Под различни небеса

Кърно

Кралството на Куонимор

Според една английска поговорка „Благотворителността започва у дома“. Така
е и с повечето пътешествия – повечето изследователи и околосветски
пътешественици първо прекрачват прага си.

Първото от многото ми посещения в прекрасния Корнуол в „Западната страна“,
както я наричат англичаните, беше като момче по време на семейна почивка.
Английската гледна точка към този район се налага от безброй пътеводители,
туристически брошури и пътеписи, чиято цел е да увековечи приемливото лице на
настоящето. Като успешен имперски народ англичаните са учени да обичат света си
такъв, какъвто е, за да не им се случат нещата, които те някога са причинили на
другите. С помощта на организацията „Английско наследство“ Труъроу, Пензанс,
Нюкий и Сейнт Айвс се борят да привлекат тълпи екскурзианти, сърфисти, търсачи
на ръчно изработени предмети, празнуващи тийнейджъри и плажуващи, които се
стичат там, за да се наслаждават на морето, да напълнят хотелите и да подсилят
икономиката, но не и да нарушат статуквото.

„Английско наследство“ е основана в съответствие със Закона за националното
наследство на Обединеното кралство от 1983 г. Организацията работи във всички
страни на Великобритания, управлява исторически обекти, поддържа паметници и
представя културни събития¹.

(Съответни организации има и в другите части на Обединеното кралство – в
Уелс, Шотландия и Северна Ирландия.) В Корнуол обаче „Английско наследство“ се
замеси в неприятности, тъй като законът не указва точно чие национално
богатство има власт да подкрепя. През 1999 г. група протестиращи накъсаха
множество знаци на „Английско наследство“ с обяснението, че обектите, за които
се отнасят знаците, принадлежат на наследството на Корнуол, а не на Англия.
Кампанията беше наречена „Операция Червеноклюна гарга“, а за протестиращите се
твърдеше, че действат от името на организацията „Корнуолски калаен парламент“.
Действията им накрая доведоха до съдебно дело на 18 януари 2002 г. в Кралския
съд на Труъроу, където трима души – Хю Роу, Родни Нют и Найджъл Хикс – бяха
изправени пред правосъдието за „участие в заговор за престъпно деяние“.
Полицията ги заловила, докато карали голяма табела от замъка „Пенденис“ на тавана на колата им, а тримата
били заплашени от ефективни присъди. Съдията определил мотивите на обвиняемите
като „политически“ и изразил намерението си да им откаже „публичност“. Наложил
солидна глоба от общо 4500 паунда и ги задължил да спазват етническия мир.
Прокуратурата, която изискала запазване на доказателствата в тайна и блокиране
на информацията за необявени сделки за собственост между „Английско наследство“
и херцогство Корнуол, се отказала от по-сериозните обвинения. Като оправдание
за кампанията си задържаните излезли с отворено писмо, изразяващо мнението им
ясно и категорично. В него пише: „Знаците бяха конфискувани и задържани като
доказателство за английската културна агресия. Подобни знаци с расистка
мотивация са дълбоко обидни и огорчават мнозина корнуолци“².

Марк Куонимор е римско-бритски крал, известен също като Марг или
Марк, живял през V–VI век. Името му е запазено върху древен крайпътен надгробен
камък в Менабили близо до Фой, на който вероятно е указано, че той е бил бащата
на „Дръстанс“, което почти сигурно е Тристан от средновековните легенди за
Тристан и Изолда³.Експертите поддържат крехко съгласие, че доста ерозиралият надпис върху
надгробния камък гласи: DRUSTANS HIC IAGET CUNOMORI FILIUS (Тук лежи Тристан,
син на Куонимор). Археологът от XVI в. Джон Лиланд твърди, че в оригиналния
текст е имало още един ред: CUM DOM OUSILLA. Съвсем логично е тази „Дом(ина)
Усила“ да се отъждестви с кралица Исулт, която в легендите е неизменно до крал
Марк. В по-късните версии на историята Тристан е по-скоро чичо на крал Марк, а
не негов син, но това парченце от пъзела не изключва възможността единият да е
кръстен на другия. Всички моменти са спорни. Въпреки това съпоставянето на три
ключови имена дава сериозни основания да заключим, че надписът на камъка от
Менабили касае историческа реалност, от която впоследствие са се разклонили
украсените легенди⁴.

