Щурият глобус

Из
„Щурият глобус“ – Илия Троянов

Предговор

Роден съм в България. Но още шестгодишен познах чужбината.
Спомените почват от деня, в който заедно с майка ми и баща ми пристигнах в
лагер, където се говореше на много неразбираеми езици. Бях на шест, когато ме хвърлиха
в неразбираемото. Оттогава все се опитвам да разбера какво точно се случи.
Тъкмо припознах родината, когато отново бях откъснат от нея и даден на друга,
още по-далечна чужбина – първо в имигрантски лагер в Германия, после в
интернат в Кения.

На шест години седях в бежанския лагер близо до Триест и копнеех
да се промъкна през железните пръчки на входния портал, за да отида при
пъстрите коли играчки, които бях зърнал на витрината на един магазин.
Представях си как ще се кача в автомобила си и ще отпраша нанякъде, без цел,
без граници. И до днес за мен това е символът на истинското пътуване –
безцелността.

Няколко седмици по-късно – на път за Германия –
преспахме в един краварник, тъй като против желанието ни италианските власти
искаха да ни изпратят отвъд океана. Оказа се, че границата между Австрия и
Германия прилича на зле завързани връзки за обувки. Многократно питахме хората,
които срещахме по пътя си, в коя страна се намираме и като отговор чувахме ту
Германия, ту Австрия. Когато най-после се измъкнахме от гората и стъпихме на
междуселски път, баща ми, като видя чисто асфалтираното шосе, победоносно
обяви, че сме в Германия. Бяхме нелегални, бегълци, а пък аз се чувствах като
омагьосан.

По време на това бягство ние бяхме в известен смисъл голи. Състояние,
в което светът оставя отпечатъка си върху тялото ти. Бягството приключи в
Кения, страна, за която не знаех нищо, от която не очаквах нищо, която ми беше
така непозната, както птичето чуруликане, с което бяхме посрещнати в първата
утрин след пристигането ни. Липсата на каквито и да е предварителни представи
се оказа благословен спътник, който за съжаление бързо си плю на петите и
изчезна.

Бях на десет години, когато от прозореца на самолет видях
пистата на европейско летище. За първи път се връщахме от Африка. Бях така
изумен от гледката, която ми се предлагаше, че извиках: Мамо, тук работят
бели мъже! Няма родина, която да не може да се превърне в чужбина и
обратно. Винаги ме е учудвало колко лесно нещо, което в началото е било
объркващо и дори невъзможно за възприемане, може да стане напълно разбираемо и
естествено.

Имаше времена, в които копнеех да се върна. Докато найпосле
схванах, че произходът ми не е помещение, запазено само за мен, което трябва
само да отключа и почистя от прахта, за да мога отново да се настаня в него.
Носталгията след успешно пристигане отстъпва място на тръпката от ново
заминаване.

Тази книга представлява сборник от текстове за такива
заминавания от последните двайсет години. Текстовете са така различни, както са
били различни пътуванията и копнежите. Рядко съм тръгвал на път с твърда
задача, всеки репортаж е писан по конкретен повод. Избрах онези, които са били
продиктувани от личния ми интерес, който и до днес е в сила. Но колкото и да са
различни, те разказват за свят, чието многообразие продължава да ме пленява и
да ме прави щастлив.

Добре дошли в Клинтъннагар или пристигането на президента

Бомбай.
Април 2001 г.

Още по пътя от летището към хотела обикновеният посетител на
мегаграда Бомбай се сблъсква с грубата действителност. Заради горещината той
веднага смъква страничното стъкло на колата, но заради вонята на клоака
най-късно в Бандра отново го вдига нагоре. Ако отклони очи от ширналия се слъм
вляво, погледът му се сблъсква с работниците, които се облекчават в дупките по
улиците. В същото това време таксито засяда в ров с големината на кратер, при
спирането посетителят удря главата си и с бучащи слепоочия се взира в дрипав
мъж, който с разкривено лице проси милостиня. Някои от посетителите още по
време на това първо пътуване губят желание повече да разглеждат Бомбай.

