Истински ценни са онези книги, които ти внушават усещането, че ти сам си ги написал, книги, чрез които се себеизживяваш, себелегитимираш и себеотстояваш, чиито страници са съдби, съчовеци, животи, съдържащи и твоя живот. Такива са очевидно и страниците на Георги Марков. Настоящото издание има и друга безценна заслуга: то възкреси автентичността на репортажите, върна на читателя първоначалното, авторовото заглавие на ръкописа. Георги беше замислил своята поредица от есета като „Задочни репортажи за задочна България” с цел да се себеразграничи от една обезчовечена от деспотизма България, която вече не бе негова духовна родина – нямаше защо да бъде и негова географска родина. С това заглавие предложи той есетата си на програмата ми, но въпреки моята съпротива, високопоставени американски и български чиновници промениха заглавието на „Задочни репортажи”. Направиха го изцяло по административни и конюнктурни, по нелитературни, за да не кажа противолитературни, съображения. Заслуга на „Сиела” е, че се противопостави на един окаян опит на чиновничеството да подчини духа, че издигна авторството над ведомството. Творчеството на Георги Марков заслужава този закъснял и въпреки това навременен жест.
Димитър Бочев, редактор на културната програма „Контакти”
на РСЕ, излъчила за пръв път репортажите на Георги Марков
ЗАД
ФАСАДАТА НА 8 МАРТ
|
В издателство „Народна младеж“ има осмомартенска
вечер. Организират я самите жени. Целия следобед ги няма никакви – редакторки,
сътруднички, секретарки. Затворили са се долу, разучават цяла програма. Всичко
е тяхна собствена идея, която осъществяват с рядък ентусиазъм. Никой не ги е
задължил, нито пък провеждат някаква организацион- на линия. Явно идеята за
тяхна, женска вечер искрено ги е раздвижила, навред се чувства приповдигнато,
празнично настроение. Напразно един от колегите ми се ядосва, че не може да се
намери никаква машинописка.
|
– Остави ги – казва му друг, – това
си е техен ден. Празниците са за жените и за децата. Не виждаш ли, че са щастливи!
Точно същата картина и същото настроение в навечерието на осми март
видях във фабриката, където работех, в училището, където преподавах, в
санаториума, където лежах болен. Струва ми се, че от всички нови празници,
които властта въведе в България, 8 март е единственият празник, който пусна
естествени корени. Измисленото, книжно понятие „международен ден на жената“ бе
заменено с действително, живо съдържание, сякаш този ден откликваше на по-
луосъзната необходимост.
Вечерта всички мъже от издателството слизаме долу в празнично украсения
салон. Поканени са само онези, които работят в сградата, но не и техните
съпрузи или съпруги. Посреща ни оркестър плюс пищен бюфет и цяла весела програма.
От името на мъжката половина на света трябва да кажа няколко думи на жените за
техния празник. И докато съчинявам празните, дежурни фрази и слушам
неубедителността на собствения си глас, си мисля колко дълбоко неискрено и
нечестно е нашето, мъжкото отношение към българската жена. Същия този ден
сутринта една от служителките каза:
– След като цяла година са те
пренебрегвали, обиждали са те, експлоатирали са те, лъгали са те с какво ли не
– сега ти дават за компенсация един празник плюс цветенце и пар- фюмче.
Наистина вече по традиция почти всяка жена получава на този ден
някакъв дребен подарък от служба, съпруг, любовник, началник. За много от
жените това все пак е признание, макар и само за един ден. По-чувствителните
жени обаче тъкмо на този ден свиват горчиво устни, защото празникът със своите
голи декларации не им дава нито троха от разбирането, което така много им е
нужно. Разбирането на мъжете и на обществото.
Малцина могат да отрекат, че в живота на българската жена през
последните 30 години настъпиха огромни промени. Класическият образ на
българската селянка, която беше физическата и духовна майка на голямото
традиционно семейство, и последвалият образ на градската домакиня, също
посветила живота си на семейство и деца, изглежда, отдавна са минали в
историята. Нещо повече, днешната българка така се е отдалечила от това време,
че думата домакиня винаги предизвиква известно презрение. Мисля, че не познавам
нито една съвременна българска жена, която би се съгласила да се посвети изцяло
на домакинството. Равноправието на жената в България не започна от
провъзгласяването на принципите на женската свобода, а от икономическата и
независимост. Революционният фактор, който доведе до всички промени, се оказа
заплатата на жената, фактът, че тя можеше да печели свои пари и да не зависи от
издръжката на мъжа. Естествено, тази икономическа независимост разви значително
самочувствието на жената, даде и реална сила да живее или да иска да живее свой
собствен живот, който по-малко или повече да не се съобразява с живота на мъжката
половина на семейството. Така почти всички работоспособни български жени
напуснаха семейните острови, за да се прехвърлят на континента на обществената
работа, за да напълнят фабрики, заводи, служби, кооперации, земеделски
стопанства. Известен брой от тях направиха поприще в желани професии. Огромен
брой просто работеха, за да печелят пари, без значение дали работата им
харесваше или не. Парите даваха самочувствие и бяха гаранция за така необходимата
независимост. Тихият, покорен глас на някогашната домакиня, готова да преглътне
всякакви мъжки оскърбления
– изчезна. Вместо него се появи нов
категоричен глас, който предяви своето право да взема участие в общите семейни
решения и да не се съгласява с всичко, което мъжът каже. Държавата официално и
тържествено декларира, че всички професии са напълно отворени за жените, че
всички постове в държавната и партийната йерархия са напълно достъпни за тях.
