Станислав Белковски е един от най-известните политически анализатори в Русия. Работил е като съветник и съставител на речите на редица политици от най-високо равнище. Мнозина олигарси, включително Михаил Ходорковски и Борис Березовски, са търсили неговите съвети, защото надали има друг, разполагащ с толкова много вътрешна информация, който да може да оценява ситуациите със скоростта на светлината, да прогнозира събитията много стъпки напред и да направи себе си така неуязвим, че да може да пише статии за самотата на Путин, да брои парите му и открито да предлага на президента някои мъдри съвети.
Толкова години целият свят си задава въпроса: Кой е г-н Путин? Авторът прави всеобхватен психологически портрет на президента на Русия, разкриващ пред читателя изобилие от поразителни и зрелищни подробности, които обясняват действията и решенията на тиранина от Кремъл.
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл
Изчерпан
Автор: Станислав Белковски
Преводач: Стефан Върлаков
ISBN: 9789542814795
Дата на издаване: 2014
Страници: 256
Преведено от: руски език
Корица: меки
Корична цена: 14 лв.
Глава 14
Путин и
Западът: от любов към ненавист и обратното
Многобройните
изследователи и поклонници на таланта на Владимир Путин го считат за противник
на Запада, привърженик на някаква руска „самобитност“ и на отделен, особен
руски път. Няма нищо по-странно от този извод.
Противник
на Запада е по-скоро Елцин, при това стихиен, закърмен с идеологически щампи и
предразсъдъци, които е засукал едновременно с привилегированото мляко от
спецразпределителя на ЦК на КПСС. При това Елцин смята, че Западът му е
длъжник. Защото той, Елцин, поне в своето съзнание, е победил хидрата на
комунизма. Всъщност главите на хидрата се самоизядоха от страх в пълно
съответствие със „закона на Белковски“, съгласно който в историята своевременно
се случва това, което трябва да се случи. Но до такива прозрения Елцин не се
извисява и не разсъждава с такива категории. Той е строителен технически
ръководител, наистина от много голям мащаб, и такъв си остава. Елцин съумява в
едно: цялото ядрено оръжие на СССР се оказва в ръцете и под контрола на
демократична Русия, а не при трудно прогнозируемите царчета на едва възникналите
от пелената на историческото небитие квазидържави. И на последно място, именно
първият руски президент, рискувайки не само репутацията си – тази дума би му се
сторила прекалено витиевата и интелигентска, но най-вече здравето си, в което
многократно сме се убеждавали по телевизията, спасява Запада от реванша на
тъпата, безмозъчна тълпа, състояща се от неговите бивши съратници по
провалянето на СССР.
Нима
Елцин не помни как на 19–20 август 1991 г. водещите световни демокрации,
включително новородените Чехословакия и Унгария, бързат една след друга да
признаят легитимността на ГКПЧ на СССР, защото се боят от недоубитата (както в
бързината се е сторило на някои) свръхдържава?[1] А той, Елцин, е
изоставен сам на себе си и на тълпата, обкръжила с жива верига неговия „Бял
дом“, тогавашната резиденция на цялата му всеобхватна власт! И какво би станало,
ако първият президент на Руската федерация не се бе качил на личния си танк и
не се бе отправил да огласи указите, с които отменя всички решения на ГКПЧ?
Всички нас биха ни стрили на прах. Нас – това съм и аз, 20-годишният
системен оператор, защото и аз, изгаряйки от ужас, стоях през тези дни пред
„Белия дом“. Тогава той изпитва същите чувства, които изпитва днес гигантът
Путин, властелинът на една седма част от сушата и на куп миещи я морета и
океани: не трябва да оставам, но и да си отида – също не бива. Ето как
причудливо и странно в историята малките и големите се обединяват.
Не
Путин, а именно Елцин погребва Съветския съюз, и то в много отношения въпреки
Запада, макар и в негов интерес. Защото дълбоко в душата си Борис Елцин
чувства, че има към предявителя неизплатен дълг.
Да не би
да се е съветвал с Европа или Америка, когато стреля срещу парламента през
октомври 1993 г.? Или когато, с помощта на безцеремонни манипулации,
остава на президентския пост през 1993 г.? Или когато отива да воюва на
река Терек, за да възкачи на трона световно неизвестния Путин, макар че Западът
с все сила го съветва да постави там Евгений Примаков? Да, от съветско време
наистина, да, от социализма, но затова пък – за разлика от Путин – съвършено
ясен, предсказуем и прозрачен в мотивациите си.
Не,
Елцин никого не пита и не се нуждае от съвети за основните неща. Нито в
страната, нито извън нейните предели. Западът е длъжен като неиздължил се
длъжник да приеме всичко със задна дата. Така мисли и от време на време говори
Елцин.