Историческата достоверност на Марк Куонимор изглежда
по-солидно обоснована от тази на предполагаемия му съвременник „крал Артур“, но
все пак не е съвсем изяснена и това развързва ръцете на историческите педанти.
Но ако е имало крал, е напълно резонно да допуснем, че е имало и кралство, дори
и да не знаем точното му име или граници. Сведение от Уелс от онова време
споменава крал на Думнония, наречен „Кинмор“, което означава „Морска хрътка“.
Преминаването към Кунимор или Куонимор е очевидно. Франкският хроникьор Григорий Турски споменава
бретонски владетел от същото време и с много сходно име – крал Куномор, загинал
в битка с франките около 550 г., описван още и като франкски васал – „Cunomorus
tyrannus, praefectus Francorum regis“. Думата „tyrannus“ поражда отзвук, който
съвпада с теориите, че злият монарх може би е първоизточникът на страшните
истории за „Синята брада“⁵. На посетителите в замъка „Камор“ в
Морбиан се предлага обиколка из „Замъка на Синята брада“, като прякорът се
приписва на местен владетел от Тъмните векове на Средновековието, наричан с
варианти на името Кономор или Комор на френски⁶. Куномор също се
среща в един епизод, описан от Григорий Турски в ранния живот на Сен Мало (520–621):

 „Канао (Конан), граф на бретонците, убил трима от
братята си и искал да убие и (четвъртия си брат) Маклиав (Мало)… когото
държал в затвор, окован във вериги. Но (Мало) бил спасен от смърт от Феликс,
епископ на Нант. След това той се заклел да бъде верен на брат си, но по
някаква причина… бил склонен да наруши клетвата си. Канао отново започнал да
напада Маклиав, (принудил го да избяга) при друг граф от същата област, на име
Кономор… (който) го скрил в сандък под земята… като оставил само малка
дупчица, за да може да диша. Когато преследвачите дошли, (той им казал) „Ето тук
лежи Маклиав, мъртъв и заровен.“… И брат му завладял цялото кралство. Понеже
от смъртта на Кловис бретонците винаги са били под властта на франките, техните
владетели се наричали графове, а не крале. Маклиав се надигнал изпод земята и
отишъл в град Ван, там се подстригал за свещеник и бил ръкоположен за епископ.“⁷

Един бретонски монах от VIII в. с великолепното име Врмонок, автор на житие
на Сен Пол-де-Леон^[1],
починал през 564 г.^[2],
пръв обяснява, че „Другото име на крал Марк е Куонимор.“⁸

Разбира се, никой не бива да приема, че името на краля е било използвано
само от един човек или че става дума само за една страна. Марк, съпругът на
лейди Усила и баща или племенник на Тристан, може да е бил крал на Корновия
(латинската адаптация на келтското Кърно, т.е. Корнуол) или на Думнония
(Девън), като границите им тогава са били различни от днешните. Възможно е да е
управлявал федеративна Корно-Думнония или дори още по-голяма територия.
Френският историк Леон Фльорио прокарва напълно вероятната хипотеза, че Марк
Куонимор е властвал над обединено бретанско-бритско кралство, разположено от
двете страни на „Келтско море“⁹.

Марк Куонимор надали е бил крал в познатия съвременен смисъл. Гробницата му
няма кралски символи, а високият му статут се дължи на възникналите по-късно
легенди. Също като ирландските или уелските „крале“ от онова време, бретонските
графове и първите англо-саксонски монарси, той вероятно е бил малко над местен
или регионален вожд. Латинското rex означава просто „онзи, който владее“. Но
извън тези напъл-но смислени съмнения, важното е, че Марк е бил човек от кръв и
плът. Той и кралството му не са като митичната или легендарната „реалност“ на
Атлантида, Лайонес, Камелот или Авалон. Заедно със свети Патрик и свети Дейвид
Марк принадлежи към света на истинските владетели след римската епоха и на
келтските светци. Имат същото право да блестят в „Историята на острова“ като
някои от по-добре документираните англо-саксонски негови съвременници.