По закон никой в страната нямаше право да дискрими- нира жените по какъвто и да
е начин.
От всичко казано дотук човек би могъл да си помисли, че България е
станала женски рай и че Осми март е като всички останали дни на годината, т.е.
израз на постиженията на женската свобода и на дълбокото уважение на мъжете
към своите спътнички в живота. Но за най-голямо съжаление истината за живота
на днешната българка е много далече от шумните осмомартенски чествания.
Нека започна с основното. Семейството. Може би освобождаването на
жената от вековната и съдба на майка и домакиня, на съпруга и възпитателка на
децата да има известна стойност като обществен опит, но безусловно отраженията
на този опит върху семейните отношения и децата бе пагубно. Самият факт, че с
оглед да подпомага мизерния семеен бюджет обикновената българка трябваше да
прибави към съществуващите семейни задължения и бремето на работата, службата
или професията, без да получава никакви съществени облекчения, се оказа свръх
силите и. Дори при най-голяма семейна любов и взаимна привързаност убийствената
седмица за една работеща жена предизвикваше неизбежни семейни сътресения.
– Казват, че жената била свободна,
но никой не обелва нито дума за цената на тая свобода! – казваше моята колежка
Вера и продължаваше: – Аз съм свободна да ставам всяка сутрин в пет часа, да
приготвя закуската, да нахраня детето, да взема трамвая в шест и половина, да го
отнеса в детския дом, за да мога в осем без 15 да се явя на работа. Да блъскам
като добиче до четири и половина, да изляза, да се наредя веднага на една или
две опашки, да купя каквото мога, да отида да прибера детето до шест и
половина, да се върнем у дома до седем и нещо, след което трябва да сготвя, да
изпера, да почистя, да закърпя и да свърша куп работи. Стойчо (мъжът и) може
да ми помага само в събота и неделя. И така е всеки ден. И ако това е свобода,
пожелавам я на тоя, който я е измислил!
Животът на
Вера беше подобен на живота на повечето омъжени жени, които не можеха да
разчитат на помощта на възрастни родители. Прибавете към този съсипващ дневен
ред отсъствието на редовен майчин контрол и грижи за по- големите деца, които
според популярния израз на българските вестници биват възпитавани от
„улицата“, прибавете отчуждаването на съпругата от съпруга по простата причина,
че не остава нито време, нито енергия човек да даде на другия дължимото
внимание, прибавете механичното пренасяне на служебни ядове, горчивини и
проблеми в семейната атмосфера, плюс потискащото чувство за задължително и
неизбежно трудово еднообразие на всеки делник – и вие ще разберете колко много
героизъм се иска от съвременната българка, за да остане вярна на семейството
си.
Но какво да
се каже за ония омъжени жени, които не биха се съгласили да носят цял живот
такъв изключителен товар, за ония, които решително опитват да намерят друго
разрешение, по-удовлетворително, по-трайно? Какво да се каже за онези
семейства, където взаимната привързаност и любов не са така силни? Ето че
грубата реалност на живота се оказваше фатална за съществуването на самото
семейство. И тук вече икономическата независимост на съпругата, колкото и
мизерна да е, изиграва своята заблуждаваща роля и я тласка към захвърляне на
брачните и семейните задължения. Както никога в цялата своя предишна история
България гъмжи от разведени хора. Мой познат, отговорен служител, твърдеше, че
при реална статистика България ще се окаже на едно от първите места в света по
разстроени семейства. Може би само в този случай аз съм съгласен с
марксическото обяснение, че нравственият фактор е вторичен и че нещата са
предрешени от материалната база. Естествено, прекомерната, понякога почти
свръхчовешка заетост на жената не е само единственият фактор за утежняването и
изострянето на семейните отношения, но е много съществен фактор. Както
по-нататък ще видим, тази заетост се оказа особено решителна за раждането и
възпитанието на децата.
Но нека
задам въпроса: след като жената може да пренебрегне материалната сигурност,
която по традиция и бе давана от мъжа и семейството, и я замени с материалната
сигурност, предложена и от обществото – дали това наистина я прави
по-свободна? Дали фабриката, службата или текезесе- то днес предлагат на жената
повече сигурност, отколкото тя имаше в царството на домакините?
Отзиви
Все още няма отзиви.