А що се
отнася до имперските комплекси, те по-скоро са му присъщи като на храненик на
апарата на свръхдържавата. Да, с една ръка Елцин евакуира последните руски
части от Вюнсдорф, изплащайки полиците, подписани от Горбачов. (А кой е виновен
за това? Как кой – разбира се, че президентът на СССР Михаил Горбачов, така
стоят нещата.) Но с другата ръка през 1999 г. по време на войната на
Балканите[2] изпраща руските
десантчици в Прищина, без да каже дума на никого от обичайните му приближени.
Тайната знае само тогавашният началник на Генералния щаб генерал Анатолий
Квашнин, който по случай празника се явява в Кремъл облечен в бял параден
кител. В деня на удара на натовската авиация по Белград през 1999 г.
Елциновият премиер Примаков обръща самолета си над Атлантика, за да провали
демонстративно визитата си в САЩ – жест, съгласуван с президента, разбира
се. Защото мастодонтите зубри, ветераните от типа на Примаков не правят нищо
без съгласуване, така са настроени сетивата им.
Путин
обаче идва на власт по съвсем различен начин. Като „нормален чиляк“ (normal
dude, ND), за когото цялата тази съветско-имперска игра е излишна. Както и за
хората, които го довеждат на власт: Семейството, разни Абрамовичи и др.п. От
името на управляващата корпорация, която вече съществува в Русия към 1 януари
2000 г.,
Путин иска да каже на евроатлантическия свят следното: Скъпи евроатлантически
свят! Нека направим така: за вътрешна руска употреба, заради душевното
спокойствие на моя народ (а аз познавам духа на моя народ, за него е свещен
примерът на въздвигнатия в цар – поетът Пушкин) аз ще казвам, че ние сме
свръхдържава, която уж се изправя на крака след дълъг период на принудително
унижение, в това число и по икономически причини. Но навън ще действам като ваш
приятел и съюзник. И на мен не ми трябва нищо друго, освен да ми се отплатите с
обикновена взаимност – в човешки и политически план. Да, ние
вече не сме ви конкуренти. Признаваме го. Ние нямаме ресурси, за да се
конкурираме –
нито военни, нито икономически, нито териториални и дори просто човешки. Искаме
само да ни уважавате и да ни помагате, когато действително имаме нужда.
Тези
думи са адресирани не само към страните от Г-7, с които ни се иска да заровим
томахавката на войната дълбоко и завинаги, но и към техните лидери. По това
време Путин още не разграничава достатъчно добре личното от политическото. И е
склонен да вярва, че неговото обаяние на вербовчик е добре дошло на всяка
западна трапеза.
Мои
познати журналисти от така наречения „президентски пул“, които постоянно
съпровождат президента при неговите официални и понякога неофициални срещи, ми
разказаха някои неща за появата на Путин на Срещата на високо равнище на страните
от Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество в Оукланд, Нова
Зеландия, през 2000 г. Там той се среща лично с Бил Клинтън. И тутакси му става
ясно, че неочаквано се е оказал в кръга на допуснатите до някаква особена,
съвършена като бистро небе след гръмотевична буря амброзия на световните
отношения. Той поздравява Клинтън с ръкостискане и дори го прегръща! Направо
непостижимо за ума!
Скоро в
също такава атмосфера на срещите на Г-8 се формират отношенията му с Жак Ширак
и особено с Герхард Шрьодер, с когото го сближава немският език. (Любимият
Силвио Берлускони се появява по-късно). В Путиновия дипломатически речник влиза
думата „порядъчност“. По свидетелства на очевидци, някои с пагони, други без,
В.В.П. измерва своите партньори с тази категория. И смята, че те, креатурите на
стабилни политически системи и институции, отдавна отвикнали от фатални
катаклизми от типа на нашите революции и перестройки, така приятно ухаещи и с
такива изискани вратовръзки и копчета за ръкавели, спазват порядъчността като
заповед, защото в техния генотип има такъв ген. Историята доказва, че Путин
трогателно се заблуждава. Нашият герой изобщо винаги умее, а и досега не е
загубил тази своя способност, да бъде трогателен.
През
2000–2001 г.
Русия потопява в океана космическата си станция „Мир“ и ликвидира
разузнавателните си радиолокационни станции в Куба (Лурдес) и във Виетнам
(Камран). Елцин не би се решил на това и не само поради дефицита на законово
основание в самата Русия.
