Писмото, с което се предава познанието, е
свещено, затова в началото и така са наричали знаците му: йероглифи.
Посветените са можели да четат записаното по
идолите, глинените плочки, златните пластини, папирусите, стелите,
пергаментите, а като наследявали мъдростта на великите преди тях, са я
развивали и преумножавали.
След хилядолетия ПО-знанията, които те
споделили, изпълвали цели томове.
Упоритите, които грижовно развивали своите
заложби, като всеотдайно извличали посаденото в книгите им, придобивали тяхното
съвършенство.
Любознателните, които искали да научат
повече, отколкото им било нужно да преживяват, но нямали волята или умението да
прочетат написаното, им ставали слушатели.
Някои от редовните слушатели съумявали да
навлязат в духовното знание дотам, че хората ги приемали за оглашени.
Останалият народ предпочитал да види нещо по
панаирите, където дори уроди се показват за артисти и могат да се научат клюки.
Мързеливите се залъгват, че Бог избира кой от
кои да бъде.
А Земята навива на пръста си тънката нишка на
нашия живот, докато нежно обхожда Слънцето да отвърне на топлината му с хубост.
За нея няма нощ, а постоянство.
Затова мъдрите я приемат за училище, а
вятърничавите – за въртележка.
Тази книга няма да преповтори писаното и
казаното за богомилите. Известни факти и знаменателни цитати ще бъдат
споменавани при крайна нужда – за ключ към онова, което още се таи в Светая
Светих на недостъпния „еретически“ олтар. Едва ли само аз провиждам ясните
податки към потуленото и пропусканото, но не искам да стана поредният „гроб“ на
укритото знание. Преди десет века за нашите предци изконна „българска работа“ е
била Учението да стигне до зрелите души.
И за мене това е завет.
БЛАГОСЛОВЕН И
УПЛАШЕН
От студент заживях с духовните практики на
различни школи. Отначало не избирах сам посоките, а приемах влиянията, които ме
застигаха по всевъзможни пътища, но най-вече от книгите. Към някои от тях ме
насочваха познати, имаше дори и натрапени от странно появили се приятели.
Уменията, които придобих, събудиха в мене копнеж за живот, посветен на Вечното
в Познанието. Бях избрал професия, която не предполагаше усамотение, но
провидението се погрижи – започна да излиза списание „Отечество“ и бях поканен
да водя направлението, което ми налагаше да проучвам и възславям исторически
личности. Естествено, сред тях най-силно ме привличаха българите, които бяха
успели да постигнат върховни откровения. Скоро връх над всички тях взе
личността на Св. Иван Рилски. Бях обсебен от неговите подвизи като първи
християнски пустиножител в нашите земи, и то в особено съдбовно време за
България. Удивляваше ме святостта и мъдростта, потулени под скромните слова в
неговия „Завет“. Събирах всички публикации, свързани с дейността му, – и
светски, и църковни – за да осмисля метода в неговата практика, с която беше
постигнал своята удивителна святост и слава още приживе. Томовете заеха
централната лавица в моята библиотека, а съседните рафтове изпълних с книги за
неговото време и личностите от епохата. Като редактор пътувах много из България
и, разбира се, успоредно с преките си служебни теми допълвах своите познания за
места, реликви, документи, предания и податки по обстоятелствата около неговото
дръзновение.
Това явно не убегна от
вниманието на адептите. През пролетта на 1983-а, когато за пореден път отседнах
в Рилския манастир, епископ Йоан ме подкачи защо толкова често ходя в Светата
им обител. По това време той вече не беше игумен, а председател на църковното
настоятелство към Патриаршеската катедрала, но обичаше да се връща в светинята,
където през 1969-а е бил възведен в епископство. Признах му, че много ме
занимават основанията на Св. Иван Рилски да избере пустиножителството точно в
силните години на богомилското учение. Той ми подари „Лествицата“ на Йоан
Лестничник – най-доброто ръководство по пустиножителство. Солидният подвързан
том беше отпечатан наскоро, но не се продаваше свободно дори в църковната
книжарница и бях възхитен, че можех да разполагам с наръчник, който ще отговори
на въпросите ми. Трогнат от неговия дар, аз му признах, че искам да напиша
книга за Рилския чудотворец, но още търся свидетелствата, които да обогатят и
осветят повествованието.
