Лидерство

Въведение

Основна част от управлението
във всяка организационна структура е координиране на
нейните дейности и насочване на усилията на членовете към постигане на целите
й. Този процес задължително включва активното участие на личност, наречена
лидер. Следователно лидерството е неизбежен елемент на ефективното управление
на всяка човешка дейност. То се проявява изключително в междуличностните
отношения, като се свързва с постигането на поставените цели така, че
последователите да ги възприемат като собствени. Категорично възприето е в
теорията и в социалната практика схващането, че ефективното управление е
невъзможно без лидерство.

Могат ли отделните хора да бъдат обучавани и
възпитвани за лидери или те се раждат такива? Защо личности със съвсем различни
черти, образование и култура успяват да се изяват като успешни лидери? Вярно ли
е, че няма лидерство без последователи? Отговорите на тези и други сходни
въпроси са били търсени от историци, педагози, психолози, етици и други учени в
областите на обществознанието в различни исторически епохи. На тях ще отговорим
в настоящия труд.

Множестното
изследвания разкриват и множество гледни точки. Ако трябва да се опише един
лидер най-общо, той може да бъде охарактеризиран като интелигентен, решителен,
силен, харизматичен, смел, ентусиазиран и т.н. Едва ли обаче, за да управлява
човек добре, е нужно като Бог „да ходи по вода“. Това, което е необходимо, е
своевременно да придобие ясна представа за желаните бъдещи резултати, за
начините за тяхното постигане и най-важното – да организира и мотивира хората
си така, че те да следват избрания от него път като свой. На думи звучи лесно,
но в практиката нещата са далеч по-сложни и неясни.

Лидерът за разлика от масата
човешки индивиди и множеството завършени личности* трябва да умее да оказва
целеченасочено влияние върху своите последователи, за
да се получат добри резултати от дейността на ръководената структура. Резонен е
въпросът, защо в преобладаващите случаи от социалната практика, лидерите
успяват по-ефективно от обикновените ръководители да консолидират хората в
организацията и да мобилизират тяхната групова енергия за постигане на
определени цели. Причините се свеждат до два типа: вътрешно – личностни и
външно – групови. Не всеки, заел ръководна длъжност, умее да води – за това са
необходими определени личностни качества и социални умения. От друга страна, за
да се проявят лидерските качества и умения, е необходима група от хора, чиято
съвместна дейност изпитва потребност от вътрешен организатор. Измежду
множеството качества и добродетели, върху които организационните психолози
открай време спорят, се открояват поне дузина, които практиката е утвърдила
като безспорно лидерски. Лидерът е толкова по-изявен, колкото повече от тези
достойнства са негово комплексно притежание.

Лидерът,
според повечето теоретици и изследователи, е активен, общителен и подчертано
заинтересован от осъществяването на груповите цели и интереси. Никога не остава
равнодушен към общите проблеми и открито и неуморно демонстрира усилията си за
тяхното решаване. Винаги е активна страна в общуването и винаги предлага идеи.
Умее да изслушва и никога не пренебрегва идеите и предложенията на колегите си
във връзка с решаването на конкретни проблеми. Лидерът се грижи всеки член на
екипа или организацията да взема пълноценно участие както в обсъждането на
задачите, така и в действията по тяхното решаване. Той не винаги е
най-компетентният в екипа, но благодарение на организаторския си талант успява
да подпомогне изработването на най-компетентните решения в него. Чрез
организационния си усет лидерът успява да осигури възможност на всеки член да
се включва активно в съвместните дейности, така че никой да не остава изолиран
или пренебрегнат в желанието си за изява. Именно с това си отношение лидерът
успява да спечели симпатиите и уважението на останалите в екипа. И тъкмо зад
тези качества се крие една често срещана разлика между лидерската и
мениджърската нагласа: лидерът се отнася към другите от колектива като към
партньори, докато за мениджъра те са преди всичко подчинени. Лидерът повече
държи на качествата и уменията, а мениджърът – на задълженията. Не само защото
е фаворит на групата, но и защото е непосредствено в нея, лидерът регулира
динамиката на междуличностните и служебните отношения по-успешно, отколкото мениджъра.
Лидерът по право е чувствителен към колебанията в емоционалните настроения на
групата. От една страна, той усеща кога климатът клони към съгласие и използва
този положителен тонус, за да насочва груповата енергия към реализирането на
определена цел. От друга страна, лидерът предусеща зараждането на възможни
конфликтни настроения, което му дава възможност да влияе своевременно за
тяхното неутрализиране. Понякога, със самото си присъствие, лидерът е в
състояние да хармонизира отношенията и да увеличава сплотеността в екипа.
Лидерът упражнява доброволно делегираната му власт, за да води и подпомага
постигането на груповите цели, без да натрапва лични интереси. Успехът му се
дължи на влиянието и върху трите личностни равнища: на интелектуално ниво – да
убеждава; на емоционално ниво – да насърчава; на поведенческо ниво – да
мотивира, като използва влиянието на личния пример.