Камъкът от Менабили обаче не е уникален, а е един от по-добре познатите
образци от дълъг списък подобни корнуолски останки от миналото, като много от
тях са с надписи на латински и на ирландската азбука огам. На Камъка на Сел
например, който днес се намира в енорийската църква „Сейнт Джъст“ в Пенуит, е
записана смъртта на предполагаем корнуолски крал, известен като Селеван, Леван,
„Саломон“ или на уелски „Селиф“. Надписът е SELUS IC IAC-T (Тук лежи Сел), а на
камъка има и християнски кръст хризма. Надписът на камъка от Сейнт Кю в
църковния двор на селото със същото име е просто IUSTU, което означава „(гробът
на) Юст“. Информацията на Камък 1 от Луаник е също толкова оскъдна, надписът е
IGENAFIMEMOR или „В памет на Игенав“. Така нареченият Камък 1 от Слотърбридж
край Кемълфорд е особено важен, отчасти защото е добре запазен и отчасти защото
е широко прокламиран като „Камъкът на крал Артур“, макар че надписът му LATINI
(H)IC IACIT FILIUS MAGARI или „(Гробът на) Латин: Тук лежи синът на Магар“ да
няма някаква известна връзка с крал Артур¹⁰.

Измислиците на артурианската индустрия са сериозно
препятствие пред пресяването на историческите свидетелства от следримския
период. Подобни истории са особено разпространени в Корнуол, избран от Томас
Малори за място на действието в сборника Morte d’Arthur от 1485 г.^[3],а през викторианската епоха
Алфред, лорд Тенисън, разполага там героите от поемата си в 12 части „Идилии на
краля“ (1859–1888). От чист ентусиазъм корнуолците са засенчили всички останали
обещаващи места във Великобритания, примерно Гластънбъри, Клайдсайд или дори
шотландските граници, с безкрайното „търсене на Артур“¹¹.

В Слотърбридж в Северен Корнуол беше изграден един мини тематичен парк,
наречен „Артуров център“. Той предлага ексклузивен достъп до камъните в
Уъртивейл, като събира такса за тази привилегия:

„Посетителите могат да се разходят из полята,
където крал Артур и Мордред се срещнали в последната си битка… Да отделят
фактите от измислиците. Какво свързва крал Артур с Междузвездни войни,
Властелина на пръстените, Хари Потър и Шрек?… (Да посетят) мястото (на
битката), сложила край на задругата на Кръглата маса през 537 г.“¹²

Целият бизнес, който представлява корнуолско съответствие на „Замъка на
Синята брада“ в Бретан, е основан на най-бегли предположения. Сред тях е и че
съвременният Кемълфорд може да бъде идентифициран или като древния Камлан, или
като Камелот, а името Слотърбридж идва от мястото на битката на Артур. Старата
английска дума „slaughter“ обаче не означава „касапница“ като съвременния є
омофон, а „мочурище или блато“, колкото и да е неочаквано. Археологическите
находки сочат, че там наистина се е водила битка, но връзката с крал Артур
сякаш е изцяло фантазия, а не реалност.

Любителите на старини се опитват да съставят списък на корнуолските крале,
но по горните причини се сблъскват с неразрешими проблеми. Обикновено ги
разделят на откровено легендарни – като Кориней (ок. 1100 г. пр.н.е.) – и
такива, за които има данни в документални източници. Сред вторите има само
петима – Марк, Саломон, Дунгарт, Рикат и „Хуал от Западен Уелс“, който се
споменава в „Англосаксонска хроника“ през 927 г. Артур не се среща в тези
списъци, няма го при Гилдас, единствения хроникьор, който е почти съвременник
на събитията, нито пък при Беда, а името му се споменава чак в „De Excidio
Britanniae“ на Нений, написана през последното десетилетие на VIII в.¹³