Тогава за пръв път се уплаших. Съжалих, че
издадох своите тайни помисли, които бях съхранил дори от най-близките си. Бях
убеден, че моето намерение прозвуча суетно и грандоманско. С непоносима сила
осъзнах колко безсрамно зелен бях за такова дело, а нямах представа как би било
редно да се извиня на епископа за безсрамната си хвалба…
Дядо Йоан явно разбра какъв див въртоп замъти
душата ми, защото побърза да ми спести терзанията, като каза, че трябва да се
доверя на изконно обзелия ме порив и ме благослови да напиша тази книга.
Вечерта скоро щеше да
превали в нощ и – въодушевен от неговата свидна за мене подкрепа – нямах
търпение да се зачета в страниците, напътствали хиляди мъже към светостта. Но
епископът не бързаше да ме остави. Дори се притесних дали не съжали, че така
великодушно ми прости фукнята. Усещах как тежки думи се завиряваха зад устните
му и като виждах колко внимателно ме изучаваше, се молех за чудо, което
по-скоро да го изведе от килията ми.
Чудото стана. Но то го задържа. Бавно,
елейно, Дядо Йоан ми разказа преданието на монасите, които по времето на самия
Св. Иван го бяха открили във Великата рилска пустиня и бяха съградили светата
обител тук, за да останат редом с него.
От различните жития, които бях изчел, знаех
за идването на цар Петър в Рила. Но в онази нощ вдъхновеният епископ ми довери
тайната за височайшата му визита при Рилския чудотворец, която монасите в
манастира бяха успели да пренесат и съхранят през вековете заедно със Завета на
Св. Иван Рилски…
Много нощи не мигнах оттогава. Загубих
чувството, че почти бях готов да започна своята книга за пустиножителя.
Пред мене с огромна мощ се бяха възправили още трима еднокръвни светци от
преславния род на княз Борис-Михаил Покръстителя и… пропусканият, но митичен;
оспорваният и умонепостижим нито за учените, нито за духовниците… Боян Мага.
Ако за божиите помазаници можех да разбера доста от много книги и
изследвания, пред него изглеждах безпомощен. Трийсет години четох, писах,
проучвах, медитирах и, бога ми, десетки пъти опитвах да преосмисля дали Дядо
Йоан епископът наистина ме благослови да напиша тази книга, или просто
великодушно се съгласи, че… примерно… няма нищо против да опитам, ако…
остана докрай самонадеян. Опитам ли да сумирам оправданията, с които да се
откажа, го… виждам. Пред очите ми е. И в този миг. Нарочно ме е благословил,
Бог да го прости. А дума му дадох аз.
През десетилетията оттогава видях, че с
осемхилядолетния обозрим духовен живот на предците ни профаните се чувстват
богоизбрани, а посветените – угрижени как да надградят извисеното познание.
Патетичните пророкоиди ме отблъскват със самохвалните си изявления, та изчетох
всичко, до което се добрах. А явно такъв ме предпочетоха странни наставници,
щом преминавах през удивителни медиативни практики, за да видя проявления,
на които разчитам, като започвам да разказвам придобитото познание…
Немалко българи са
писали за богомилите. Но повечето от тях залагат предимно на свидетелства от
константинополските летописци и на утвърдените от папата инквизитори. Не знам
дали от нагаждачество, лекомислие, нехайство или професионален догматизъм е
пренебрегвана хилядолетната духовна практика по нашите земи, която зачитаме още
от праисторическите светилища, а съвсем обозримо можем да проследим в
тайнствата на орфеевите „неживи“ от ХIII век преди Христа, извършвани и от
залмоксисовите „богопочитатели“ след шест столетия. В „Опасният архив на
богомилите“ започнах разказа от тях…
Но онова, до което се добрах през тези
години, ще разкажа тук, защото в самото начало може да ви смути. Мнозина ще се
ядосат. НАучени и клирици ще кажат лоши неща за моя труд, ако не са получили
всичко, което на мене беше дадено. Моля Бога само неволно да не подведа
откритите за Познанието, ако не съумея да предам точно всички обстоятелства и
духовни измерения около истината, която научих, след като епископ Йоан ме
благослови да продължа и я известя.
Отзиви
Все още няма отзиви.