На 11
септември 2001 г. Путин първи(!) изразява съболезнованията си към САЩ и
президента Буш-младши по повод трагедията с небостъргачите, като предлага и
помощ. Когато САЩ решават, че за всичко са виновни афганските талибани (което и
досега не е доказано), криещи Осама бин Ладен и „Ал Кайда“ в своите пещери,
Русия разрешава на американците пълен транзит за Афганистан през своята
територия.
На пръв
поглед изглежда, че нашият ND (normal dude) вече е намерил общ и общоупотребяем
език със западните ND`s (normal dudes) – езика на нормалните интереси,
нищо че те са по-опитни по рождение, образование и възпитание.
Но
нещата не стоят така. Политиката, и особено международната, често те принуждава
да забравиш думата „порядъчност“.
Първата
пукнатина се появява през 2003 г. Путин така и не може да разбере три неща:
– защо трябва непременно да бъде
нападнат Ирак, ако не съществуват доказателствата за отношение на Саддам
Хюсеин, колкото лош или добър да е той, към производството на оръжия за масово
унищожение;
– защо трябва демонстративно да се
игнорира позицията не само на Русия (е добре, ние сме най-отскоро), но и на
Франция и Германия;
– нима не може да се действа
цивилизовано –
чрез Съвета за сигурност на ООН, а не по този начин: веднага юмрука на масата.
Тоест
Путин изведнъж прозира американския политически морал: вие – Русия и
останалите, давайте ни всичко, което имате, а на вас ние ще ви даваме според
ситуацията. Нещо от рода на това: зависи с кой крак станем.
От този момент нашият normal dude започва леко
да променя своите подходи. Не из основи, стратегически те не могат да се
променят. Защото целта на Путин е и си остава легализацията пред Запада на
страната Русия, на руския елит, на него самия. Ако съвременният успял руски
гражданин не живее, не действа и не ходи на почивка в Европа или Америка, а
неговите деца не учат там, то той изобщо не е успешен, дори не се е реализирал
като човек. Зад дългите с километри огради на огромните каменни вили в
забранени за достъп райони на Подмосковието живеят само криминални типове,
издирвани от ФБР или лишени от правото да посещават всички западни страни по
някаква причина. Те най-добре от всички ще ви разкажат за силата на руския
патриотизъм, а Западът – нека вдън земята да пропада. Но май че
само те.
Тоест
стратегически Путин беше, е и си остава привърженик на Запада. Що се отнася до
тактиката, във връзка с нея възникват нови въпроси, съмнения и тягостни
разсъждения. Така наречените „цветни“ революции в постсъветското пространство
са детонаторът, който отключва тези съмнения. Русия някак си прозяпа
„Революцията на розите“ в Грузия (2003). На първо място, защото сваленият
Едуард Шеварднадзе не се ползва с особена симпатия. Освен това Путин като цяло
изпитва ирационално отвращение от грузинците и всичко грузинско, причина за
което може би е трудното му детство, за което стана дума по-горе в тази книга.
Даже поражението на de facto независимата Аджария през май 2004 г. не
предизвиква в Москва излишно раздразнение.
Но след
това идва Украйна. А тя е от изключителна важност за В.В.П. не само защото вече
са постигнати договорености по някои бизнес въпроси, например по жизнено важния
за „Газпром“ и за други руски газодобивни компании въпрос за преминаването на
украинската газопреносна мрежа под непрекия (индиректен) контрол на руски
икономически структури. Но и по лични причини. Идеолог и архитект на
предизборната кампания в Украйна е шефът на администрацията на тогавашния
президент Леонид Кучма – кумът на Путин Виктор Медведчук. Путин
не взема много насериозно Кучма, комуто стигат 150 грама водка, за да излезе от
релсите. Такъв е контингентът на Елцин: непрестанно пиянство в съпровод с песни
на „суржик“– мешавица от руски и украински. Медведчук е друго нещо. Освен това
е ясно, че този хитър бюрократ, адвокат по образование и бизнесмен по дух,
фактически ще управлява страната при президента Виктор Янукович, приемника на
Кучма. По онова време не всички прозират какво е интелектуалното равнище на
Янукович, но Путин и Медведчук са наясно.
Путин
вече е снижил критерия си за международна „порядъчност“, но все пак продължава
да възприема прекалено буквално някои събития и изказвания в световната
политика. Например, ако президентът Буш-младши обещае, че Америка по никакъв
начин няма да пречи законният победител на президентските избори в Украйна да
стане президент, то той ще изпълни обещанието си. Тук не може да има недомлъвки
и двойни трактовки.
Но някак
между редовете се губи думата „законно“, а именно тя в изказването на Буш е
ключова. Защото веднага след като Янукович е обявен за победител на втория тур
на изборите (22 ноември 2004), става ясно, че те са незаконни и фалшифицирани.