В
повечето случаи мениджърът (назначеният ръководител) няма желание да убеждава,
тъй като формалната власт му дава право да наставлява, разпорежда и контролира.

Но
качеството, с което лидерът особено силно владее колегите си и което му носи
високо признание е, че той не показва неувереност, съмнение или страх пред
проблемите. Лидерът никога не допуска публично мисълта за неуспех и оптимизмът
ясно личи в поведението му. Със своята позитивна енергия, той заразява
останалите в екипа, активизирайки ги за действие. Със своята вяра в
колективната сила той печели високо доверие и успява да внуши на другите да го
следват и да му се подчиняват. Затова лидерът е авторитет в
групата/организацията и оказва формиращо влияние върху мисленето, настроенията
и поведението на нейните членове. Думата му тежи, а действията му по принцип се
превръщат в модел на подражание.

Още от
60-те години на ХХ в. в повечето от големите американски, а и в някои
европейски университети се въвеждат програми за обучение в лидерски умения,
както за студенти по мениджмънт, така и за практикуващи мениджъри. В основата
на тези програми е разбирането, че една голяма част от лидерските умения са
достъпни, стига обучаваният да го желае и да е наясно как тази по-финна
„психо-механика“ от управленския инструментариум би му помогнала в
изработването на един лек и ефективен стил на управление.

Съществуват съществени различия
в практиките на лидерите, защото те сами по себе си са различни. Задачата на лидера е да влияе и да вдъхновява хората, които очакват
напътствия и подкрепа от негова страна. Това, което разделя, разграничава
лидерите от групата/колектива/организацията не е техният пол, възраст или
занимание. Не е и равнището на образование, нивото на доходите, произходът и
познанствата. Това, което отделя истинските лидери от останалите хора е
осъзнаването и загрижеността относно нуждите на
групата/колектива/организацията.

Резултатните
лидери вдъхновяват другите да се целят по-високо, да работят по-усилено, да
постигат повече за по-малко време и да се наслаждават на това, което вършат.
Когато организацията, например, попадне в „победния кръг“, лидерите трябва да
убедят останалите, че това не е било случайно, а е благодарение на целия екип и
на добрата колективна работа. Тогава лидерът е свършил работата си много добре.
Бил е абсолютно наясно къде отиваме и още повече, защо отиваме там; какво ни
кара да правим това, което правим? Лидерството не е само пост, който заема
някои от нас. То е по-скоро дейност. Лидер е, най-просто казано, някой, който
има кураж да даде пример. Лидерът живее постоянно под микроскоп, нищо което
прави или казва, не остава незабелязано от последователите му. Тяхното
поведение след това ще бъде просто огледален образ на примера, който лидерът им
е дал. Когато една личност се докаже като лидер, то убежденията, думите и
действията му карат другите да го следват.

Постът
не прави човека, а човекът прави поста. Хората няма да приемат един човек за
техен лидер заради самото му назначение или защото в бизнеса той е собстевник
на компанията. Те ще го възприемат заради качествата и добродетелите, който се
крият дълбоко в него.

