Въведение
Странният живот на мозъка
Това не се
забравя лесно – първия път, когато си видял човешка глава на масата. Най-лошото
е миризмата. Незаличимата воня на формалдехид – химическия фиксатор, в който се
втвърдяват и запазват части от тялото. Тя навлиза в ноздрите ти и просто не те
напуска.
Това не беше единствената глава в помещението; бяха общо
шест, всичките отрязани под леко различен ъгъл. Тази конкретно бе отсечена
точно под брадичката и после разрязана на половини през средата на носа. Беше
принадлежала на възрастен господин – дълбоките бръчки, набраздили челото му,
нашепваха за дълъг живот. Докато обикалях бавно масата, видях няколко сиви
косъма, стърчащи от внушителния нос, буйна вежда и мъничка морава синина точно
над скулата. И изведнъж – ето го и него, застинал по средата на дебелия
костелив череп – човешкия мозък.
Имаше сивкавожълтеникав оттенък, консистенцията му
навяваше мисли за лъщяща панакота. Най-външният слой беше нагънат като орех.
Имаше подутини и вдлъбнатини, нишки, напомнящи надъвкано пиле, и една област
отзад, която приличаше на сбръчкан карфиол. Искаше ми се да прокарам пръст по
копринените му контури, но пипането беше строго забранено. Задоволих се да
доближа глава само на сантиметри от неговата, докато се питах що за живот се е
криел някога в нея. Нарекох го Клайв.
Винаги съм се интересувала от живота на хората. Може би
затова реших да изучавам човешкия мозък в университета. В края на краищата
двете са неразривно свързани. Всичко, което чувстваме, всяка история, която
преживяваме или разказваме, дължим на тази кашкава буца в главите ни, която
тежи около кило и четвърт.
Това може да изглежда очевидно днес, но то невинаги е
било така ясно. Мозъкът се споменава за пръв път от древните египтяни в един
свитък с хирургически сведения, наречен „Папируса на Едуин Смит“. Там пише, че
начинът да откриеш мозъка, е „да опипаш раната на главата и да видиш дали тя
тупти и пърха под пръстите ти“1. Но явно този орган не е бил от
особен интерес. Ако някой имал рана на главата, древните египтяни наливали
върху нея масло и проверявали пулса на пациента, „за да измериш сърцето… и да
научиш знанието, което идва от него“. Защото сърцето, а не мозъкът, било
смятано за обиталище на ума по онова време. След смъртта сърцето било
старателно съхранявано вътре в тялото, за да му се осигури безопасно
преминаване към отвъдния живот, докато мозъкът бил измъкван парче по парче през
носа.
Чак около 300 г. пр.Хр., когато Платон започнал да
осмисля идеята, че мозъкът е обиталището на безсмъртната човешка душа, този
орган придобил по-голямо значение в медицинската мисъл. Но въпреки че по-късно
учението на Платон щяло да окаже влияние на много мислители, неговите собствени
съвременници не били убедени. Дори най-добрият ученик на Платон – Аристотел –
продължавал да твърди, че умът се намира в сърцето. Лекарите по онова време не
проявявали охота да отварят човешки трупове, тъй като се бояли да не попречат
на душите на собствениците им да стигнат до отвъдния живот. Така че доводите на
Аристотел се основавали до голяма степен на дисекции от животинското царство,
които разкривали, че много създания изобщо нямат видим мозък. Как тогава той би
могъл да играе някаква жизненоважна роля?
Аристотел обявил, че сърцето изпълнява отговорностите на
разумната душа, осигурявайки живот на останалото тяло. Мозъкът присъствал там
просто като охлаждаща система, уталожваща „топлината и кипежа на сърцето“2.
(По-нататък ще открием, че може би и двамата са били
прави – че не можеш да мислиш или чувстваш, без сърцето и мозъкът ти да общуват
помежду си.)
Гръцките анатоми Херофил и Еразистрат били онези, които
най-после получили възможност да направят дисекция на човешки мозък през 322 г.