Стотици хиляди хора излизат по улиците на Киев и особено на централния „Площад
на независимостта“ (Майдан незалежности). Революция! Нали уж бяха обещали, че
няма да има, а и не вярват в нея, но ето че избухна. Приказките на Путиновите
съветници, че щом настъпят студовете, всички ще се разпилеят, вече нямат
стойност –
става ясно, че нашият Янукович всеки момент ще изгуби играта. На всичкото
отгоре за посредник, който да регулира събитията, канят някакъв си полски президент,
бившия комсомолски работник Александър Квашневски.
А мозъкът на Путин е така устроен, че той не
вярва в стихийността и спонтанността на революциите, не вярва, че всичко това
става от само себе си под натиска на унизените образовани граждани. Неговото
съзнание е конспиративно, както се полага на всеки, дори на най-елементарния,
възпитаник на спецслужбите, при това независимо на кои. Щом има революция,
значи зад нея стои някаква мощна сила. А в света има само една такава сила – САЩ.
Значи
отново ни измамиха.
Отгоре
на всичкото става ясно, че противният Березовски е налял в Майдана 38 милиона
долара чрез Юлия Тимошенко и работата се разшумява. Киргизката „Революция на
лалетата“ от 2005 г., която сваля тихия алкохолик академик Аскар Акаев,
извършена до голяма степен с руски пари и с пари на Березовски, вече не може да
промени картината – обида, тежка обида натежава в сърцето на Путин.
Тя се
долавя и докато е в Кананаскис, където впрочем той за първи път признава, че е
достатъчна „една тв камера и главата му изключва“.
(Което
значи, че В.В.П. не е публичен политик, той не обича властта като публична
функция, тежат му пиар задълженията). Чувства се и в Хайлигендам. И достига
своята кулминация в Мюнхенската реч (2007), която много аналитици окачествяват
едва ли не като начало на нова студена война. Свещена простота! С мюнхенската
реч той просто се жали на чичко Запад за несправедливото му отношение. Ние се
отнасяме към вас с искрена чистосърдечност, казва му Путин, предлагаме огромни
инвестиции, правим геополитически отстъпки, каквито светът не е виждал, а вие…
изтривате с нас обувките си, сякаш така трябва да бъде.
След
тези думи Западът би трябвало да притисне Путин до любящата си гръд и всички
недоразумения да се решат. Но това така и не се случва по две причини:
– инерцията в мисленето на западните
елити –
те все още разсъждават с категориите на 70-те и 80-те години на миналия век, при това
на фона на фантомната „Ал Кайда“, която през цялото време се крие в разни
пещери. Докато Русия е пред нас – тя е традиционният враг, видим, груб и
силен; докато е жив колективният дух на Бжежински, тази отдавна изсъхнала и
пресъхнала клонка все така ще цъфти с някакви изкуствени цветчета;
– инерцията в мисленето на електората
като един от недъзите на демокрацията: много избиратели в демократичните страни
по стар навик смятат, че Русия е враг и затова политиците не смеят да твърдят
нищо друго, макар че когато са сами, в семеен кръг или сред приятели, изобщо не
мислят така.
Но
Путин, като изразител или като човек, въплъщаващ суеверното желание и
жизненоважните интереси на руския елит, е длъжен да прави това, което трябва:
да търпи Запада и да му бъде приятел.
През
2008 г. Дмитрий Медведев – приемникът на
Путин, е изпратен да коригира тази ситуация. И той прави „презареждане“ –
трябва да отбележим, то е напълно успешно, каквото и да казват по този повод
разноликите „ястреби“. Но отново „косата удря на камък“. През 2011 г. избухва цяла върволица революции – този път „Арабската пролет“,
зад които Путин отново прозира „костеливата ръка на световния жандарм“, движена
от двата вида инерция, упоменати по-горе. При това положение му се налага да
отзове Дмитрий Медведев и самият той да се върне на президентския пост. Защото,
„нали ако нещо се случи“ (тоест, ако „Арабската пролет“ придобие някои
славянски черти?!), Дима не би издържал, той няма да може да се справи.
Ето че и
в сегашната сирийска драма, каквато и да е формалната риторика, която чуваме от
всички страни, „главният враг“ на Запада – Путин, откровено помага на Обама. Войната
се отлага съвсем не заради Русия, чиято позиция е безразлична на всички. А
заради Обама, който не може да се реши да удари поради липсата на консенсус в
самата Америка и сред съюзниците. Тук мирната инициатива на Кремъл идва тъкмо
на време.
отбележи, че България в лицето на нейния президент Желю Желев оказва пълна
подкрепа на президента Елцин, в това число и финансова. – Бел. пр.