Но това не може да се каже за президента на Съединените
американски щати Уилям Джеферсън Клинтън. От няколко дена улиците, които той ще
удостои с моторизираната си кавалкада, се асфалтират отново, боядисват се
(осовата линия, страничните линии, стълбовете на уличното осветление),
дърветата получават нови червени-бели-червени ивици, на запуснатите къщи им се
удря по една нова боя. А жителите, които поради липсва на тоалетни използват за
целта уличните ровове, биват превъзпитавани с бой. Уличните търговци биват
прогонвани, съмнителните лица – на бърза ръка вкарвани в затвора. За
прочистващата населението акция са ангажирани 37 000 полицаи. Няколко дена
подред градът прилича на склад за дърва. Първо на всеки сто метра стовариха от
камиони дънери и клони, после по-дебелите клони бяха забити в асфалта, свързани
с тънките и закрепени с нишки от кокосов орех. Заграждението се разпростря на
повече от двайсет километра от летището до суперскъпия хотел „Оберой“. Но когато
вече всичко изглеждаше добре завързано и защитено, стана така, че служителите
на градската управа подложиха динени кори на началника си. Дни преди
пристигането на високия гост те взеха, че организираха стачка. Вонята от
неприбрания боклук се разнесе из въздуха така мощно, че като нищо можеше да
предизвика турбуленции при кацането на Еър Форс 1. Обаче и този проблем бе
отстранен – в нощта преди великия ден командосите разчистиха купчините
боклуци от местата, където евентуално би могъл да попадне чуждият поглед. Тъй
като до последния миг не бе ясно дали Клинтън изобщо ще тръгне да пътува по
улицата или ще се качи на хеликоптер.

Общината не съобщи нищо за разходите си: не защото ги запази в
тайна, а защото не знаеше как се постъпва в такива случаи. Финансите бяха
разпръснати из много пера; от бизнесмените се изискваше да направят съответните
жестове, частните фирми бяха подложени на натиск. Като цяло в никакъв случай
разходите не са по-малко от десет милиона долара, изчисли един от посветените
служители. Разбира се, без разноските по разчистването. Те ще се разпределят за
месеци напред. По някое време дори и дупките, които бяха издълбани в асфалта,
за да се забият клоните за загражденията, ще бъдат запълнени. Десет милиона
долара за посещение от двайсет часа. Половин милион на час. Почти сто и
четиридесет долара на секунда.

Но пък е напълно възможно индийските власти да не са преценили
съвсем точно вкуса на Клинтън. С оглед на предпочитанията му към трилърите,
филмите на ужасите и фастфуд вероятно е трябвало да му се предложи алтернативна
програма: първо пътуване с Уестърн Рейлуей Лайн, най-добре в късния следобед,
когато поради липса на място части от телата на пътниците висят от отворените
врати, а пък това, което е вътре, се мачка като тесто в ръцете на някой гневен
хлебар. Също така може да се включи и посещение на градската морга, където
заради стачката труповете залежават там от дни. Накрая трябва да има Paobhajiот първата барачка, картофено-зеленчуково пюре върху хлебче, приготвено с
чешмяна вода в края на пътя и бързо сервирано. Това ще е спомен, който
американският президент ще запази завинаги.

Вместо това навсякъде из Индия Клинтън посети само потемкински
села. В Делхи по протежението на цели улици бяха свалени рекламните пана, в
Агра за първи път в своята 347годишна история Тадж Махал бе основно ремонтиран,
в Националния парк Рантхамборе бяха примамени два тигъра, в Хидерабад 3000
просяци бяха прогонени. Явно към международния бонтон спада взаимната измама.
След посещението на село недалеч от Джайпур, което скоропостижно бе снабдено с
три площадки за кацане на хеликоптер, Клинтън на висок глас обяви: „Изумен съм
от това как Индия използва демократичните си институции, за да разрешава
проблеми, които парализират останалата част от света.“ Индия като авангард на
човечеството? Този мъж струва повече от 140 долара на секунда.

Неограничените възможности на взаимната потемкинизация все пак
се дължи на един индийски местен политик. Той разказал на високия гост за
селище в неговата провинция, наречено Картърпури и предложил да кръстят някое
село на американския президент. Клинтън изглежда се учудил как така след два
мандата не му предлагат поне някое градче. Клинтъннагар, така да се каже. Тъй
като в Америка няма липса на политици, а пък в Индия на села, занапред дори
загубилите президентските избори могат да се надяват да получат някое селище в
Раджастан: Намасте в Маккейнпури. Салаам в Брадлибад.

Там, където държавата е част от мафията

София.
Юни 2006 г.