Важно е да се отбележи, че страната на Куонимор е от „морските кралства“, а
не от териториалните държави на сушата, развили се с нахлуването на
англосаксонците¹⁴. Днешните стандартни атласи наблягат на контурите
на земята, на пътищата, на реките и на мрежата от селища, а най-поразителният
обект е дългият и солиден сухопътен мост, свързващ Корнуол и Девън. Човек лесно
може да се подлъже да си помисли, че Корнуол е просто нос на Англия. Ако обаче
човек разгледа внимателно картата на бреговата линия, скоро ще забележи, че
древното кралство Кърно се е намирало във важна точка на „Келтско море“.
Келтските светци и търговци са пътували именно по море. Затова най-важната
характеристика е мрежата от морски маршрути, свързващи Кърно с Уелс, Ирландия,
Бретан и дори с далечна Галисия.

Благодарение на тези отдавна установени морски маршрути значителна като
численост група британци от постримския период е имала възможност да мигрира от
Кърно и Думнония към галска Арморика и така да основе земите на „Бретан“. Тази
миграция е била известна на византийския историк Прокопий Кесарийски, починал
ок. 560 г. Прокопий е работел по труда си „Готските войни“, когато в
Константинопол пристигнала франкска делегация и му разказала за събитията в
далечния Северозапад на Европа:

„Три многочислени народа населяват острова
(Британия), всеки един воден от свой крал. Имената на тези народи са англи,
фризи и брити, чието име е същото като на острова. Тези народи явно са толкова
многобройни, че всяка година мигрират на големи групи с жените и децата им и
отиват при франките.

Там се настаняват из по-пустата част на земята и
така (я) придобиват.“¹⁵

Прокопий пише в сегашно време, което сочи, че миграционните процеси все още
са действали. Не е бил осведомен за враждебните настроения между брити и англи
или за факта, че към континента са мигрирали само брити. Но като цяло картината
е ясна. Кораби с имигранти от Британия поемат по море в началото на всеки сезон
и изтръгват земите на Арморика от предишните є обитатели. Една област в
Югозападен Бретан днес носи името Корнуай, което на бретонски се произнася като
„Керне“. Друго място по северния бряг е наречено Домноне и някога там е
властвал крал Кономор, споменат от Григорий Турски. Някои историци предполагат,
че „Кономор Прокълнати“ от Думноне и Марк Куонимор са един и същ човек¹⁶.

Въпреки че годините на управление на Куонимор не могат да бъдат определени
с точност, е ясно, че той е властвал някъде в началото на продължителната ера
между краха на римското господство и установяването на англосаксонска
хегемония. Тогава е нямало Англия и Шотландия, а „Уелс“ – в значението си на
земята на келтските брити – все още се е простирал над по-голямата част от
Великобритания. Келтският народ на Кърно, известен на англосаксонците като
„западните уелсци“, бил тясно свързан с бритите по другите части на острова,
между тях все още е нямало очертано разделение. Хората там вероятно са се
възприемали като брити, но от клона от Кърно, и са били горди, че като език,
култура и история са напълно различни от германските пришълци. Напълно е
възможно Марк Куонимор да е властвал в десетилетията преди Битката при Дирхам
близо до Акве Сулис (Бат) през 577 г., когато англосаксонците напредват на
югозапад и отрязват западните уелсци от сънародниците им северно от река
Севърн.

Това е и ерата на християнизацията, осъществявана първо от Келтската
църква, а след 597 г. и от мисията на св. Августин Кентърбърийски от Рим. Сред
„западните уелсци“ това е златната ера на келтските светци, които кръстосвали
океана с коракли и кураги и разнасяли Христовото евангелие из едно предимно
езическо общество. Малцина от тези светци са проповядвали и са починали в
родните им земи и голяма част от легендите за тях и агиографските жития са
изпъстрени с приключения по море. Св. Перин или Пиран, по-късно станал
светец-патрон на корнуолските миньори на калаена руда, е бил ирландец, познат в
родината си като Киаран или Киеран. Той отплавал от Ирландия, основал
корнуолското абатство Ланпиран и дал името си както на „Църквата на св. Пиран в
пясъците“ в близкия Перанзабулоу, така и на черно-белия флаг¹⁷ на
Кърно. Св. Петрок или Педрог (починал 564 г.), син на уелски принц, учил в
Ирландия и работил в Бретан, преди да основе монашеска общност в Бодмин¹⁸.
(Оригиналната форма на името Бодмин е „Бос Менег“, което означава „Къщата на
монасите“.) Св. Самсон Долски (починал през 564 г.) е друг уелсец от Гламорган,
основал абатството в Дол и според легендите отлъчил от църквата крал Кономор от
Думноне. На св. Брендан „Пътешественика“ (починал 572 г.) се приписва едно от
най-великите откривателски пътувания, което в продължение на седем години го
отвело от Ирландия до Исландия, Гренландия и може би до Северна Америка¹⁹. Той бил съпътстван от британеца св. Аарон, който по-късно се оттеглил на
остров Сезембър в Бретан, който по-късно бил наречен Мало по името на негов
уелски ученик.