[2] Тук авторът е
изключително некоректен, наричайки гражданските войни в Югославия „балкански
войни“. – Бел. пр.
Увод
За
Путин са написани десетки книги, публикувани са хиляди статии, изречени са
милиони интересни и дори находчиви и точни думи на всички световни езици – от
немски до суахили. На пръв поглед за този човек се знае всичко, с изключение на
онова, което не трябва да се знае и което ще стане известно години
след неговата политическа, физическа или след някой друг вид научно обоснована
смърт.
Защо
тогава написах тази книга?
Ето
защо.
Излезлите
досега десетки издания, хилядите статии и други подобни материали не обясняват
същността на Путин. Те често или почти винаги се основават на лъжливи
предпоставки и презумпции или на ясно изразена идеологическа ангажираност на
авторите. При това тази ангажираност на повечето биографи на руския президент
не е нещо конюнктурно и чуждо за тях, а колкото и да е учудващо, тя им е
вътрешно присъща и честна.
Някои
искрено смятат, че вторият демократично избран президент на Руската федерация
(именно формално имаме основание да наричаме Владимир Владимирович) е спасител
и възродител на държавата, първооткривател на пътя към поредното светло бъдеще
на Русия. И всички факти от живота на Путин – мними или реални – се
нагласяват съобразно тази предварителна констатация. Други пък, преливащи от
злоба и ненавист към „кремълския тиранин“, го обвиняват в разрушаване на
младата руска демокрация, до която моята страна за пръв път се докосва в края
на 80-те години – тогава, когато смятаната за
непоклатима ленинско-сталинска империя се рушеше буквално пред очите ни в режим
on-line.[1]
И
първите, и вторите грешат, грешат както обожателите подмазвачи, така и
критиците на кремълския управник.
Никой
от тях не е успял достатъчно добре да разбере своя герой. Или антигерой.
Затова
ще се опитам аз.
Тази книга е написана,
за да разруши най-устойчивите и най-вредните митове за Владимир Путин. И да
покаже Владимир Владимирович такъв, какъвто е всъщност – от глина и прах; от глина и прах, пък макар и от
най-добро качество, след изминалите 14 години на огромна власт.
Желая
и надявам се, ще мога да ви докажа следното.
• Путин никога не е бил разузнавач (intelligence), за
какъвто е прието повсеместно да бъде считан. Нещо повече, въобще не можем да
смятаме, че е човек от системата на КГБ на СССР. В тази система той е
аутсайдер. В края на 80-те години КГБ почти погубва
бъдещия президент на Руската федерация, прекъсвайки неговата кариера, скучна
като панелна постройка. Политическата кариера на Путин започва при Анатолий
Собчак, председател на Ленинградския градски съвет на народните депутати (1990–1991), кмет на Санкт Петербург (1991–1996),
яростен противник на всичко съветско, откровен рушител на чекистката машина.
• Путин е истински, неподправен и верен приемник на Борис
Елцин. Той не променя Елциновия стратегически курс, както е склонна да смята
руската (и световната) либерална общественост, а точно обратното –
води го към предначертания логически завършек. На онзи свят Елцин трябва да е
много благодарен на своя приемник, както впрочем му е благодарен и на този
свят. Но и Путин има всички основания да бъде особено благодарен на първия
президент. Елцин го прибира през лятото на 1996 г. след драматичното
поражение на Собчак на изборите за кмет на Санкт Петербург. Тогава
новоизбраният кмет на северната столица Владимир Яковлев показва вратата на
всички основни членове на тима на Собчак и най-напред на първия измежду тях – на
Путин. И тогава изпадналият в паника, в болезнено очакване на края на своята
едва стартирала кариера Путин е доведен в Москва от хората на Елцин на
незначителна длъжност в администрацията на президента, но напълно подходяща за
нов скок в кариерата. През 1996 г. Елцин става за Путин това,
което е за него Собчак през 1990 г.
• Путин е
бизнесмен и приятел на бизнеса. Ни повече, ни по-малко. Ще обясним това
по-нататък. Имай търпение, мой любознателен читателю!
• В.В.П. (така наричат президента в различни части на
земното кълбо) не ликвидира Елциновата олигархия и не лишава от влияние едрите бизнесмени, пръкнали се през годините след 1990-а. Точно
обратното, именно тази олигархия става още по-силна и по-богата при
управлението на Путин. Има няколко изключения, които само потвърждават общото правило.