пр.Хр. Неособено загрижени да търсят душата, те се съсредоточили върху
основната физиология, откривайки мрежата от влакна, която преминава от мозъка
през гръбнака и нататък към тялото – онова, което днес наричаме „нервна
система“.
Но едва на гладиаторския стадион мозъкът наистина излязъл
на преден план. Римските закони забранявали на философа, лекар и автор Клавдий Гален да прави дисекции на човешкия мозък,
така че вместо това той поемал към прашната арена, където можел да зърне за
кратко анатомията на мозъка, докато се грижел за окървавените войници,
чиито черепи били разцепени в битката.
Най-голямата сензация обаче предизвикали неговите
експерименти с живи квичащи прасета. Пред многобройна публика той срязвал
ларингеалния нерв, свързващ гръкляна с мозъка, и наблюдавал как прасето млъква.
Множеството ахвало – Гален бил предложил първото публично доказателство, че
умът, а не сърцето, контролира поведението ни.
Гален открил също четири кухини
вътре в човешкия мозък, по-късно наречени вентрикули, или мозъчни стомахчета.
Сега ние знаем, че мозъчните стомахчета са пространства, съдържащи течност,
която защитава мозъка от физически удари и заболявания, но мнението на Гален
било, че из тях плават най-различни свойства на безсмъртната душа. След това тя
преминавала в „животинските духове“, разнасяни из тялото. Това обяснение било
особено удобно за върхушката на християнската църква, която била все
по-обезпокоена от идеята, че мозъкът може да осигури физическа основа за
душата. Как би могло нещо да е безсмъртно, ако обитава такава крехка плът?
Много по-приемливо било да се постави душата ни в тези „празни“ пространства.
Теориите на Гален за мозъка властвали петнайсет столетия,
а религията продължавала да оказва влиянието си на онези, които градели върху
неговите идеи. Рене Декарт например заявил, че умът и тялото са отделни неща –
което днес е известно като дуализъм. Умът бил нематериален и не следвал
законите на физиката. Той според Декарт предавал нарежданията си посредством
епифизната жлеза – малка област с формата на борова ядка в центъра на мозъка.
Епифизната жлеза се раздвижвала, изпускайки конкретния животински дух,
необходим за удовлетворяването на потребностите на душата. Целта на Декарт при
прокарването на тази разлика била да опровергае онези „безбожни хора“, които не
искали да повярват в безсмъртието на душата без научно доказателство за него.
Мръсните, задимени улици на Оксфорд от 17-и век обаче
били мястото, където нещата наистина започнали да стават интересни. Някъде в
недрата на университета в този град един изобретателен млад лекар на име Томас
Уилис острел своя скалпел.
Пред голяма публика от анатоми, философи и заинтересувани
граждани той разрязвал човешкото тяло и неговия мозък, разкривайки сложната му
анатомия пред всеки, който имал желание да гледа. Уилис бил получил
разрешението на крал Чарлс I, който му позволил да прави дисекция на всеки
престъпник, осъден на смърт в рамките на града. Именно благодарение на това
Уилис създал подробни илюстрации на човешки мозък. Казват, че бил станал
„пристрастен… към отварянето на глави“3.
Споменавам Уилис, защото тъкмо той
започнал да налага твърдо идеята, че нашата човешка идентичност е свързана с
мозъка. Уилис се захванал да съпоставя промененото поведение, което наблюдавал
приживе у пациентите си, с деформациите, които откривал при аутопсията. Той
например забелязал, че хората, които имали болки в тила, близо до така
наречения малък мозък, имали и болки в сърцето. За да докаже, че двете са
свързани, Уилис отворил живо куче и прищипал нервите, преминаващи между тях –
сърцето на кучето спряло и животното умряло почти моментално. Впоследствие
Уилис изследвал как химията на мозъка би могла да предизвика и други
поведенчески прояви – сънищата, въображението и спомените. Той нарекъл този
проект „неврология“.
