на хората да експлоатират и да властват над други
посредством диктат и сила не е изчезнало с падането на Стената. Това, което
изчезна или поне намаля драстично, беше волята на свободния свят да застане
твърдо в подкрепа на потиснатите.

Тази промяна е разбираема, тъй като
представлява общественото желание да сложи край на десетилетия напрежение и
патова ситуация. Бил Клинтън, който встъпи в длъжност през 1992 г., беше
първият президент от поколението на бейби бума и беше олицетворение на
нагласата, че е време да се престъпи отвъд дуалистичната манихейска гледна
точка на Студената война. Междувременно обаче драконовите зъби вече покълваха в
земята, ветровете вече бяха посети и зрееше жътва от бури. Доживотната власт на
белоруския диктатор Лукашенко започна през 1994 г. Неговите колеги диктатори от
Централна Азия – Назърбаев в Казахстан и Каримов в Узбекистан, не изпускат
контрола вече над четвърт век. Никакво съвпадение не е, че Грузия и Украйна,
две от държавите от бившия Съветски съюз с най-голям потенциал да се откъснат
от злокобното гравитационно притегляне на Русия, бяха нападнати от Русия и
частично окупирани.

Вярно е, че тези побойници и автократи не
представляват заплаха за световния ред, съпоставима с тази на Съветския съюз,
въпреки опитите на Путин да съшие надве-натри нещо като олекотена версия на
СССР посредством търговски споразумения, заплахи и лидери на конци. СССР беше
заплаха не само като военни способности, но и като извор на токсична
идеология – комунизма, способна да се разпростре далеч отвъд границите. Доскоро
Путин се чувстваше способен да плячкосва Русия и да консолидира мощта си, без
да се налага да се обляга на нещо, подобно на идеология. Единственият лозунг на
неговия управляващ елит беше „Нека крадем заедно!“, а тези хора използваха
властта на правителството да насипват пари в джобовете на онези, които ковяха
властта им. Но икономическата обстановка в Русия се влоши неимоверно и на Путин
му се наложи да прелисти към задните глави на наръчника за диктатори, за да
открие нови начини да оправдае ролята си на върховен лидер.

От 2013 г. Кремъл и различните му рупори
огласяха последните опити за натиск върху хомосексуалистите и медиите с открита
фашистка реторика за „неруско“ поведение, измяна и предателство на нацията.
Някои от тези речи, включително и такива на Путин, толкова много напомнят
изказванията на нацистките лидери от тридесетте години на миналия век, че сякаш
единствено думата „Фатерланд“ е заменена с „Родина“. Но както е знаел и Хитлер,
в крайна сметка оставаш без вътрешни врагове и трябва да се огледаш зад
границата. От десетилетие в управляваните от държавата медии се вихри демонизация
на Съединените щати, но само това не стига.