Нито един келтски светец не може да има достойно място в пантеона, ако не е
извършил чудеса. Св. Петрок прекосил Келтско море окован за врата с воденичен
камък. Св. Будок плавал с буре, а св. Иа, ирландска принцеса и основателка на
Сейнт Айвс, се представила още по-впечатляващо, като се носела по вълните върху
листо. Списъкът е едва ли не безкраен – св. Остел, св. Блейзи, св. Кай, св.
Горан, св. Юст, св. Кю, св. Лауд, св. Леван, св. Мабин, св. Пол и св. Нест^20.Те живеят в панкелтски свят, чийто център, а не най-отдалечена точка, е в „Пен
ан Улас“ или „Краят на земята“. От келтска гледна точка това не е западната
периферия, а самата среда.

Мнозина от онези, които пишат за първите години на Кърно, не си правят
труда да разплетат кълбото от митология и история. Никой не е успял да се
справи напълно с тази задача, но някои хора весело смесват крехките факти с
изкушаващи измислици, докато двете станат почти неотличими:

„Историята на Артур е причудливо преплетена с
тази на друг корнуолски крал, който би могъл да бъде съвременник или наследник
на Артур. Марк е бил крал на Корнуол през VI в. или по-рано, крепостта му е
била замъкът „Дор“, някога укрепление на вожда Горлаис. В легендата за Артур
Горлаис е убит, а съпругата му Ингрейн е прелъстена от Утер Пендрагон и става
майка на Артур. По-късно, когато Артур е вожд или крал, съпругата му Гуиневиър
също е прелъстена от Ланселот, крал в двора на Артур… Тази тема на
прелъстяване и предателство се среща и при крал Марк, който праща племенника си
Тристан да му доведе ирландска булка, принцеса Исулт. Историята за любовната
отвара, дадена на двамата от Бронуин, прислужницата на Исулт… за тяхната
обречена страст и ревността на крал Марк, е известна по целия свят, по-прочута
е дори от любовта на Артур към Гуиневиър.“²¹

Или по-поетично:

For he that always bare
in bitter grudge

The slights of Arthur
and his Table, Mark,

The Cornish King, had
heard a wandering voice

A minstrel of Caerleon
by strong storm

Blown into shelter at
Tintagil, say

That out of naked,
knightlike purity

Sir Lancelot worshipt no
unmarried girl

But the great Queen
herself …²²

Онзи, що винаги таи
горчива обида

от пренебрежението на
Артур и Кръглата маса, Марк,

корнуолският крал, дочу
отслабнал глас,

менестрел от Карлеон от
силна буря

потърсил убежище в
Тинтагил, казва,

че от чиста рицарска
непорочност

сър Ланселот боготворял
не неомъжено момиче,

а самата велика
Кралица….