• Путин никога не е изграждал в Русия легендарната
„вертикала на властта“, за която толкова много се говори и пише. При неговото
управление възниква хоризонталата на властта, състояща се от безбройно,
несметно множество силови центрове. Във всеки от тези силови центрове, където
големите пари се съюзяват с бюрокрацията, се ражда, живее и от време на време
умира руската власт.За много от решенията,
взети в центровете на тази хоризонтала, В.В.П. узнава последен или въобще не
узнава. Философите постмодернисти биха нарекли такава власт „ризоматична“[2]. Системните администратори
използват друг термин – мрежова. Това в никакъв
случай не е твърдо установена йерархия, начело на която стои Путин, както си
представя по-голямата част от човечеството.
• Путин никога не е бил империалист и сега не е такъв. Той
е бюргер, който се плаши от имперските мащаби, независимо дали става дума за
мисли, намерения, действия, противодействия или други големи начинания.
• Никой от руските управници не е направил толкова много за
довършването на разпада на Руската империя и за подготвянето на страната да
приеме участта на национална държава по европейски образец, в това число и чрез
волното или неволно дискредитиране на имперските символи, които са втръснали на
руснаците до гуша. Какъв парадокс: запазвайки имперските символи, той
освобождава разрушителната енергия на разпада на империята.
• Путин е антисъветски настроен човек. Всичко прашно и
страшно, което напомня за Съветския съюз, му пречи. Дори само заради това, че в
трагичния СССР той е неудачник, а във водевилната Руска федерация –
еталон за успех.
• Путин е русофоб. Класически
русофоб, par excellence. Сякаш е излязъл от полубезумните брошури на математика
академик Игор Шафаревич, станали толкова популярни през 80-те години
на миналия век, малко преди края на СССР (например прочулата се тогава, а сега
почти забравена, „Русофобия“, публикувана в антилибералното литературно-публицистично
списание „Наш современник“ през 1990). Путин се отнася много критично към
руския народ и го смята неспособен за последователен съзидателен труд. (Така
мислят доста изследователи на руската история, в частност един от основателите
на мейнстрийм историографията Василий Ключевски). За Путин руснаците са
мечтатели, а не съзидатели. Той навярно би се съгласил, че руснакът може да е
светец, но не може да бъде честен. (Това твърди Константин Леонтиев, руски
мислител от ХІХ век.). Съвременният капитализъм не може да бъде построен без
най-баналната, скучна буржоазна честност. Според Путин властта в Русия, както и
философията, трябва да бъде от немски тип. Само че как може да се постигне
това?
• Нито една от чеченските войни не е започната от Путин. Не
той убива Анна Политковска и Александър Литвиненко. Той въобще не е убиец нито
по начина си на мислене, нито по намерения. Ако му се налага да дава заповеди
за убийство или когато трябва да разбере, че такива заповеди са дадени от някой
негов приятел, той го прави със силно стиснати клепачи и запушени уши.
• Путин не е мачо и не е герой-любовник. Той е рицар на
половата самотност с размита сексуалност. Повечето истории за неговите романи и
мъжки победи са рекламен блъф. Някои са скроени добре (например за гимнастичката
Алина Кабаева – приказка, в която всички вярват), други – не
толкова успешно (за певицата Анна Нетребко – една история, на
която не вярват даже тези, които знаят, че има такава певица във Виенската
опера).
• Путин е идеалист. Той искрено смята, че е добър управник
на Русия в даденото историческо време и при тези обстоятелства. Не велик или
блестящ, а именно добър, надежден. Не разочарова нито страната, нито онези,
които го издигат на тази длъжност. Може би е прав или най-малкото –
почти прав, но не до край.
• От Путин може да се очаква всичко, само не радикални
реформи. Доминиращата идея на неговото управление е: „Да не разплискаме водата
от коритото“, така че при неговото управление Русия да не изглежда по-зле
отпреди (по отделни показателни признаци). Напътствените думи на Борис Елцин,
изречени на 31 декември 1999 г.: „Пазете Русия!“, бяха
възприети от В.В. съвършено буквално, без капка ирония или цинизъм. Така че не
трябва да се обръща внимание на сто двадесет и седемте заклинания или уверения
на руския президент за „смяна на модела на руската икономика“ или за „бъдещи
масови арести на корумпирани чиновници“. Путин е властелин на инерцията. Той
никога няма да смени старото с ново, ако старото все още работи и носи облаги,
макар и с известни прекъсвания, също като нефтен тръбопровод и нефтена цена.
Разбира се, и от това правило има изключения. Например ликвидацията на Руската
академия на науките, бързичко извършена от Путин и неговия министър-председател
Дмитрий Медведев през 2013 г. Но и това изключение само
потвърждава правилото.
• Путин е пазач или, ако предпочитате, страж. Не може да се
иска от такъв човек да движи историята напред.
• Цял живот Путин си търси баща и син. Не в библейския, а в
най-обикновения човешки смисъл. Какво означава това в действителност, ще го
обсъдим по-нататък в тази книга.
• Путин е синтетичният малък човек, „донякъде герой“ на
великата руска литература. В това се крие неговата сила, но до тази мисъл са
стигнали засега малко хора.
• Няма нищо по-абсурдно от идеята Путин или неговата
езотерична (тъй като нейният състав реално не е известен на никого) „Путинова
банда“ да бъдат съдени от Хагския или от някой друг трибунал. Вторият, той е и
четвъртият (до и след третия – Димитрий Медведев) руски
президент заслужава по-скоро съжаление, отколкото съд. Но чуждото съжаление за
мъжа е най-страшният съдия, затова – съд на милостта.
• И накрая, и това е най-главното. Никога досега на руския
трон не е седял толкова удобен и изгоден за Европа човек, колкото Путин.
Прагматичната част от Европа се възползва от това, непрагматичната просто не го
забелязва.
Спомняте ли си
холивудския филм на моите любимци, братята Джоел и Итън Коен – „Човекът, който не беше там“? (The man
who wasn‘t there, най-точният превод е: „Човекът, когото ТАМ го нямаше“).
Главната роля в този филм блестящо изигра (или я изигра блестящият както
винаги, ако предпочитате този израз) Били Боб Торнтън. И така, героят на Били
Боб Торнтън получава опрощение за всичките си реални престъпления и
прегрешения, но е осъден за убийство, което никога не е извършвал. Нещо подобно
световното обществено мнение се опитва да направи и с Путин.
И
в закономерния финал на „Човекът, който не беше там“ далечен роднина на нашия
герой подхвърля риторичния въпрос: WhatkindofmanYouare? – „Що за човек си ти,
да ме прости Господ?“
На този въпрос няма
отговор от деня на възцаряването на Путин.
Още на Давоския форум през февруари 2000 г. международният наблюдател и колумнист на
вестник PhiladelphiaEnquirerТруди Рубин се обръща към цялата руска делегация,
начело на която е импозантният като правен по поръчка на „Кадилак“ тогавашен
премиер-министър Михаил Касянов: WhoisMisterPutin?.
Цялата
делегация, като един, категорично отказва да отговори.
Ако вече сте повярвали във всички гореизложени тези,
можете и да не четете по-нататък. Смятайте търсения резултат за постигнат. Ние
с вас печелим битката с времето, която Владимир Путин драматично губи.
Най-добрите си години – от 47 до над 60 – той отдава на работа, която не му
харесва. На Руската власт. Как да не си докараш невроза, ако не и нещо по-лошо?
Мнозина
от така наречените специалисти (главно политолози и приравнени към тях хора с
неопределени специалности) се намират в плен на едно ярко изразено
конспирологично мислене. Те смятат, че важните исторически решения се взимат в
резултат на сложна борба между могъщи кланове, разполагащи с огромни средства,
с използването на смъртоносно оръжие, убийствени вируси и отрови. Те мислят с
категориите на света, в който масоните непрекъснато трепят розенкройцерите и
обратно, а рокфелеровците погубват ротшилдовците и обратно. Според тях цялата
световна власт, настанила се от фоайето на вашингтонския хотел Willard(както се смята, там се е родил съвременният лобизъм благодарение на
американския президент Юлисис С. Грант), та чак до камбоджанските джунгли, е
резултат на това изтребление. Ето защо някои предполагат, че Путин е доведен в
Кремъл от тайно КГБ-лоби, успяло да преживее „разбойническите“ деветдесет години
на миналия век. Други обвиняват за това изключително семейството на първия
президент на Руската федерация Борис Елцин, което съвсем неочаквано съзира във
Владимир Путин сродна душа.
Аз
обаче, анализирайки такива явления, се водя от правилото, което скромно наричам
„Закон на Белковски“: В историята винаги се случва това, което трябва да се
случи.
Известният руски мислител от ХІХ век Константин Леонтиев
(вече го споменахме като автор на сентенцията, че руският човек може да бъде
свят, но не и честен) казва, че за различните стадии от развитието на
цивилизацията са нужни качествено различни управници. Когато цивилизацията е
във възход, когато се развива и се пълни с жизнени сокове, тогава са необходими
велики реформатори, дръзки авантюристи, способни с гранитни ръце да тласкат
историята напред. „Клячу истории загоним!“[3],
възкликва преди сто години,
веднага след болшевишката революция, великият руски поет Маяковски (впрочем също
Владимир Владимирович). В подобно време е призван да действа титанът Прометей,
който е готов да открадне огъня от боговете, да го даде на хората и да обрече
черния си дроб на орела от Кавказките планини.