Лидер трябва да е човек с характер, който
въплъщава честност, откритост и истинско обвързване с общите цели. Тези
добродетели са важни, защото са основата върху която се гради целокупният
живот. Той трябва да е готов не само да ръководи, но и да служи. „Желанието да
участвам е желание да служа, а не да властвам”, пише датският философ –
екзистенциалист Сюрен Киркегор. Способността да служи на другите, както и
същността и качеството на услугите му, ще бъдат ключът към успеха на неговата
организация. Ако подчини вътрешните си сили – разум, воля, чувства и морал – на
общите цели, той напълно ще се слее с другите хора, с техните занимания, мечти
и желания.

Ние
всички искаме тези, които работят в нашия политически, бизнес или духовен екип
да осигуряват най-доброто за организацията и за всеки неин член. Но защитата на
интересите е отношение, а не отдел в организацията. Всеки лидер трябва да знае,
че, задоволяването на груповите/общностните интереси зависи „от горе“. Неговото
задължение е да „отглежда” екипа си, да наблюдава постоянно за прояви на
съмнение, отричане, страх или друг вид негативизъм, които биха могли да доведат
до провал. Затова, е жизнено важно, лидерът да умее да поема цялата
отговорност.

Последователите на лидера са негови партньори в успеха. Когато запитали един философ какво му трябва
на добрия лидер, той отговорил: „Добри последователи”. Това е така, защото ако
лидерът са разумът и волята, то последователите са чувствата и моралът на всяко
възраждане и движение напред. Макар в този отговор да прозира приповдигнатост,
в него има голямадоза истина. Неефективните изпълнители могат да бъдат по-голям проблем
за организацията от неефективните лидери, дори и само заради това, че всички
организации имат много повече изпълнители, отколкото лидери. Ефективните
последователи се отличават със способността си да работят самостоятелно, без
пряко наставничество, ангажират се с цели, които не са директно свързани с
личните им интереси, поддържат своята компетентност и се стремят към добри
резултати. Те са честни и заслужават доверие. Изборът на такива сътрудници
например е част от тайната на успеха, според класическия пример за лидерство в
корпоративния бизнес. Поканен да стане изпълнителен директор на автомобилния
производител „КРАЙСЛЕР” в момент, когато компанията е в тежка криза, Лий Якока
напуска мястото си в конкурента „ФОРД”, за да приеме предизвикателство, което
би уплашило мнозина. Той успява да изведе компанията до върхови позиции,
привеждайки в действие своята философия: „В края на краищата всички бизнес
операции могат да се сведат до три думи: хора, продукт, печалба. Хората са на
първо място. Ако нямаш добър отбор, не можеш да направиш много с останалите
две”.

Тезата
на Лий Якока се подкрепя от американските психолози Милър и Райс, които
разглеждат лидерството като групова функция: независимо дали групата е малка
или голяма, от лидерството, което е еквивалент на Его-функцията на личността,
се изисква да свързва това, което е вътре в групата, с нейното обкръжение. Т.е.
лидерството е функция по управлението на границите; тази функция контролира
обмена между вътрешния и външния свят. Лидерството не е функция, която се
упражнява по неободимост или предимно от един инидивид; в различно време и при
различни обстоятелства могат да я изпълняват различни членове на групата.
Следователно, това, което е определящо, са действията, а не обозначението
„лидер”.

Във времена на криза, когато групата е изправена
пред необходимост от промяна, поставяща под въпрос първичната й задача (т.е.
главното основание за съществуването й), изпитанието пред лидерството е особено
голямо. Това е така защото практикуването му като просто бюрократично
управление, предназначено да съхранява статуквото в организацията, трябва да се
прекрати без да е ясно с какво точно да се замести. За да оцелее организацията,
„бюрократът” е длъжен да отстъпи на трансформационния лидер, чиято особена сила
е в умението да оползотвори възможността за успешна структурна промяна на
организацията, за да може тя да се съхрани. Добрият лидер води целеустремено и
довежда до избраната цел без да ползва пътеводител. Никой не знае точно как
тези лидери го правят, но дефинирането на процеса от Милър и Райс подсказва, че
приносът на груповата динамика за успеха е поне толкова голям колкото и
индивидуалните качества на този, който встъпва в ролята на лидер в такъв
момент.

