Откровенията на Х. Л. Борхес за едно литературно пътешествие, започнало в бащината библиотека в Буенос Айрес…, са споделяне на удоволствието, което доставя думата, и свидетелство за безсмъртието на литературата.
През есента на 1967 г., когато Борхес отива в Харвард, за да изнесе своите шест Нортънови лекции, той отдавна вече е смятан за ценен капитал. Неговите северноамерикански съвременници са убедени, че името му е сред онези, на които е предопределено да оцелеят в дългия поход на времето. Но трябва да изминат повече от трийсет години, за да възкръснат от архива лекциите на Борхес и да стигнат до нас като една съкровищница от литературни скъпоценности в есеистични, непретенциозни, често иронични и винаги вдъхновяващи форми. Те са изпълнени с дълбоко лични размишления и съхраняват моментния характер на устното му слово с неговия хумор и колебания. В началото на 60-те години на миналия век неговото прогресиращо ослепяване е почти пълно и той вече не вижда нищо. Това изкуство на поезията е въведение в литературата, във вкуса и в самия Борхес, който принадлежи към традицията на другите “велики слепци”. Следвайки тази традиция в лекциите си, Борхес разговаря с автори и текстове, които винаги с удоволствие е цитирал и обсъждал. Източниците му внушават страхопочитание, възхищение и любопитство – от Омир, Вергилий, “Беоулф”, старонорвежките Еди, “Хиляда и една нощ”, Корана и Библията до Раббле, Сервантес, Шекспир, Кийтс, Хайне, По, Стивънсън, Уитман, Джойс.
Из За разни работи (поетическо изкуство)
Калин-Андрей Михайлеску
Величието на Борхес е в непреклонната му вяра в света на идеите, в усещането, че животът е сътворен от поезия.
Ню Йорк Таймс Бук Ревю
Борхес не се вълнува от теоретици на литературата, още по-малко от критици. Той смята, че едно от нещастията на нашето време е, че не можем искрено да вярваме в щастието и в успеха, че приемаме идеята за щастлив развой на събитията като търговска уловка или фалшив авторски прийом.
Ню Йоркър
Ревю от Петя Райчева
Когато става въпрос
за поетически теории и за инструменти за написване на стихотворение, макар
малко да ме е срам, ще си призная, че съм прочела само философския трактат на
Аристотел и “За поетическото изкуство” на Стефан Цанев. От двете книги взех
много, но от лекциите на Борхес взех още повече. Защото това изкуство на
поезията, тази изящност на думичките подредени в синхрон, мелодията, която се
носи от тях и смисъла, който пазят в себе си понякога не е достатъчно само да
се усещат и чувстват, нужно е и да се разбират.
В Това изкуство на
поезията, Борхес разглежда поети и писатели дали пример на света като цяло –
от Античността и зараждането на литературата до наши дни.
Лекциите му са построени
в 6 части, като последната “Кредото на поета” е посветена на него самия –
спомените от детството му, моментите, когато се е влюбил в поезията и
творческите му търсения през годините.
Първата лекция –
“Загадката на поезията” – е изградена от откровения и размишления или по-точно
“съмнения”, както Борхес ги нарича, за това какво всъщност е поезията. Защото
да се дефинира тя не само като понятие, но и като изкуство, не е лесна работа.
Поезията е свързана с различни усещания, с индивидуални за всеки от нас
характеристики, можем да я четем, но можем и да я създаваме – “А животът –
убеден съм в това – се състои от поезия.”
“Метафората” е
втората лекция. А какво е метафората? Как се образува и създава тя? Как се
изменя през годините и според търсенията на творците? Нещо, което не можем
толкова лесно да си обясним. Следват лекциите “Разказване на историята”,
“Музиката на словото и преводът” и “Мисъл и поезия”, които ще разкрият много
тайни, свързани с изкуството и писането.
Това изкуство на
поезията – книга, бедна на страници, но богата на съдържание, едно пътуване
през творческото вдъхновение, полезна не само за хора, които се занимават лично
или професионално с литература, но и за такива обикновени читатели като мен,
защото, когато чета стихотворение и даден стих ме накара да настръхна, аз искам
да знам, трябва да знам, Защо и Как го е направил. А за пишещите и създателите
на истории мога да цитирам: “Когато напиша нещо не мисля дали е фактически
истинно, а дали е вярно спрямо нещо по-дълбоко. Когато напиша разказ, аз го
правя, защото някак си вярвам в него – не така, както човек вярва на историята
по принцип, а по-скоро, както вярва на мечта или на идеал.” Х. Л. Борхес
“Това изкуство на
поезията” – препоръчвам!
Отзиви
Все още няма отзиви.