Ние сме животните

Проходът Голям св.
Бернар в Алпите се намира на повече от 2400 м надморска височина и е един от
най-древните пътища, използвани от човека в планинските масиви между Швейцария
и Италия. Свирепи са зимите в района, като температурите се случва да се сгромолясат
до -30⁰, a снегът да натрупа до 10 м. Живописното езеро в близост до
прохода е сковано от ледове 260 дни в годината. Ключовата алпийска артерия е
представена в известната картината „Наполеон на прохода Св. Бернар“, където
тогавашният първи консул е нарисуван на кон на поход към Италия. Хиляди са
войниците, търговските кервани и обикновените пътници, които са преминавали
оттук целогодишно, а както често се случва, дебнещите опасности се пренебрегват
в името на бързия преход.

Над преминаването през
опасната местност още от древни времена бдят монасите от хосписа „Св. Бернар“.
Манастирът в местността е споменаван в различни източници още от IX в., а в
средата на X в. е унищожен от сарацините. Около век по-късно благородникът
Бернар Ментон, или, както е известен днес, св. Бернар, създава малка хижа на
мястото на манастира, в която преминаващите могат да се подслонят oт снежните
стихии. Мнозина си представят ада, изпълнен с огън и лава, но зимно време той е
тук – от сняг, скали и лед. Там, над него, на четири крака бди и последната
надежда. 

От другата страна на
долината, в китното селце Дегио, живата легенда от хосписа „Св. Бернар“ се
приближаваше към своето заслужено пенсиониране. Бари беше вече стар за
професията, която упражняваше – на единайсет години, като последното
десетилетие беше прекарал в претърсване на заледените зъбери в прохода и
спасяване на клетници от преспите и падналите лавини. От раждането му до ден
днешен редом с него беше брат Рене, монах от хосписа, който служеше в името на
хората. Освен извънредно смел Бари беше и много красиво куче – с гъста, добре
поддържана козина, артистично оцветена в бяло и тъмнокестеняво. Но той истински
вълнуваше с умния си и топъл поглед, който създаваше у хората очакването, че ще
проговори. Остатъка от живота си алпийският герой щеше да изживее из тучните
поляни и под нежното слънце в долината. Това беше последният им ден заедно.
Дълбоката връзка между човек и куче датира от хиляди години, а брат Рене и Бари
бяха прекрасен пример за нея.

Въпреки това тяхната
история имаше своя край. Кучето беше пенсионирано по заслуги, а на монаха му
предстоеше да посети родния си дом много години след като го беше напуснал.
Селската къща, в която щяха да нощуват, беше мястото на сбогуване. Монахът се
разходи до малката пристройка към фермата, където на сухо се съхраняваха
дървата за огрев, напълни кошницата и се върна до камината. В стаята Бари се
беше опънал на дървения под като дебело вълнено одеяло и се наслаждаваше на
приятна вечерна дрямка. За първи път в живота си беше слязъл от планината.

Брат Рене седна на
удобния стол пред камината, наля си коняк в дървената чаша и се загледа в
разгарящия се огън. Въздъхна умислен и се обърна към своя верен другар:

– Бари, безценни
приятелю, утре сутрин ние с теб ще се сбогуваме.

Кучето го погледна,
сякаш разбираше какво точно казва, но по-скоро усещаше тъгата в гласа му.

– Нашият съвместен живот
приключва, а ти направи повече, отколкото хората можехме да искаме от теб –
спаси ни.

Монахът отпи от парещия
коняк – чувстваше, че има нужда – погледна кучето и продължи:

– Тази вечер ще ти
разкажа история, която се разказва веднъж, историята на Кнудъл – твоя
снежнобял, самоотвержен баща. Историята, която държа да чуеш, започва преди
тринайсет години там горе, в хосписа на св. Бернар, когато…

Пред запалената камина
на селската къща, която бе разположена в живописната долинка, брат Рене започна
своя разказ.

