„Срещу безпокойството „предлага цяла съкровищница от идеи как да помогнем на децата си да се чувстват по-уверени и сигурни. Лорънс Коен е написал книга, която ще бъде от помощ за всеки родител на тревожно дете. Той описва причините и симптомите на тревожното разстройство в детството и обяснява как децата могат да преодолеят дори и най-натрапчивите си страхове, когато отношенията родители – деца са изпълнени с обич и игри.
Алета Солтър, д-р по филисофия, основател на Осъзнатото родителство и автор на „Сближаване в играта“
Тъкмо това е помощта , която търсят родителита на тревожно деца! Изключителното в книгата на д-р Коен е необикновената сърдечност и топлота в стратегиите, които предлага на такива родители. Той аргументира този свой подход с прилагане на игри с убедителни обяснения как тревожността се отразява на децата и как те се лекуват от нея. Родителите ще намерят изключително много идеи, които ще им помогнат да изградят увереност в своите деца. Докато четях тази книга, непрекъснато си казвах „Това непременно ще го опитам”!
Пати Уипфлър, основател и програмен директор на „Родители и деца – ръка за ръка”
За автора
Лорънс Дж. Коен, доктор по философия, е клиничен психолог, специализирал в детски игри, терапия с игри и родителство. Той е автор на „Децата,родителите, играта” и съавтор заедно с Майкъл Томсън и Катрин О’Нийл Грейс на „Най-добри приятели, най-лоши врагове” и „Мамо, дразнят ме”. Д-р Коен ръководи работилници по игрово родителство за родители, учители и професионалисти, занимаващи се с гледане на деца. Живее в Бостън, Масачузетс, със съпругата си Лиз. Имат две големи деца.
ВЪВЕДЕНИЕ
страшно, забавно и безопасно
Всеки ден прави по нещо страшно, забавно и безопасно.
Деветгодишно момче
Трябваше ми идея за експеримент по естествени науки в осми клас. Майка ми беше директор на детска градина. Всяка пролет децата там трябваше да си излюпват пиленца. Аз се грижех за яйцата и за новоизлюпените пиленца нощем и през уикендите. Сестра ми Джини учеше по това време за психолог. (Предполагам, ще кажете, че у нас това е семеен бизнес.) Тя ми разказа за тоничното обездвижване, или танатозата, известна още като „мнима смърт“. Много животни, включително кокошките, се преструват на умрели, когато прекалено много се изплашат и не са в състояние нито да се бият, нито да бягат или пък защото инстинктивно усещат, че ястребът няма да ги нападне, ако реши, че са мъртви. Ето, това щеше да е експериментът ми!
След като новоизлюпените пиленца станеха на няколко дни, леко ги полагах едно по едно да легнат на една страна и се взирах в окото на легналото пиле, като се опитвах да си представя как един ястреб би погледнал на него. След като го пуснех, то оставаше неподвижно в продължение на около една минута. После се изправяше и тръгваше, което бе демонстрация на цикъла страх – съвземане. В следващия си експеримент обездвижих две пиленца едновременно. Те останаха легнали много по-дълго, отколкото всяко от тях поотделно – около пет минути. След това оставих едно пиле да ходи из кутията, а другото обездвижих – то подскочи само след няколко секунди.
Заключението ми: Изплашеното пиленце поглежда към второто, за да види дали е в безопасност. Когато второто си ходи спокойно из кутията, това служи като сигнал за първото, че всичко е наред: Второто пиле не се страхува – и не е изядено, следователно и за мен трябва да е безопасно и аз спокойно мога да стана и да ходя. Ко8
гато второто пиле лежи неподвижно, първото очевидно си казва: Не виждам ястреб, но второто пиле сигурно вижда, защото още не е станало. По-добре да си остана, където съм, и да не мърдам. Професорът на моята сестра д-р Гордън Галъп беше установил, че пилетата остават най-дълго време неподвижни, когато гледат в огледало – те възприемат своето изображение като друго изплашено пиле.
Години по-късно, когато започнах да работя със семейства, недоу-мявах защо за някои родители се оказва толкова трудно да вдъхнат увереност на тревожните си деца. Някогашните ми експерименти с второто пиле ми дадоха ключа към тази загадка. Децата, които изпитват лека тревожност, се нуждаят само от една дума от мама или татко, за да им се вдъхне сила и увереност. Но децата, които изпитват силна тревожност, често пъти изобщо не обръщат внимание на усилието да им се вдъхне увереност или пък това ги кара да се чувстват дори още по-зле. Причината понякога е, че и родителите им страдат от тревожност. Когато такива деца погледнат около себе си, виждат тревожен родител – изплашеното второ пиле, което сЎмо потвърждава представата им, че светът е опасно място.
Дори когато родителите не изпитват безпокойство, децата с високо ниво на тревожност могат и да не забележат спокойния човек до себе си. Причината е, че тревожността кара хората да виждат света през лещите на опасността. Сякаш те постоянно виждат изплашено второ пиле, подобно на поставените пред огледало обездвижени пилета. Без оглед на това дали родителите им издават притесненост, или не, децата с високо ниво на тревожност често биват сковавани от това чувство.
Започнах да насърчавам родителите на тревожни деца да престанат с постоянните си усилия да им вдъхват увереност. В края на краищата второто, неизпитващо страх пиле не се опитва да успокои страховете на другото, неподвижното, с логични обяснения, с приказки или с промяна на поведението. Разработих техника, която наричам Въпросът на второто пиле: „Ще ме погледнеш ли в очите да видиш дали се страхувам, или не?“ Това ги изважда от сковаващия ги страх и им помага да усетят сигурност. Тази техника дава много по-добри резултати, отколкото „Няма защо да се плашиш“.
Освен стимули от второто пиле тази книга съдържа и идеи за рестартиране на системата за сигурност. Това е терминът, който из9
ползвам за реакцията на мозъка при опасност… и при сигурност. Системата за сигурност ни спасява живота. Ако я нямаше функцията „аларма за тревога“, нямаше да си правим труда да поглеждаме и в двете посоки, преди да пресечем улицата. Нямаше, когато сме в опасност, да бягаме, да се крием или да отвръщаме на удара. Системата за сигурност блокира при прекомерна тревожност. Децата, податливи на голяма тревожност, имат твърде чувствителна алармена система. Мислите им задействат алармата, дори и да няма непосредствена опасност: Ами ако на къщата падне гръм? Само ако бях учил малко повече! Някой може да ми се смее. А ако никой не иска да говори с мен?
Ефикасно действащата система за сигурност трябва да има сигнал, че опасността е отминала. След като зазвъни противопожарната аларма, как разбираш кога е безопасно, за да се върнеш в сградата? Освен че са с прекалено чувствителна алармена система, тревожните деца имат и недоразвита система за подаване на сигнал за отминала опасност. Те като че ли не забелязват никакви сигнали за безопасност, дори след като второто пиле се надигне и започне да кълве царевицата наоколо. Прекомерното размишляване, вманиачените мисли, натрапчивите действия и непрекъснатите тревоги са все примери за алармени звънци, след които никога не идва сигнал за отминала опасност.
Тъй като не разполагат с успокояващо второ пиле, нито с ефективна система за сигурност, спасителната реакция на тревожните деца е отбягването. Те отбягват не само опасността, но и всичко друго, което по някакъв начин им напомня за нея. Тревожните деца дори се стремят да отбягват да се чувстват тревожни. За съжаление, с течение на времето отбягването засилва тревожността. За това една от темите на тази книга е как да се отбягва отбягването.
Отзиви
Все още няма отзиви.