 Посещавал съм тези привлекателни земи много пъти и започвам тази книга
именно с тях, тъй като щях да открия, че много от темите, повдигнати от
историята им, се повтарят по целия свят. Ранната история на Кърно/Корнуол е
добър пример за световния и повтарящ се проблем на местното население и борбата
му срещу ненаситни завоеватели, узурпатори и експлоататори. На някои връзката
може да се стори далечна, но илюстрира прикрития исторически процес, който днес
наричаме „културен геноцид“. Идеята е прокарана от Рафаел Лемкин, адвокатът,
създал термина „геноцид“ през 1944 г., макар че в по-широк смисъл той е
официално приет от Комисията по правата на местното население към ООН чак през
1994 г. Но практиката, за която се отнася, е стара почти колкото човечеството.
В наши дни внимание върху нея обръща Далай Лама относно съдбата на Тибет.
Тибетците са изправени пред участ, заплашвала редица европейски народи от
корнуолците до древните прусаци²³. На англичаните никак няма да им
навреди да оценят ролята си в тези събития и да я сравнят с тази на китайската
династия Хан в Централна Азия.

Терминът „културен геноцид“, от който навява политически сензационализъм,
вероятно не описва явлението по най-добрия начин. „Геноцид“ и синонимът му
„етноцид“ принадлежат към група съществителни, отнасящи се към
най-отвратителните престъпления – от майцеубийство до детеубийство, а
използването им във връзка с културата с лекота може да бъде отъждествено с
евтина политическа поза. Но тези термини обозначават историческа реалност,
която няма как да бъде поставяна под въпрос векове наред именно защото
свойствените им форми на насилие не включват унищожаване до крак. И наистина, в
продължение на години посегателството върху културата се е смятало за нещо
„естествено“, също както е естествено Дарвиновото разбиране за изчезването на
животинските видове. Но то е и опасно, тъй като ефектът не е мигновен, а
постепенен. Не бива да се подминава именно заради същността му: форма на
насилие, упражнявана от силните върху слабите.

Подобно отношение е твърдо наложено в разбиранията на империалистите от XIX
в. и на тоталитаристите, били те комунисти или фашисти, от XX в. По принцип
културният геноцид се възприема от хора, според които разпространяването на
цивилизацията се отъждествява с тяхното собствено забогатяване; те се чувстват
отлично там, където мощен колектив срещне по-слаб, било то в прериите на
Северна Америка, в австралийския буш или в спорните територии на Европа и
Африка. Крайният резултат е един и същ – земите и ресурсите на по-слабата група
биват отнети. По-силната група праща многочислени войски, заселници,
администрация, търговци и учители. Местното население губи контрола върху
земите и децата си. Езикът му изчезва заедно с историческата памет, която пази
всеки език. Културата запада, а идентичността се претопява. Крайната степен на
унижение е, когато изчезне и името на страната²⁴. Съвсем не е
случайно, че когато наскоро освободените бивши колонии получат отново
независимостта си, често настояват да възстановят имената си. Нова Испания
стана Мексико, Ирландия стана Ейре, Индокитай се раздели на Лаос, Камбоджа и
Виетнам, Южна Родезия се превърна в Зимбабве, Нидерландските Източни Индии вече
са Индонезия, а Бирма е Мианмар.

Процесът продължава цели векове. Англо-саксонците
установяват доминираща позиция в Кърно през IX в., макар че решителните стъпки
са предприети от крал Етълстан, Rex Totius Britanniae^[4],
който през 936 г. очертава
границата между Девън и Корнуол по река Теймар и прогонва бритската общност от
Ексетър. Малко вероятно е Етълстан да е имал намерение да променя културата на
келтските си поданици, най-голямата му награда са калаените мини, които ще
дават продукция още хиляда години. Ето защо келтското име на страната е било
погребано под унизителното английско „Корнуол“, което означава земя на
„Чужденците от Кърно“. През 1337 г. значителна част от тази територия на площ
от 135 000 акра (малко над 546 кв. км), включително и повечето от
островите Сили, били отделени, за да образуват херцогството Корнуол, чиито
приходи до ден днешен се използват, за да осигурят личен доход на първородния
син на английския монарх. Но въпреки това подчинената и експлоатирана страна
оказала упорита съпротива и често се вдигала на бунт. Особено мащабно е
въстанието от 1497 г., потушено след битката при Дептфорд Бридж в покрайнините на
Лондон, размирици има и през Реформацията, когато английската Библия и
англиканският молитвеник били наложени от управлението на Тюдорите. Последните
опити за въстание били провокирани през 1688–1689 г. от хвърлянето в тъмница на
корнуолския епископ на Бристол Джонатан Трелони, един от седемте англикански
прелата, отхвърлили наредбите на крал Джеймс II. Неподчинението му го
превърнало в герой на „Песни на мъжете от Запада“, наричани понякога национален
химн на Корнуол:

 A good sword and a
trusty hand!