–

Обучение по команди,
хранене, почистване и игра на търсене. Това бяха част от ежедневните задължения
на монасите към алпийските мастифи – през последните години така наричаха
кафяво-белите планински кучета, които си бяха просто космати топки любов,
впечатляващо издръжливи физически, способни да помагат с пренасянето на товар
през снега и дарени със силно обоняние. В тази сурова природа те бяха
„ангелите“ от хосписа „Св. Бернар“. Достигаха тегло до 45 кг и височина от 70
см, пренасяха дърва, строителни материали, дърпаха шейни с провизии, уморяваха
се по-трудно от волове. Жизнерадостните палетата започваха обучение между
осмата и десетата седмица след раждането си, като откроилите се с по-развито
обоняние и дисциплина продължаваха тренировки по локализиране и спасяване на
затрупани от преспите хора. След намирането им кучетата трябваше да се опитват
да ги свестяват, като ближат лицата им, и да лягат върху изпадналите в беда, за
да ги затоплят.

Спасителният отряд, с
който разполагаше хосписът, беше от трима души и пет кучета, като Кнудъл –
снежнобелият алфа мъжки, и Рия – тъмнокестенявата женска, предвождаха акциите:
бяха смели и се ориентираха бързо. Четириногите имаха пълна свобода да тичат
напред, следвани от по-бавно придвижващите се монаси. Когато откриеха
бедстващия, Кнудъл имаше задачата да го свестява, а Рия се връщаше, за да
преведе монасите до мястото на инцидента. Чантите на спасителите от хосписа
бяха винаги готови: медицински пособия, въжета, лопати, одеяла, билкова паста
за загряване, бъчонка коняк за връщане от отвъдното и сгъваема спасителна
шейна. На стената в очакване бяха закачени и алпенщоковете им – фини геги, дълги
около 120 см, с двуглав метален връх, включващ брадва и пика.

В един привидно спокоен
следобед ужасяващ грохот наруши заниманията на монасите и техните възпитаници,
които започнаха да лаят възбудено – вперили очи в бялата пустош, кучетата
знаеха, че отново беше настанало време да спасяват хора.

Една майка и
седемгодишният ѝ син преминаваха през прохода Голям Бернар – бяха се отправили
към малкото спретнато селце от другата страна на долината. Времето беше студено
и на моменти зловещо ветровито. В селото ги очакваше Лена – възрастна жена,
която притежаваше малка кравеферма. Работа имаше целогодишно, а момчето щеше да
отрасне с нейния внук. Пътниците имаха достатъчно провизии да издържат прехода,
бяха навлекли всички дрехи, които носеха, а напред си проправяха път с гега.
Денят беше спокоен, силните снеговалежи бяха утихнали, небето беше ясно, но
въпреки това жената беше леко разтревожена от непредвидимото време и оставащите
им километри. Момченцето се справяше с пътя, нямаше и следа от уплаха по
усмихнатото му лице. То вървеше дисциплинирано в пъртината, прокарвана от майка
му, и запя въодушевено: 

Вървим, вървим в планината напред,

вървим с любов през студ и лед,

слънцето е тук

и всичко ще е наред.

Дъхът му топеше
засилващите се към него снежинки, а песента даваше кураж и на двамата с майка
му. Тя стисна ръката на сина си и се огледа в кафявите му очи:

– В новия ни дом има
единайсет крави, две кучета и много кокошки. За кое животно искаш да се грижиш?

– За петела! – отвърна
момчето, а отговорът му накара майката да се усмихне.

– Защо за петела? –
попита тя.

– Той пази кокошките,
кучетата пазят кравите, него кой ще го пази? Аз ще го пазя! – заяви смело
момчето.

Разговорът беше
прекъснат от чутовен тътен. Грохотът изпълни с ужас жената, тя грабна детето и двамата
се прикриха до най-близката скала. Стотици тонове снежна маса връхлетяха пътя.
Стихията ги удари с цялата си жестокост, помитайки ги от скалата надолу по
склона.