През 19-и век германският анатом Франц Йозеф Гал се
доближил още повече до нашето съвременно разбиране за мозъка, като защитил
идеята за локализацията. Мозъкът според него се състоял от специфични
отделения, всяко отговарящо за една фундаментална способност, включително
таланта за поезия и инстинкта за убийство. Гал смятал също, че по формата на
черепа може да се определи личността. Той имал един приятел с големи изпъкнали
очи и понеже той се отличавал с фантастична памет и бил много добър в езиците,
Гал бил убеден, че мозъчните региони, отговарящи за тези способности, трябвало
да се намират зад очите и в случая били станали толкова големи, че избутвали
очните ябълки навън. Макар по-късно френологията да била дискредитирана, идеята
на Гал, че мозъкът се състои от отделни зони, била прозорлива – в някои случаи
той бил прав дори в посочването на това за какво отговаряли те. Неговият „орган
на веселието“ например бил разположен в предната част на главата, точно над
очите. Години по-късно невролозите щели да стимулират тази област и така да
карат пациента да избухва в смях.
Наблюденията на Гал възвестили нова
епоха за мозъка – епоха, която се разграничила от философски ориентираната
наука на предиш-ните векове. Приемането на
атомите и електричеството по-късно ни дало възможност да се сбогуваме
най-накрая с животинските духове от миналото. Нервите вече не били празни
проводници, чрез които протичали желанията на душата, а клетки, припукващи от
електрическа активност.
Въпреки че учените от 19-и век се съсредоточавали върху
електростимулацията като начин да определят кои части на мозъка какви функции
изпълняват (несъмнено мотивирани от факта, че щели да назоват съответните
региони на свое име), колегите им от средата до края на 20-и век поставяли
по-голяма тежест върху начините, по които тези области комуникират помежду си.
Те открили, че при осъществяването на сложно поведение комуникацията между
различните области на мозъка била по-важна, отколкото действието на който и да
било отделен регион сам. Функционалната магнитно-резонансна томография (фМРТ),
електроенцефалограмата (ЕЕГ) и компютъризираната аксиална томография (КАТ)[1]ни дават възможност да видим мозъка в най-големи подробности, дори да
изследваме дейността му, докато е потънал в работа.
Благодарение на тези средства сега знаем, че съществуват
180 отделни региона, лежащи в онази буца тъкан с тегло около кило и четвърт,
която тупти и пърха вътре в черепите ни. Отново в анатомичната изложба в
Университета на Бристъл имах задачата да придобия задълбочено познание за всеки
от тях.
Докато се взирах в Клайв, лесно можех да забележа
най-разпознаваемата област на човешкия мозък – мозъчната кора. Тя образува
външната му обвивка и е разделена на две почти еднакви полукълба. Обикновено
подразделяме всяка страна на кората на четири дяла, които заедно отговарят за
всичките ни най-впечатляващи умствени функции. Дялът, който е най-близо до
пръста ви, ако докоснете челото си, се нарича префронтална кора – той ни дава
възможност да вземаме решения и да овладяваме емоциите си и ни помага да
разбираме действията на другите хора. Той определя и различните аспекти на
личността ни – нашата амбициозност, предвидливостта ни и моралните ни ценности.
Ако след това прокарате пръст от едната или другата страна на главата си в
посока към ухото, ще откриете слепоочния дял, който ни помага да разбираме значението
на думите и речта и да разпознаваме лицата на хората. Плъзнете пръст нагоре към
темето си и ще достигнете теменния дял, който има отношение към много от
сетивата ни, както и към определени аспекти на езика. Ниско долу към тила се
намира тилният дял, чиято главна функция е зрението.
Увиснал най-отзад на мозъка, ние имаме и един втори
„малък мозък“ – онази отчетлива маса с формата на карфиол. Този малък мозък е
жизненоважен за нашето равновесие, движение и стойка. Най-накрая, ако отворите
полека двете полукълба (горе-долу както разчупвате праскова, за да извадите
костилката), ще откриете мозъчния ствол, областта, която контролира всеки дъх и
всеки удар на сърцето, както и таламуса, който действа като главна гара
разпределителна, прехвърляща информация напред-назад между всички други
области.