Но
когато цивилизацията е в своя залез, тогава е нужен друг тип управник:
внимателен, бавен, мнителен, който може, иска и умее по-скоро да замрази,
отколкото да разтопи, който по-често натиска педала на спирачката, отколкото
този на газта. „Да не разплискваме“, както вече споменахме, е неофициалният
девиз на президента Путин. Най-общо казано, не Прометей, а титан, призван за
друга работа и от друг тип – той е Епиметей, родният брат
на Прометей. Не онзи, който носи огъня, а този, който пази огнището, за да не
угасне огънят.
Както
знаем от древногръцката митология, Прометей решително движи човечеството
напред, без да се съобразява с грозящите го рискове и опасности. Първо, той
дава огъня на човечеството и с това слага началото на
индустриално-икономическата история на обществото. Второ, според Есхил Прометей
отнема от хората ясновидството и така ги дарява с надежда. А надеждата е
главното, което движи човека в неговия обществен живот. Може да се каже, че
най-важната функция на всяка власт, тоталитарна или демократична, е
възпроизводството на надеждата. Мнозина избиратели по-лесно възприемат властта,
при която не живеят добре, но която им дава надежда, отколкото онази, при която
живеят по-добре, но нямат никакви надежди за принципни подобрения.
За
всичките подвизи, които Прометей извършва заради нас, той е прикован на връх
Елбрус по заповед на Зевс.
Съвсем
друг е Епиметей: винаги си знае мястото и не е много досетлив. Освен това има
нещастието да свърже живота си с Пандора, която сполучва в решаващ исторически
момент да отвори прочутата кутия, откъдето се изсипват всичките човешки
нещастия.
Путин
се оказва същият този Епиметей на руския трон в онзи момент от историята,
когато Слънцето на нашата цивилизация, започнала своя път от призоваването на
тримата братя варяги за князе на Велики Новгород през 862 г., забележимо тръгва
към своя залез. Има си и своя Пандора със собствена кутия. Именно при Путин Русия
се превръща в страната с тотална корупция. Руснаците дотолкова са свикнали с
корупционните механизми при решаването на всички въпроси, че сега вече не е
ясно как ще се отучат, независимо от това още колко дълго сегашният президент
ще остане на поста си и кой ще го смени.
В.В.П.
е класически управник от епохата на края. Това може да ни радва, а може и да ни
кара да съжаляваме. Но именно той, бидейки в дъното на душата си
антиимпериалист, превръща този разпад в безвъзвратен. Защото, като запазва
имперските символи, не прави нищо, за да спре гибелта на самата империя.
На
някои това наистина може да се стори парадоксално. Как така, съхранявайки
символите на империята, същевременно ускорява нейния разпад? По-нататък в
книгата ще поговорим за това.
Русия
след Путин ще бъде вече съвсем друга страна. Може би със същото име, но с друго
съдържание.
Каква?
Само Господ знае. Моята прогноза е, че тя ще бъде европейска национална
държава, а не евро-азиатска империя, която жестоко насилва своя народ.
Няма
време и място за още по-голямо насилие от това, продължило през цялата ни
история. Имперският будилник може отново да зазвъни с адския си истеричен звън,
но в отговор ще се получи само продължение на руските тягостни съновидения.
И
враговете, и приятелите на Путин често го сравняват с Наполеон Бонапарт
(първите – в лошия смисъл, вторите – в добрия). Смятам,
че между тези двама лидери – предсмъртния страж на
Руската империя и пионера в създаването на Евросъюза (от строителния материал
на Свещената Римска империя), няма почти нищо общо. Освен едно.
Наполеон е велик във вземането на решения. Той може да се
изправи пред войниците си на Арколския мост, където всъщност го заплашва
сигурна смърт от австрийски куршум, и да грабне от ръцете на Римския папа
короната си в катедралата „Парижката Света Богородица“, за да промени за
секунда съдбите на милиони хора, живеещи между Балтийско море и нос Рока.
Този
дребен корсиканец напълно сериозно казва, сякаш изтривайки от смуглите си
ресници сълза от восък: „Аз никога не съм вземал самостоятелни решения, винаги
съм бил заложник на обстоятелствата“.
Под
тези думи Владимир Путин би се подписал с последните си капки бледа северна
кръв.
[1]Впрочем бих махнал този пасаж – смятам го за излишен.
Но може и да остане.
[2]Ризома –
силно развита коренова система, коренище.
[3]Крантата на историята да
подгоним! – Бел. пр.
Отзиви
Все още няма отзиви.