Популярна.
Дефиницията на тази дума винаги е била малко неясна в главата ми. Знаех какво не означава. Не означава да те изберат последна. Не означава да ти се присмиват или да няма с кого да седнеш. Не означава да си сама. Но това вече не ми е достатъчно.
Надявам се, че в края на осми клас ще знам какво е да си популярна. Възможно ли е съветите за популярност отпреди повече от половин век да са все още приложими?…
Запратена в изгнание на дъното на социалната стълбица в училище, Мая ван Уейгънън решава да започне уникален социален експеримент: да прекара цялата учебна година, следвайки съвети, взети от наръчник по популярност от 1950 година! Могат ли една маша за коса, куп нелепи дрехи, малко вазелин вместо сенки за очи и наниз перли да помогнат на Мая в стремежа ѝ да стане популярна?
Резултатите от тази истинска история са смешни, излагащи, понякога болезнени и показват пътя към порастването, което невинаги се случва както си представяме, но си има и своите добри страни (дори ако първо трябва да наденеш кюлоти, за да ги достигнеш). Разказана с неповторимо чувство за хумор, историята на Мая служи за пример на читатели на всяка възраст за това колко много можеш да постигнеш, стига да проявиш доброта и самочувствие.
СЕПТЕМВРИ
ПРОБЛЕМИ С ФИГУРАТА
****************************
Почти всяка тийнейджърка е имала (…) проблеми с фигурата си в един или друг момент от
живота си (…) Причината за това е, че когато си тийнейджър, тялото
ти все още се променя – не е спряло да расте за достатъчно дълъг период, за да
намери естествения си баланс (…) Но това, че тялото не може да се спре и да се установи в едно положение, не е причина да се
отчайваш и да мислиш, че нямаш хубава фигура. Трябва да поставиш разума над
материята.
Аз изглеждам съвсем
обикновено. Повярвайте ми, не се
оплаквам. През целия си живот съм била
повече от доволна да не ме забелязват.
Когато неприятните хора забравят, че съществувам, светът е много
по-хубав. Но благодарение на Бети нещата
са различни. Вече искам не само да
съществувам, а да разцъфтявам.
Още от малка винаги съм имала panza, испанската
дума за корем. През годините той се е
променял, но винаги ме е съпътствал.
Когато бях в началното училище, братовчедите ми ме мушкаха в
миниатюрното коремче и това ме караше да се скривам разплакана в стаята си с
книга и парче шоколад. Очевидно лошите
навици започват отрано.
Това лято израснах и моята panza стана по-малка. Чудесно е, че дрехите ми стоят по-добре, но
все още съм болезнено чувствителна към външния си вид и теглото си. Но не съм сама в страданията си. Не мога да се сетя за нито едно момиче, което
е доволно от теглото си. Волейболистките
ядат толкова малко, колкото изобщо е възможно, докато от тях не остане почти нищо. Те публично заклеймяват
всяко момиче от групата си, което идва на училище с прилепнали дънки, показващи
и най-малката вълничка. „Валерия е дебела! Валерия е дебела!” – започват да
викат те.
Като изключим най-горните групи в
скалата за популярност, всички в училището ми са малко по-закръглени. Според мен това подчертава разликата между
тези на върха и тези на дъното на хранителната верига. И то е още една причина, поради която искам
да се сбогувам завинаги с моята panza. Тя не може да дойде с мен по пътя ми към върха.
Четвъртък, 1 септември
Подготвяйки се за първия месец от експеримента си, аз отварям избелялата
книга. Чувствам се така, сякаш тръгвам
на велико морско пътешествие. Прокарвам
пръст надолу по страницата със съдържанието и мълчаливо се моля да не завърши
като „Титаник”.
Прочитам първата глава – „Проблеми с фигурата”, и подчертавам важни пасажи.
1. Започнете, като разумно разгледате проблема с фигурата си. Опознайте тялото си.
Това не е особено трудно. Нямам
ханш, нямам гърди, нямам нищо закръглено. Е, всъщност имам закръглености, но те
започват в средата и са издадени навън.
2. Преди да планирате сваляне на килограми, говорете с
лекаря си.
Това не е проблем за мен. Преди година бях при педиатър, който ми каза,
че съм „на границата на затлъстяването”.
Тази болезнена и неточна препоръка сега ми дава позволението, което ми е
нужно, за да започна диета.
3. … точно толкова важно е да броите калориите, които
изяждате между храненията, колкото и онези по време на храненията. Всъщност на
много от вас вероятно няма да се наложи да минат на диета, ако ограничат
похапванията си между храненията.
4. Не трябва да забравяте и тъпченето с храна на
разни партита, особено на срещите на
клубовете и други събирания.
5. Ако наистина искате хубава фигура, трябва да
закусвате.
6. … от всички пържени храни се дебелее.
Добре, това е изпълнимо. Бети Корнел
включва и евентуални идеи за менюто, които със сигурност ще опитам. Давам си този уикенд, през който ще се
насладя на забранените храни, и ще започна диетата във вторник сутринта след
деня на труда.
Петък, 2
септември
Тичам с всички сили. Автобусът за вкъщи може да тръгне всеки момент, а аз
не съм в него. Температурата е доста над
30 градуса и под мишниците ми вече са се появили неприятни петна пот. Прекрасно.
Един от охранителите пред училището вика след мен, но аз не му обръщам
внимание. Тъй като живеем на границата
на Тексас с Мексико, те са тук, за да проверяват никой да не пренася наркотици.
Което аз не правя. Виждам Кензи, която
повдига вежди към мен през един от мръсните прозорци на автобуса. Шофьорът изглежда сякаш няма желание да
отвори вратата и измърморва нещо на испански, когато аз се качвам задъхана.
Няколко от шестокласниците се изсмиват.
– Леле, приличаш на малоумна.
– Здрасти, Кензи – успявам да изрека аз. Свличам се на седалката зад нея и
се опитвам да пригладя разрошената си опашка.
– Защо тичаше? – тя направо изплюва последната дума. Кензи е наполовина
корейка, с необуздан характер, къдрава коса, пристрастена е към хевиметъл и
изпитва истинско презрение към повечето физически упражнения.
– Трябваше да ни вземат мерки за костюмите в хора.
Г-ца Чарлз прекара повечето време в опити да отгатне размерите на роклите
ни и да ги съобщава по микрофона. Размерът, който предположи, че нося аз, се оказа прекалено голям. Чудя се дали това не трябва да ми
говори нещо.
– Още една причина да съм доволна, че не съм част от това адско нещо –
изсумтява Кензи. Тя е в оркестъра от шести клас. Свири на обой, но днес е без инструмента си,
защото, „без да иска”, го изпуснала в
коридора и той „ами, ъ-ъ, някак, сякаш” се счупил.
За първи път срещнах Кензи преди две години в първия учебен ден. Тя седеше сама, носеше колан с капси, а
къдравата й коса беше вързана назад в страховита опашка. Успях да си помисля
само: „Господи, надявам се, че няма да ме убие”. Малко по малко часовете, които имахме, ни принудиха да сме заедно и двете
скоро се сближихме, въпреки че пак беше ясно, че тя може да ме смаже, ако се
сбием. Кензи е наистина готина въпреки черната си аура. Тя е моя
противоположност във всичко, но въпреки това е от малкото хора, които не ме
карат да се чувствам като аутсайдер.
Като виждат латино чертите ми, но и светлата ми кожа, децата тук ме питат
дали съм мексиканка. Отговарям, че майка
ми е наполовина мексиканка, така че аз съм четвърт. Всъщност майка ми е смесица
от англичанка, французойка, испанка, еврейка, мексиканска индианка и африканка. Не съм сигурна как се класифицира това, но
при нея е красиво. А на мен са ми
казвали, че в училище в район, в който деветдесет и осем процента от
населението е латино, аз нямам достатъчно от правилното ДНК, за да се нарека
латино. Смешното е, че далече от
границата аз се смятам за мексиканка.
Може би поради факта, че Кензи беше корейка, а аз не бях достатъчно
мексиканка, както и това, че и двете не знаехме достатъчно испански, за да
попитаме къде е тоалетната, ние си допаднахме, защото не принадлежахме никъде
другаде.
Въпреки че Кензи не е от момичетата, с които се биеш с възглавници, когато
преспивате в къщите си, аз оценявам честността й. Ако имам сопол в носа си, тя
ми казва. Ако ципът ми не е закопчан, тя веднага ме уведомява.
– Мая – казва тя сега, – изглеждаш ужасно. Наистина.
Такива приятелки не се намират лесно.
Над облегалките шестокласниците са се втренчили в нас с огромни очи.
– Изглеждат толкова невинни – казвам аз. Те се изсмиват с предпубертетните
си гласове.
– Не задълго – ухилва се Кензи.
Обръща се към тях и най-безсрамно започва да бълва куп мърсотии, които
включват анатомично правилните названия на части на тялото и биологичните им
функции.
Скривам лице в ръцете си. Опитвам се
да й се скарам, но Кензи се смее толкова силно, че не чува нищо.
Точно преди да стигнем до моята спирка, един от шестокласниците се обръща и
ме наплюва.
Край на първата седмица от училище, остават още безброй много.
И все пак тази година ще бъде различна.
Тази година имам план.
Отзиви
Все още няма отзиви.