Макар да са твърде миниатюрни, за да се виждат с просто
око, мозъкът е пълен с клетки, наречени неврони. Тези клетки действат като
кабелите на старовремските телефони, предавайки съобщения от едната страна на
мозъка към другата под формата на електрически импулси. Невроните се
разклоняват като вейките на дърво и всеки от тях образува връзки със съседите
си. Тези връзки са толкова много, че ако решите да ги преброите, отделяйки на
всяка по една секунда, ще ви трябват три милиона години, за да приключите.
Днес ние знаем, че умът възниква от конкретното физическо
състояние на тези неврони във всеки един момент. Именно от тази хаотична
дейност се раждат нашите емоции, формира се личността ни и се раздвижва
въображението ни. Това е може би едно от най-впечатляващите и сложни явления,
познати на човека.
Така че няма нищо чудно, че понякога всичко се обърква.
Джак и Бевърли Уилгъс, любители на ретро фотографията, не
си спомнят как са попаднали на една снимка от 19-и век на хубав, макар и
обезобразен мъж. Нарекли го „Китоловеца“, защото помислили, че колът, който
държи в ръката си, е част от харпун. Лявото му око било затворено, така че те
му приписали среща с разгневен кит, от която бил останал с едно зашито око.
По-късно открили, че това не било харпун, а железен прът, и че фотографията
била единствената известна съществуваща снимка на един мъж на име Финеас Гейдж.
През 1848 г. двайсет и четири годишният Гейдж работел по
прокарването на жп линия, когато се разсеял от нещо, случващо се зад гърба му.
Щом извърнал глава, големият прът, с който набивал барутните експлозиви, ударил
скала, предизвикал искра и барутът гръмнал. Прътът пронизал челюстта на Гейдж,
преминал зад окото му, проправил си път през лявата страна на мозъка му и
излетял от другата страна. Въпреки донякъде чудодейното си оцеляване, Гейдж
вече не бил същият човек. Предишният весел, дружелюбен млад мъж станал
агресивен, груб и склонен да ругае в най-неподходящите моменти.
В съвсем ранна възраст Алонсо Клемънс също претърпял
травма на главата, след като паднал на пода в банята. Оставайки с тежки учебни
затруднения и нисък коефициент на интелигентност, той бил неспособен да чете
или пише. Но от онзи ден нататък той проявявал невероятно ваятелско умение.
Използвал най-различни материали, до които успявал да се докопа – „Плей Доу“[2],
сапун, смола – за да оформя съвършени фигурки на всякакви животни само след
един хвърлен поглед. Заболяването му било диагностицирано като придобит синдром
на саванта – рядко и сложно разстройство, при което някакво увреждане на мозъка
явно засилва таланта на хората за изкуство, запаметяване или музика.
СМ, както е известна на научния
свят, е стояла срещу насочено огнестрелно оръжие и на два пъти е била
заплашвана с нож. И все пак никога не е изпитвала и капка страх. Всъщност тя е
физически неспособна на подобна емоция. Едно необичайно заболяване, наречено
синдром на Урбах-Вите, постепенно е калцирало амигдалите є – области с
бадемовидна форма, дълбоко в центъра на мозъка, които отговарят за страха като
човешка реакция. При липсата на страх вроденото любопитство на СМ я кара да се
доближава към отровни паяци без миг колебание. Тя разговаря с бандити без
притеснение за безопасността си. Когато се натъкне на отровни змии в градината
си, ги взема и ги изхвърля.
Към края на следването ми вече ми беше станало ясно, че
злополучните инциденти, рискованите операции, болестите и генетичните мутации
често са причината да открием как работят различните части на мозъка. Гейдж ни
е показал, че нашата личност е тясно свързана с челните области на мозъка.
Изследванията на аутисти с изключителни способности, като Клемънс, са
придвижили напред разбирането ни за творчеството. Дори и днес учените
продължават да се опитват да уплашат СМ, с надеждата да разберат по-добре как
да лекуват онези, които се страхуват прекалено много. Бях запленена от тази
идея – че най-странните, най-уникалните мозъци често са онези, които ни учат
най-много за нашия собствен.