Лидерството
е явление от света на отношенията между хората в група. Първо, когато възникне
обща работна задача, групата реагира като излъчва лидер. Второ, лидерството е
групова функция и не може да бъде по независим начин различно от културата (в
смисъл на роли и норми на поведение), която групата установява на основата на
съзнаваните и несъзнаваните приноси на участниците и обмена между тях чрез
психичния им живот. Трето, лидерството винаги има едно главно предназначение:
то е свързано с промените в групата – трансформацията и развитието – и
основният му принос е да им придаде смисъл. В група, чиито членове чрез
поведението си отричат самата възможност за груповост, работно лидерство е
невъзможно.

Лидерските стилове се изследват като различни управленски подходи. Серия от експерименти
разкрива трите най-често срещани стилове: авторитарен, либерален и
демократичен. Те рядко могат да бъдат открити в чист вид. Всеки от тях има
своите предимства и ограничения. Лидерите могат да използват вариациите и на
трите стила по различно време, но повечето от тях показват тенденция да
упражняват приоритетно един стил като обичаен начин на работа.

Авторитарният
лидер очаква безпрекословно следване на собствените си инструкции. Поведението
му се характеризира с недоверие към хората, които ръководи, склоност към
контрол и манипулация на поведението им. Той е принуден постоянно да създава
нови стимули за подчинените си, поради неефективността на вече използваните.
Въпреки това, тези външни награди не водят до удовлетвореност, защото
служителите губят усещането си за уникалност и индивидуалност. Стилът може да
бъде подходящ в критични моменти, когато е необходимо бързо вземане на решения
и овладяване на ситуацията.

Лидерът
с либерален стил най-често не се стреми да оказва влияние върху членовете на
екипа си. Те биват насървачани да използват методите, които сами считат за
най-удачни. Подходът би могъл да бъде ефективен при групи с висока мотивация и
отговорност. В този случай основната лидерска задача е осигуряването на
необходимата информация.

Ситуациите,
подходящи за това, обаче са изключителна рядкост. Широкото прилагане на
либералния стил най-често води до объркване, дори до хаос в организацията.

Демократичният лидерски стил позволява на
последователите да участват в процеса на вземане на решения, да изказват мнение
по отношение на идеите и поведението на ръководителя. Той от своя страна се
отнася към тях с уважение и зачитане на гледните им точки. Демократичният стил
създава творческа атмосфера, в която няма нужда от външен контрол, а екипът
изпълнява задачите си, чувствайки се мотивиран за това и оценен. Лидерът е
„просто друг член на групата”. Той съумява да бъде равен на останалите в самото
изпълнение на задачите, в поемането на отговорност. Освен това, подпомага
последователите в развитието на техния потенциал, като по този начин изгражда
ефективен, високо мотивиран екип. Като възможен недостатък на този подход, би
могла да бъде загубата на време и енергия на лидера за включване на всички във
вземането на решения. Подобно затруднение се преодолява чрез създаване на
процедури и прилагане на техники за улесняване на процеса. Групата сама избира
демократичния лидер и му се подчинява доброволно. Затова той не се нуждае от
административни средства, за да принуди останалите да следват волята му при
организиране на груповата дейност.

От
краткото въведение в темата става ясно, че лидерството е свързано със
способността на изявената личност – лидер за поемане на рискове, за
вдъхновяване и убеждаване и, най-вече, с отговорността която носи към другите
от групата /колектива/организацията. Лидерът се откроява като водач в
непосредствените отношения с колегите си, които обикновено съставляват
относително хомогенна група. Лидерът е обединител на вътрешно – груповите
потребности и на него се разчита да защитава тези интереси пред по-висшите
инстанции. Той организира и насочва действията на индивиди и групи, с цел
решаването на определени задачи. Според У. Липман, последната проверка за
лидера е тогава, когато оставя след себе си в хората убеждението и желанието да
продължат по-нататък и без него.

___________________________________________________________

*
– индивид, индивидуалност (от лат. individuum
– неделимо, особено) – неповторимо
своеобразие на психиката на всеки човек, субект на развитието на
обществено-историческа култура;

– личност– индивид, придобил устойчива система от социално значими черти, обладаващ
развито съзнание и самосъзнание;

– лидер– личност, която в значими ситуации е в състояние да формира, насочва и
ръководи нагласите и действията на останалите участници в група/организация.