Бизнесменът: марионетките стават опасни, когато си внушат, че
могат да теглят конците. Когато си помислят, че парите, които управляват, са
техни. Като почнат да говорят, сякаш имат собствен глас и разум. Илия Павлов бе
такава марионетка. Имуществото му се изчислява на 1,5 милиарда долара, което го
поставя на осмо място по богатство в Източна Европа. При това е почнал
кариерата си като борец, и то като посредствен борец. Няколко години по-късно
най-големият български концерн „Мултигруп“ е негов! Павлов получава ордени от
Русия и Израел, влиза и излиза свободно при бившия цар и при президента. И по
някое време е повярвал в отредената му роля. Поискал е – като
марионетка! – да играе сив кардинал. Започва да кани в Управителния съвет
на „Мултигруп“ немци, англичани и американци и да инвестира капитала на
концерна предимно в САЩ. Откъсва се от руско-българската мафия, която го е
създала, и тя не може да му го прости, защото нито една мафия не прощава,
когато някой се отдалечава от нея. Вероятно Илия Павлов е получил сигнали, че е
в списъка за отстрелване, защото по време на официалното държавно посещение на
Владимир Путин в София, Павлов влиза на приема в руското посолство в София с
фалшифицирана покана и се спуска към Путин, но Путин отказва да говори с него.
Няколко дни по-късно, като напуска офиса си, заобиколен от охраната си, изстрел
го улучва в сърцето. Това се случва през март 2003 г. На поклонението му
пристига целият елит на страната – снимките по вестниците показват
удивителна прилика със сцените на погребенията от филмите за Кръстника на
Франсис Форд Копола – оказване на последна чест. А когато го погребват в
родното му село Арбанаси в Северна България, седем владици застават до гроба
му – абсолютното мнозинство на Светия синод на страната. Нито един друг
българин не е бил погребван при такова височайше присъствие.

Организираната престъпност: Както всички други поръчкови
убийства и това остава ненаказано. Никак не е чудно, ако може да се вярва на
бившия зам.-шеф на Шесто управление на ДС Цвятко Цветков, който обяснява в един
от българските вестници: „Не е възможно да има поръчково убийство без
мълчаливото съгласие или сътрудничеството на полицията. Полицията като еманация
на държавата е основна част от организираната престъпност.“ През всичките тези
години непрекъснато се обявява борба на мафията, на корупцията, на търговията с
наркотици и оръжие, на прането на пари, на проституцията, на рекетирането, на
даването на фалшиви кредити и на измамите от всякакъв вид и всеки път борбата
се оказва безобидна. Българската мафия е резултат от тоталитарното минало.
Мафията в Сицилия се формира, когато Хабсбургската империя се оттегля и
повечето от служещите в армията и полицията є остават безработни. В следващите
години мафията се превръща в придатък към държавата. В страни като България или
Русия пък мощта на мафията се опира на всевластието на комунистическата партия
и на службите на Държавна сигурност. Номенклатурата създава паралелни структури
на сивата икономика, които търгуват с оръжие, наркотици и други съмнителни
средства, най-вече заради печалбата в чужда валута. И когато се извършва
политическата промяна, тези структури се оказват изключително полезни при
трансформирането чрез многостранни метаморфози и мутации на заграбеното народно
имущество в частен капитал. Ако имаме предвид думите на Ленин, че диктатурата е
власт, неограничавана от никакъв закон, ще разберем колко е нищожна Коза Ностра
в сравнение с октопода на мафията в Русия.

Последната е
създала свое общество и е в състояние да зарази и страните страни-членки на ЕС.
Йерархичната структура на империята с център в Москва се отразява в днешните
мафиотски мрежи, тъй като пъпната връв вероятно е издърпана, но не е отрязана.

Главният прокурор: Никола Филчев е бил – както повечето
високопоставени представители на българската държава – сътрудник на
Държавна сигурност преди 1989 г., а може би и на КГБ. След промените той първо
се изявява като опозиционер, но след падането на консервативното правителство
на Иван Костов започва да ходи на редовни посещения в Москва. Толкова успешно
преминават пребиваванията му там, че Путин го удостоява с висок орден за
особени заслуги към руската държава и му подарява тежаща 15 килограма,
илюстрирана и позлатена книга за историята на Русия със заглавие „Русия –
славна съдба“. Церемонията се състои в руското посолство в София. Леко
подпийналият Филчев се надигнал и рецитирал стихотворението: „Кат’ Русия няма
втора, тъй могъща на света, тя е нашата подпора, тя е нашта висота.“ После със
сълзи на очи говорил за общата съдба на Русия и България, а многото присъстващи
униформени кимали утвърдително с глави. В продължение на седем години, от 1999
г. до 2006 г., Никола Филчев се бори с престъпността. В това време се извършват
стотици поръчкови убийства на водещи бизнесмени, има хиляди трупове на
по-ниските етажи, независимо дали на черната, сивата или бялата икономика. И
колко от тези убийства бяха разкрити от ведомството му? Нито едно! Не бе
повдигнато обвинение срещу нито един мафиотски бос, нито един убиец не бе
изправен пред съда. Филчев спира всякакви разследвания, които биха могли да
насочат следите към намесата на руската мафия. След изтичане на мандата му
опозицията изисква той самият да бъде разследван за някои престъпления, но за
да бъде опазен, е изпратен като посланик в Казахстан.