Разбира се, до съвсем неотдавна
наличието на необичаен мозък гарантирано е щяло да ви осигури откарване в
приюта за душевноболни. „Психично заболяване“ е термин, влязъл в употреба едва
през последните 200 години; преди това всяко странно поведение е щяло да бъде
прието за лудост и приписано на всевъзможни неща – от проклятия до демони или
нарушаване на равновесието на хуморите в тялото4. Ако сте живеели в
Англия и сте страдали от подобна лудост, е можело да се озовете в болницата
„Бетлем“, известна като „Бедлам“[3].
В своята книга „Натам лежи безумието“ Майк Джей описва „Бетлем“ като
стереотипната лудница от 18-и век, по-късно приют за душевноболни през 19-и
век, а сега образцов пример за психиатрична болница от 21-ви век.5
Различните превъплъщения на болницата отразяват коренното
преображение, претърпяно от обществото в неговото отношение към необичайния
мозък. В началото, при основаването си, „Бетлем“ била специализирана в
прибирането от улиците на така наречените „лунатици“. Нейните клиенти били
буйни или халюциниращи, изгубили паметта, говора или разума си. Те били затваряни
заедно със скитници, просяци и дребни престъпници.
Пациентите получавали общо лечение,
насочено към възстановяване на здравия телесен строеж. Това включвало
кръвопускане, студени душове и еметици, които ги карали да повръщат всичко,
което би могло да задръства храносмилането им. Лудостта на крал Джордж III била онова, което предизвикало обрат в тази нагласа.
Джордж се разболял от стомашен паразит, но скоро започнал да изкарва пяна на
устата си и да проявява признаци на безумие. Бил извикан свещеникът Франсис
Уилис, той имал внушителна репутация в лечението на такива болести. Неговият
подход бил прост – той пратил Джордж да работи на полето, облякъл го добре,
карал го да се раздвижва физически и насърчавал „доброто настроение“. За три
месеца психичното здраве на Джордж се подобрило, редом с физическите му
симптоми. В медицинската общност започнала да се прокрадва идеята, че лудостта
би могла да се излекува. Все още имало някои неравности по пътя – усмирителните
ризи били обичайна гледка, а много терапии биха били сметнати за варварски по
днешните стандарти – но лекарите започнали да се замислят как роднинският кръг
би могъл да помогне на пациентите им, как би могло да бъде установено
взаимодействие с външния свят и какви лекарства биха могли да облекчат болката
и да уталожат безпокойството. В началото на 20-и век „безумието“ било
преформулирано на „психично заболяване“, а лекарите взели да допускат
биологична основа за разстройствата на ума. Точно както бил предсказал Томас
Уилис, те били в състояние да погледнат в мозъка и да установят точните
промени, съответстващи на необичайните прояви и възприятия.
Днес ние разбираме, че психичното заболяване, или изобщо
всяко психично отклонение, може да е резултат от малки неизправности в
електрическата активност, хормонални дисбаланси, лезии, тумори или генетични
мутации – някои от които можем да поправим, други не можем, а трети вече не
смятаме за проблем.
Ние в никакъв случай не сме близо до разбирането на ума в
неговата цялост. Всъщност никоя от така наречените от нас „висши“ функции –
спомените, вземането на решения, творчеството, съзнанието – не е близо до
намирането на удовлетворително обяснение. Ние можем например да предизвикаме
халюцинация у всекиго с помощта на обикновено топче за пинг-понг (по-нататък ще
ви обясня как) и все пак не разполагаме с много начини за лекуване на
халюцинациите, характерни за шизофренията.
Ясно е обаче, че необичайният мозък предлага уникален
поглед към загадките на така наречения „нормален“ мозък. Той разкрива някои от
изключителните таланти, заключени във всички нас в очакване да бъдат
освободени. Показва ни, че нашите възприятия за света не са винаги едни и същи.
Дори ни принуждава да се запитаме дали нашият собствен мозък е толкова
нормален, колкото се опитва да ни убеди.
След като завърших невронаука, реших да стана научна
журналистка. Прецених, че това е най-добрият начин да откривам нови и загадъчни
начини, по които работи умът, и същевременно да задоволявам страстта си да
узнавам живота на хората и да разказвам хубави истории. Следвах за магистърска
степен по комуникация на науката в Имперския колеж в Лондон, а после постепенно
се издигнах до редактор на новините в списание „Ню Сайънтист“.
Сега, като журналистка на свободна практика, работя за
различни медии, сред които Би Би Си и „Гардиан“. Но въпреки че пиша по
най-разнообразни здравни въпроси, отново и отново се оказвам привлечена от
странния мозък. Посещавам неврологични конференции, гълтам жадно научни статии
и събирам купища чудати медицински списания заради най-малкия намек за
изследване, което описва човек с необичаен мозък. Нищо друго не ме запленява
колкото това.
Това не е лесна работа. Вече ги няма едновремешните
изследвания на единични случаи – обстойните разкази на историците, занимаващи
се с отделни случаи и описващи живота на пациентите си живописно и в най-големи
подробности. Днешните изследвания са обективни, студени и безстрастни.
Пациентите са известни само с инициалите си, типичните им характеристики се
губят, животът им не се споменава. Обектът на неврологията – собственикътна въпросния мозък – е до голяма степен без значение за науката.
Но една вечер, оставайки до късно на работа, попаднах на
статия, която не приличаше на никоя друга. В нея се описваше заболяване,
открито за пръв път през 1878 г. дълбоко в горите на Мейн. Ставаше дума за
загадъчно поведение, проявяващо се сред малка група дървосекачи. Американският
невролог Джордж Милър Биърд получил задачата да го изследва. Онова, което
открил, не било за вярване. Сред групата изследвани били и неколцина мъже,
които Биърд по-късно нарекъл „подскачащите французи от Мейн“. Стреснете
„подскачащия“ с кратка словесна команда и той ще є се подчини и ще я изпълни
незабавно – независимо от последиците. Кажете му да метне нож и той ще го
метне. Кажете му да танцува и ще танцува.
Онова, което правеше впечатление не по-малко от
описанието на самото разстройство, беше снимката на втора страница. Тя бе на
жена с това заболяване. Жената стоеше там, вдигнала крак, хваната насред
стряскането си. Снимката беше направена в дома є. За пръв път от години виждах
фотография от изследване на случай, публикувана в научно списание.
Биърд беше прекарал седмици в онези гори и в хотелите,
където „подскачащите“ работели извън сезона. Бе разговарял с приятелите и
семействата им. Бе писал за техните хобита и за взаимоотношенията им. Бе се
опитал да научи нещо за мозъка им, проучвайки живота им. И разказваше
завладяваща история.
Докато се взирах в снимката, се питах какво ли би
станало, ако аз сторех същото днес. Бих ли могла да последвам стъпките на Биърд
и да разкрия най-необичайните страни на човешкия мозък, като отида и се срещна
с хората, които живеят с тях?
Спомних си нещо, което Оливър Сакс беше казал веднъж – за
да разбереш наистина някого, да получиш някаква бегла представа за дълбините
му, трябва да оставиш настрана подтика си да тестваш и да се заемеш да опознаеш
обекта си открито, ненатрапчиво, в хода на собствения му живот и мисли. Там ще
откриеш нещо изключително загадъчно.
Погледнах статиите, натрупани пред мен – десетгодишна сбирка
от най-странните мозъчни заболявания, известни на науката, повечето описани
само с инициалите, възрастта и пола на човека. Вдигнах внимателно купчината от
бюрото и я разстлах на пода наоколо. Останах да седя и да чета там с часове. По
цял свят странни неща се случваха на нормални хора – що за живот водеха те?
Питах се. И щяха ли да ми позволят да разкажа историята им?