A merry heart and true!

King James’s men shall
understand

What Cornish lads can
do!

And have they fixed the
where and when,

And shall Trelawney die?

Here’s twenty thousand
Cornishmen

Will know the reason
why.

And will Trelawney live?

Or will Trelawney die?

Here’s twenty thousand
Cornishmen

Will know the reason why²⁵.

Силен меч и сигурна
ръка!

Весело сърце и вярно!

Мъжете на крал Джеймс ще
разберат

какво могат корнуолските
момци!

Дали са разбрали къде и
кога

и ще умре ли Трелони?

Двайсет хиляди корнуолци

ще узнаят причината
защо.

И ще живее ли Трелони?

Двайсет хиляди корнуолци

ще узнаят причината
защо.

 В този текст, измислен много след събитията, има значителна поетическа
волност. Той подминава факта, че епископът е бил оправдан и освободен, че
„двайсетте хиляди корнуолци“ не е трябвало да ходят където и да било и че
назряващият бунт така и не е избухнал. Ако не друго, то думите отразяват
по-добре събитията и емоциите от Англо-Корнуолската война от 1549 г. или т.нар.
„Въстание за молитвеника“. Тогава корнуолската армия превзема Плимут и обсажда
Ексетър, в тези събития участва и дядото на епископ Трелони. Но текстът предава
духа в душите на не-английското население на Корнуол и оттогава се е превърнал
в призив за сбор. Разбира се, има вариант и на корнуолски:

Verow Trelawny bras

Verow Trelawny bras?

Mes igens mil a dus
Kernow

A woffeth oll an kas²⁶.

Корнуолският език – кърнюег – запада след загубата на политическата
автономност, макар че критичният момент е отложен доста във времето
благодарение на любопитен обрат на съдбата. След 1066 г. Уилям Завоевателя
раздава земята в Корнуол на многобройните бретанци в антуража му. В резултат,
както се вижда от хералдическите девизи, средновековната аристокрация привиква да говори езика на простолюдието и
навлизането на английския е забавено. Кърнюег е бил традиционният говор на
миньорите в калаените мини и на средновековния им парламент, събирал се в
Лостуитиъл от 1204 г. Правомощията му са в сила до 1496 г. и не са
отнети напълно чак до 1753 г. Упадъкът започва с пълна сила чак през
елизабетинския режим, който насилствено англицизира както църковните служби,
така и църковните училища и премахва автономните корнуолска азбука, правопис,
граматика и учебници. Лишени от стандартните инструменти за запазване на езика,
последните хора, говорещи корнуолски, са изкуствено обречени само на устна
традиция и постепенно изчезват в края на XVIII в.²⁷ Съдбата на Кърнюегилюстрира добре твърдението, че „езиците не умират от естествена смърт, тях ги
убиват“. Такива езици са предшественици на около три хиляди други застрашени,
за които се очаква, че ще изчезнат от лицето на Земята през XXI в.²⁸

Разбира се, ако се замислите сериозно, нито един от така наречените „местни
народи“ не е наистина местен. Съвременните ДНК изследвания са доказали факта,
че човешката раса се е разселила по целия свят чрез редица праисторически
миграции, отвели я до всеки континент от една-единствена начална точка,
намираща се вероятно в Източна Африка. Британските келти не са изключение.
Някои от тях може и да се оплакват от англосаксонско потисничество, но и те в
някакъв момент са били нашественици, които са атакували и измествали предишните
обитатели на Островите. Етносът на строителите на Стоунхендж така и не е
установен, но е ясно, че те не са били нито келти, нито англичани²⁹.
Името, с което е бил известен най-великият британски каменен кръг, също е
изгубено безследно. В крайна сметка всички сме наследници на имигранти, а
концепцията за Земя на коренно население е приложима единствено при въображаемо
възстановяване на Миналото.