„Дръж се здраво, дръж се
здраво, дръж се…“ – повтаряше майката наум и вложи всичките си сили да не се
отдели от сина си.

Лавината се движеше с
адска скорост и преряза прохода Голям Бернар. Ръката на майката не издържа…
Последното нещо, което видя и чу, беше малката, слънчева кравеферма, огласена
от детски глъч и петльово кукуригане. Жената загуби съзнание и падна в
смъртоносната прегръдка на бялата смърт.

Рия и Кнудъл стъпваха
безстрашно по заснежените зъбери на около 200 метра пред монасите и останалите
кучета. Белият лидер улови следата, нададе вой и двамата с Рия започнаха
внимателно да се спускат по склона. Обикновено клетниците не разполагаха с
много време; имаше късметлии, които бяха изравяни живи след два часа, но
по-често още в първите двайсет минути един от всеки двама бедстващи умираше от
травмите си или от задушаване под снежния бетон. Кнудъл превъзбудено лаеше,
зовът му отекваше в прохода, а силният вятър правеше мисията му да задържи
следата още по-трудна. Кучето беше открило нещо и мощно забиваше големите си
лапи в пряспата, следвайки миризмата. Рене чуваше сигналите в далечината и се
забърза със снегоходките.

Двете кучета бързо
прокопаха тунел в гигантската пряспа. В другия му край чифт детски очи ги
гледаха със страх и изумление. Бялата глава на Кнудъл се добра до момчето,
захапа го за качулката и го задърпа към светлината и повърхността. Четирите
кафяви лапи на Кнудъл бяха силни като бутала на влaк. Момчето бе изкарано за
секунди, а едната му обувка остана в далечния вече край на тунела. Спасителят
облиза измръзналото лице на момчето, което трепереше. Както бе обучаван, Кнудъл
легна върху детето. Едва ли беше най-приятното нещо, което то беше преживявало,
но топлината на 35-килограмовото куче и неговите милувки бяха точно това, от
което имаше нужда, за да оцелее. 

За разлика от студените
сезони, през пролетта местността около хосписа „Св. Бернар“ беше нежна и
живописна, природата сменяше бялата си одежда със зелена, а през май тя вече
беше украсена със синьо-лилавите алпийски метличини. Тучната поляна беше
любимото място на кучетата, които след дневните си задължения и дресировката
прекарваха времето си в заслужена почивка. Освен в спасителните операции Кнудъл
беше лидер на групата и в игрите, които често включваха търкаляне, копаене и
гоненица в плитчините на езерото. Рия беше винаги с него – в пакост, игра или
мисия; очевидно имаше повече от симпатия между снежнобелия мъжки и пъстрата
дама – всички смятаха, че е въпрос на време да имат поколение. Монасите
използваха хубавото време за ремонт на повредените мостове, планинските
ориентири и заслоните. Други обикаляха околностите в търсенето на билки,
алпийски цветя и корени, от които щяха да приготвят ухайни еликсири и мехлеми.
Привечер, когато беше време „ангелите“ да вечерят, кучетата чакаха пред
външната врата на кухнята – всяко от тях беше научено да носи дървената си
паничка. След няколкоминутен вой от вълнение всеки ден около 20 часа вратата се
отваряше и щастливият готвач излизаше, за да нагости чакащите. Монасите и
кучетата винаги вечеряха заедно като семейство до огъня и под сюрреалистичния
звезден небосклон. За разлика от Олимп, тук горе, в Алпите, не живееха опиянени
от амброзия божества, а обикновени хора и животни, служещи на изпадналите в
беда. 

Брат Рене мразеше снега, въпреки че бе прекарал десетилетие в служба на
пострадалите от снежно бедствие. Бе мълчалив, но тази вечер държеше да разкаже
историята си на безстрашния Бари, който гледаше спокойно в бумтящата камина.
Монахът си наля още малко коняк и продължи: