Изкуството да пътуваш (бавно)

Въведение

от Том Ходжкинсън

На пръв поглед мързелът и пътуването са две несъвместими
неща. По дефиниция ленивият е домошар, бездеен човек, който предпочита да
пътешества през древни земи по-скоро с пръст по картата или с книга в ръка,
отколкото да премине през неудобствата на истинското пътешествие. Паскал има
една мъдра мисъл, която гласи: „Всички нещастия на човека
произтичат от това, че не умее да седи тихо в усамотение.“
Проблемите започват с прекрачването на прага. Самата дума „пътешествие“
произлиза от друга, която на латински означава „тривръх инструмент за мъчения“.

И все пак въпреки всички трудности на реалното пътешествие,
мързелуващият може да бъде подтикнат да се впусне на път. И може да стане
любител на странстванията, бродяга, изпълнен с любопитство, наблюдател на живота
около него – известно е, че някои от най-великите пътешественици и автори на
пътеписи всъщност са били големи мързеливци. Сещам се за всеизвестния д-р
Джонсън – ленивеца, който се излежавал всеки божи ден в леглото си до обяд, но
тръгнал на изключително трудно пътешествие в планините на Северна Шотландия в
компанията на младия Бозуел. Друг подобен пример е Робърт Луис Стивънсън, който
– въпреки че на 26 години написал есе в прослава на леността – страстно обичал
да пътува. Пътеписът му „Пътуване с магаре в Шевен“ е същински  шедьовър и вероятно е произведението, оказало
най-силно влияние върху един от най-великите английски съвременни автори на
пътеписи – Пол Теру.

Така че страстта към пътуването и мързелът всъщност са доста
свързани – повече, отколкото може би предполагате. Изглежда ще е по-точно, ако
кажем, че проявяващият леност изпитва отвращение към тази форма на пътешествия,
която ни предлага съвременната туристическа индустрия. И по-специално –
почивките. Не че критикуваме туризма сам по себе си. В края на краищата никой
не отрича, че е истинско удоволствие да се скиташ безцелно в италианската
провинция или просто да се излежаваш на брега, близо до прибоя. Но не може да
се отрече, че има и нещо разочароващо в почивка, прекарана само в слънчеви
бани, както отбелязаха „Секс Пистълс“ преди доста време. Да, това си е
фантазия, доста скъпа при това. Но е и просто утешителна награда за роба, заклещен
в капана на своята скучна работа.

Същото можем да кажем и за изтърканата от употреба модерна
дума „изживяване“. Вместо да се захванем с трудната задача наистина да изживеем
живота си смислено, предпочитаме скучното, изпълнено с труд всекидневие, от
време на време пронизвано от високоволтови искри от „изживявания“, които сме
планирали и които отмятаме по списък. Всички сме чели в списанията онзи списък
от „100 неща, които трябва да направиш, преди да умреш“. Да караш „Ферари“, да
отседнеш в хотел „Роял Аскот“ в Дубай, да участваш в рали Париж-Дакар, а също и
в „Голямото надпушване“ в Амстердам, и така до втръсване. Жалко че Дейв
Фрийман, чиято идея е този списък, умря само на 47 години.

Запознах се с Дан Кийрън, когато дойде в офиса на списание
„Idler“ в Камдън. Възложихме на този жизнерадостен човек задача и той започна
често да идва и да ни помага. Малко по малко се ангажираше все повече със
списанието и дълги години беше помощник-редактор. В редакцията не само се забавлявахме,
но водехме и философски диспути. Лаская се да мисля, че годините на Дан в
„Idler“ му помогнаха да оформи мирогледа си, който той излага в тази книга.

Това, което Дан представя в нея, е една особена житейска
философия, според която пътуването е част от личностното израстване, а не е
бягство. В този смисъл изкуството да пътешестваш не се схваща като изпълнено с
удобства пътуване или лишен от препятствия път. Дан не крие яростта си от
бездушната атмосфера в съвременните хотели. Всъщност тук не става дума за копнеж
по някогашното бавно пътуване, защото усещането за скорост е нещо субективно.
Бързината на съвременните влакове например, която е нещо обичайно за нас, е
напълно немислима за аптекар от Флоренция от 1450 година. Изкуството да пътуваш
няма нищо общо с това, което наричаме „удоволствието да пътешестваш“ в наши
дни, т.е. то не е временно бягство от ежедневните несгоди. Съвсем не, то поскоро
е свързано с отношението. Съществува и друго възможно определение и то може би
е по-добро – тук става дума за вглъбеност в пътешествието.

И както тежкият труд прави по-сладка последващата го почивка,
така и трудното пътуване прави пристигането още поприятно. Лично аз съм убеден,
че прилагането на подхода за възможно най-слабо съпротивление трябва да се
съчетава със стоическото отношение, че не винаги всичко тече по мед и масло.
Помня едно свое кошмарно самотно пътуване от Северна Германия до един гръцки
остров, когато бях двайсетинагодишен. Към края на пътуването се озовах на малко
пристанище, без да имам каквато и да е представа как да стигна до целта си.
Разпитвах наоколо, но получавах само отрицателно поклащане с глава. Накрая се
предадох. Отпуснах се на пътната си чанта, стиснал главата си с длани. И в този
момент към мен се приближи едно малко момче и каза: „Господине, господине,
автобусът за Лефкас тръгва след 20 минути.“ Качих се на този автобус и
пристигнах в набелязаната цел – едно плажно кафене, носещо името „Рай“.
Собственикът ми донесе бира. Седнах, съзерцавайки водата, и бях завладян от такава
неописуема радост. Почивката винаги е сладка, но когато е заслужена, усещането
е незаменимо.

Най-висшата форма на изтънченото пътуване е самотната
разходка. Само тогава човек открива истинската свобода, при това на съвсем
ниска цена, отдавайки се на едно забравено удоволствие – да разсъждава. Голяма
част от съвременните пътувания специално са проектирани така, че да възпрепятстват
мисленето. Летищата не предразполагат към отпускане. Вместо това техният
уродлив и посредствен дизайн разсейва със своите дисплеи, магазини и обяви.
Никога не можеш да се отпуснеш и да се насладиш на момента. А самотната
разходка от своя страна предоставя възможността да останеш сам със себе си.
Хазлит има едно прекрасно есе – „На пътешествие“, в което пише:

Дайте ми чисто синьо
небе над главата и зелена трева под краката, извиващ се път пред мен и три часа
до вечерята. А след това – време за творене! Не бих устоял на порива да затанцувам
в пущинака. Бих се смял, бягал, скачал и пял от радост.

Да вървиш пеш, това е свобода, а и не е задължително да е на
полето. Прекрасните ни градове са идеални за разходка. Когато съм в Лондон,
често минавам по едночасовия маршрут от Бейсуотър до Пимлико, заобикаляйки през
Хайд Парк покрай Сърпънтайн и през площад Слоун. Докато бродя така, възприемам
себе си като фланьор – онази странна порода блуждаещи поети от XIX век, които
обожавали да кръстосват Париж със скоростта на охлюв. За тях Уолтър Бенджамин
казва, че обичали да извеждат на разходка костенурки, защото те определяли
правилното темпо на походката.

Робърт Луис Стивънсън е категоричен, че най-приятни са
самотните разходки:

За да се насладиш на
разходката, трябва да я предприемеш сам. В цяла компания или дори само по
двойки разходката вече не е разходка, а празна дума. Тя се превръща в нещо
друго, поскоро в излет.

Излетът не е нещо лошо, но идеята му е съвсем различна.

Направо срамота е, че влаковете днес са завладени от мобилните
телефони, лаптопите и вградените дисплеи, защото преди появата им пътуването с влак
предоставяше така лелеяната почивка след работния ден. Сега мъкнем работата си
във влака или пък се втренчваме в телевизора, докато преди време разполагахме с
две опции – да четем или да гледаме през прозореца. И двете занимания –
отпускащи и носещи почивка. Извинявам се, има и още едно, трето – съня.
Влаковете, за разлика от автомобилите, допринасят за дрямката. Е, да, възможно
е и да пренебрегнем различните модерни устройства във влака, както и да се
насилим да изключим мобилния си телефон, а лаптопa да оставим в багажа.

Книгата, която предстои да прочетете, е плод на 20-годишния
опит на Дан и различни преживявания по време на неговите пътешествия. Той
пътува бавно, тъй като изпитва страх от летенето със самолет. Това го
принуждава да търси алтернативи, което го води до концепцията за същината на
същинското пътешестване. Сега е благодарен на фобията си, без която не би
стигнал до въпросното прозрение. От друга страна, тя му причинява и известни
трудности в живота. Тук отново държим да подчертаем, че пътешествието като
изкуство не означава лесно или комфортно пътуване. Но пък и стремежът към спокойствие
по време на пътуването, или наречете го „вътрешна свобода“, може наистина да е
съпътстван с големи затруднения. Приятелите на Дан отлитат в Полша, за да
присъстват на една сватба, докато на него му се налага да пропътува това разстояние
с влака. И в двете посоки. Пътуването е тежко, но за сметка на това той се
чувства особено жизнен, защото ще се срещне с различни хора, ще може да изслуша
историите им и да види гледки, недостъпни от люка на самолета.

Дан наистина изминава пътя. Едно от най-големите му и бавни
пътувания, описано в тази книга, е едномесечно пътешествие в Британия, която
прекосява заедно с двама свои приятели с камион за мляко. Смисълът на цялото
пътуване е контактът с други хора. Колко пъти сте се запознавали и сте
заговаряли някого по летищата? Преживяването е сближило Дан със случайно
срещнати спътници. Той открива, че истината за тях не е такава, каквато ни
внушават по медиите. Убеждава се, че страната е пълна с услужливи хора. Обществото
не е мъртво.

Изкуството да пътешестваш е най-вече ода във възхвала на
непланирането, на спонтанността. Съвременното пътуване и по-конкретно
съвременните почивки са все по-стриктно планирани. За всеки ден е запланувано
нещо. Вървим по маршрут, водят ни на разходка, обикаляме под строй забележителности.
Дори тези, които са отишли на индивидуална почивка, се чувстват подчинени на
някаква почти затворническа дисциплина. Д-р Джоунс казва, че „от нищо не лъха
такава безнадеждност, както от планираното забавление“. Планираната веселба не
оправдава очакванията и Дан чудесно описва чувството на разочарование след
организираната обиколка на забележителности. Децата може и да харесват този вид
почивки, защото голяма част от забавленията са от рода на водни пързалки и
други подобни. Те са предназначени за семейства. Дан пропуска да отбележи
факта, че той е любител не само на пътешествията, на него му харесва и Сентър
Паркс. Във всеки случай ще бъде напълно погрешно да се твърди, че тези ваканции
могат да имат нещо общо с пътешествията. Те са само за кратки почивки.

Твърдо не! Най-добрите нощни изживявания, най-завладяващите
пътешествия са непланираните със своите случайни срещи, помощта от непознати и
инцидентните открития.

Както споменах и по-рано, никой не твърди, че пътешестването
е лесно нещо. В тази книга са описани и неприятни преживявания, особено
стресиращ е гафът на Дан и сина му Уилф в ледената градска баня в Будапеща. Но
изходът, на който Дан винаги разчита, е наличието на подходяща книга подръка. В
случая не става дума за някакъв туристически наръчник, а за нещо свързано с
мястото или за биографията на някаква личност. Така пътуването на Дан се
превръща в амалгама от литература и философия. Изкуството да пътуваш в този
смисъл е обратното на бягството – то е вглъбяване, ако можем да използваме тази
дума за процеса на дълбокото и продуктивно осмисляне на средата.

Можем да кажем, че пътешествието има много повече общи черти
с някогашното поклонничество, отколкото с напрегнатото забавление на всяка
цена, предвиждано при сегашните почивки. Дали сам, като Кристиян в „Пътят на
пилигрима“, или пък в компания, като пилигримите в „Кентърбърийски разкази“
(което май е най-веселата ваканция, описвана някога), това е пътуване на духа.
Пилигримството е процес, насочен към израстването на личността, към
себеопознаването и изграждането на връзки с другите, към преодоляването на
лични драми и травми. С други думи, то е терапия. Този начин на пътуване
възхвалява и австрийският писател Стефан Цвайг, който е един от литературните
кумири на Дан. Роден през 1881 година, Цвайг е съвременник на свят, в който
скоростта – бог, на който днес се кланяме – е била смятана за нещо грубо и
просташко. Спокойствието и отказът от истеричното бързане могат да ни помогнат
да бъдем по-благородни, да се отделим от вездесъщата техника и да се доближим
до природата. Една от най-красивите части в книгата на Дан е посветена на
скалните орли. Той е твърдо убеден, че посредством пътешестването влизаме в
единение с дивата природа, от която буржоазният свят се опитва да ни
дистанцира.

А най-важното от всичко е, че пътешестването – бихме могли
да го определим като истинската форма на пътуването – събужда поета и философа
у всеки от нас. Ние всички сме философи, но многообразието от ежедневни грижи в
съвременния свят ни пречи да осъзнаем този факт, защото сме заети да търсим
облекчение на болката, вместо да се изправим срещу нея и да я победим. Както
казва приятелката ми Пени: „Когато глътнеш аналгин, болката не изчезва, просто
ти не я усещаш.“ Всички ние лепим лейкопластите „алкохол“, „наркотици“, „изневери“,
„хазарт“, „почивка“, „скъпи хотели“ и „приключения“ върху раните си, само и
само да избутаме деня. Истинският пътешественик отказва лепенката и предприема
пътешествието с душата си. Независимо дали то ще е трудно или лесно. Но той
знае, че след дългото и мъчително изкачване гледката ще бъде великолепна.