Какво всъщност се случва? Всяка нова вълна от мигранти, постигнали
доминираща позиция, се привързва все по-силно като емоция с територията и
започват да мислят за нея като за „родна земя“ или тяхна патриа.
Някогашните имигранти се превръщат в новите „местни“ и развиват нов
патриотизъм, като игнорират или обезценяват всичко случило се преди това. В
случая с Кърно/Корнуол след установяването на английската доминация новото
поколение родени в Корнуол англичани започват да изявяват любовта си към
страната и славят ролята є в разрастването на английското разнообразие.
Предводителят на движението в съвременната ера е сър Артър Куилър-Кауч
(1863–1944), познат като „Кю“ – изследовател на Шекспир, преподавател в
Кеймбридж, съставител на „The Oxford Book of English Verse“^[5] и автор
на около трийсет корнуолски романа³⁰. Най-пламенният му последовател
е А. Л. „Лесли“ Роуз (1903–1997), преподавател в оксфордския колеж „Ол Соулс“ и
една от най-нетърпящите възражения и самохвални фигури в историята на ученето.
„Ненавиждам този мръсен двайсети век и в червата – отсича веднъж той.“³¹Роуз е плодовит, но и недолюбван автор, който публикува над сто книги, много от
тях върху Шекспир по примера на „Кю“. Като цяло те са доста по-ексцентрични, но
силно вдъхновени от неговата англоцентрична гледна точка спрямо Корнуол. Сред
заглавията са „Tudor Cornwall: Portrait of a Society“ (1941)^[6],
„The Spirit of English History“ (1943)^[7], „A
Cornish Childhood“ (1944)^[8],
„The Contribution of Cornwall and the Cornish to Britain“ (1969)^[9]и „The Little Land of Cornwall“ (1986)^[10]32.

Писателката Дафни дю Морие (1907–1989), която е прекарала по-голямата част
от живота си там, е обогатила значително корнуолския литературен репертоар.
Действието на всичките є романи бестселъри – „Ямайка“ (1936), „Ребека –
Господарката на Мандърлей“ (1938), „Заливът на французина“ (1941),
„Братовчедката Рейчъл“ (1951) и „Къщата на брега“ (1968) – се развива в
Корнуол. За нея и за нейните читатели това е земя на контрабандисти, на
грабители на претърпели крушение кораби, на тайни и на „зловещи истории“.
Жанрът, който тя създава, е следван и разкрасен единствено от не толкова
известния є съвременник Уинстън Греъм (1908–2003), чиито 12 романа за рода
Полдарк на два пъти се радват на успех като телевизионни сериали³³.
Две творби на Дю Морие – „Ребека – Господарката на Мандърлей“ и разказът є
„Птиците“ (1952) – са превърнати във филмови психо хитове от Алфред Хичкок.
Режисьорът прави филм и по „Марни“ (1961) на Греъм. Дю Морие обаче е специалист
по ревността, тя пише в неин вариант на поетичната проза. Прословутото първо
изречение на „Ребека – Господарката на Мандърлей“: „Last night I dreamt I went
to Manderley again“^[11],
на английски е в перфектен шестстъпен ямб. Последните редове са почти също
толкова добри: „And the ashes blew towards us with the salt wind from the sea“^[12].
„Хората, които пътуват – пише тя, – винаги са бегълци.“³⁴

Последният роман на Дю Морие „Rule Britannia“ (1972)^[13] следва
изцяло нов, а някои биха казали дори странно прозорлив път. Той е политическа
сатира, действието се развива няколко десетилетия напред в бъдещето и е
свръхестествено близък до годините на Брекзит. Отношенията на Британия с
Европейската общност са съсипани. Правителството е объркано. Резултатите от
референдума са за „Напускане“, а хиперинфлацията и обществените смутове набират
сила. За да се намери решение на безизходното положение, американски войски
осъществяват нападение „по покана“ и създават нова държава, наречена USUK,
което обаче се произнася като „You suck“^[14]Кралицата и американският президент стават съвместни държавни глави. А
корнуолци се надигат отново и повеждат съпротивата³⁵.