През следващите две години пътувах по света, за да се
срещам с хора с най-невероятните мозъци. Те всички бяха тествани, сканирани и
анализирани от множество лекари и изследователи, но рядко – ако изобщо някога –
бяха издавали публично информация за живота си. Сакс, разбира се, беше правил
нещо подобно в редица случаи, най-явно в книгата си от 1985 г. „Мъжът, който
обърка жена си с шапка“. В тази книга той нарича изследваните от него случаи
„пътешественици в невъобразими земи“6. Без техните разкази никога не
бихме узнали, че са възможни такива възприятия за света.
Помислих си, че може би е назрял моментът да се върнем
отново към тази идея, да видим какво е разкрила трийсетгодишната революция в
неврологията. Какви нови земи може да са се появили? Исках да направя и нещо,
което Сакс не беше правил. Исках напълно да откъсна изследването на тези случаи
от болничната среда и от очите на невролога. Исках да ги видя така, както би ги
видял приятел, да играя роля в техния свят. Исках да задам въпросите, които
учените избягваха. Исках да чуя разказите за детството им, как са се влюбили,
как се ориентират в света, когато мозъкът им работи различно от всеки друг.
Исках да разбера как се различава техният живот от моя. Исках да науча колко
невероятен би могъл да бъде мозъкът.
Започнах пътешествието си в Америка, където се срещнах с
телевизионен продуцент, който никога не забравя и ден от живота си, и с жена,
която постоянно се губи – дори в собствения си дом. Във Великобритания прекарах
известно време с учителка, която има чувството, че спомените є не са нейни, и
със семейството на бивш затворник, чиято личност се е променила внезапно.
Прелетях Европа и Близкия изток, за да се срещна с мъж, който се превръща в
тигър, с жена, която живее с постоянни халюцинации, и с млад журналист, който
вижда цветове, несъществуващи в реалния живот. А после идва Греъм, мъжът, който
в продължение на три години смятал, че е мъртъв.
Срещнах се с хора, които бяха приели необичайния си мозък
още преди години, и с други, които го бяха пазили в тайна от света досега.
Пътьом попадах на изследователи от периферията на науката, хора, опитващи се да
отговорят на въпросите за природата на действителността, за съществуването на
аури, за границите на човешката памет. А към края на пътуванията си срещнах
един човек, при това лекар, чийто мозък бе толкова невероятен, че промени
отношението ми към това какво означава да бъдеш човек.
В началото на пътешествието си се питах дали ще съм в
състояние да проумея неповторимите срещи на тези хора със света. Онова, което
открих, бе, че поставяйки живота на всеки от тях редом с другите, можех да
създам картина на начина, по който работи мозъкът във всички нас. Чрез техните
истории разкрих загадъчния път, по който мозъкът може да формира живота ни по
неочаквани – и в някои случаи прекрасни и тревожни – начини. Но те ми показаха
и как да създавам спомени, които никога не изчезват, как да не се губя и какво
е усещането да умреш. Научиха ме как да ставам по-щастлива за частица от
секундата, как да халюцинирам, как да вземам по-добри решения. Научих се как да
накарам да ми поникне чужд крайник, как да виждам повече от моята
действителност, дори как да се уверявам, че съм жива.
Не мога да кажа кога точно се случи.
Може би тогава, когато започнах да виждам хора, които не съществуват, или в
момента, когато открих начина да чувам звука от движението на собствените си
очни ябълки. Но някъде между снежната буря в Бостън и прашната камилска писта в
Абу Даби стигнах до прозрението, че не просто опознавах най-невероятните мозъци
в света, но разкривах тайните и на моя собствен.
Някои от историите ми започват съвсем неотдавна, други –
преди векове. Затова потегляме на пътешествието си не от 21-ви век, а още от
Древна Гърция, от един пир – мигове преди настъпването на ужасна катастрофа.
[1] На български тези видове сканиране се
срещат често и с английските си съкращения, съотв. fMRI, EEG и CAT, а МРТ е
известна и като ЯМР – ядрено-магнитен резонанс. – Б. пр.
[2] Подобно на пластилин вещество на брашнена основа. – Б. пр.
[3]На англ. думата bedlam означава „лудница“, а
също и „бъркотия“, „безпорядък“. – Б. пр.
Отзиви
Все още няма отзиви.