Изповед на шпионина

Приемам
тези оценки!

Джордж Буш – бивш директор на ЦРУ

и бивш президент на САЩ:

Казват, че „патриотизмът не е безумен изблик на
чувства, а по-скоро мълчаливо и неотстъпно посвещаване на цял живот“.

Евгений Примаков – бивш директор на

СВР и бивш министър-председател

на Русия:

Нужно ли е разузнаването, или не, е чисто
исторически въпрос. Нито една държава, по-голяма или по-малка, не може да мине
без него.

Кирчо Киров – бивш директор на НРС:

Разузнаването е съдба и магия. То е начин на живот
и избор за цял живот. То е дейност, която мобилизира всички знания, опит и
интелект в служба на една цел: независимост, благополучие и сигурност за
Отечеството!

Вячеслав Трубников
– бивш директор на СВР:

Поглеждайки в бъдещето на Русия, бих искал да
пожелая на всяко разузнаване, било то руското, ЦРУ, Мосад – няма значение кое
е, – да има по-малко работа. Това значи да имаме по-безопасен, по-спокоен,
по-надежден свят!

Споделям тези становища!

• Ще познаете истината и истината ще ви направи
свободни. (Евангелие на Йоан).

• Your successes are unheralded – your failers are
trumpeted. – Успехите ви са премълчани, провалите – разтръбени (Джон Ф. Кенеди,
28.11.1961 г.).

• Това, което се нарича познание, не се научава от
духове и богове или чрез аналогия с нещо случило се, или с пресмятане. Трябва
да го придобиете от хората, които знаят ситуацията в редовете на противника
(Сун Дзъ, V век пр.н.е.).

• Намаляването на оръжията изисква не по-малко, а
повече разузнаване. Разузнаването е важна застраховка, а застраховките ги
съкращават последни (Джордж Карвър).

• „Правото на
съществуване“ за разузнаването не означава замяната му със сила. Разузнаването
е форма на силата. Без разузнаване силата е сляпа, но без сила разузнаването е
безпомощно (Пол Сибери).

• Разузнаването продължава да бъде изключително
важен елемент на нашата националната мощ и влияние (Бил Клинтън, 1995 г.).

• The Americans have all the rights and liberties
and the wisdom not to use them! – Американците имат всички права и свободи и
мъдростта да не ги използват (Марк Твен).

• Събирането на икономическа, научна и технологична
информация става част от съвременната бизнес култура (Адмирал Пиер Лакост).

• Когато държавните глави започнат да се прегръщат,
има още по-голяма нужда от разузнаване. Прегръдката може да стопли, но може и да
задуши (Ален Герен).

• Разузнаването може да е „игра без правила“, но
навсякъде трябва да има морал (Владимир Крючков).

• По-лесно е да получиш прошка, отколкото
позволение (Закон на Мърфи).

• If we do not hang on together, we will be hanged
separately. – Ако не вървим заедно, ще ни бесят поединично (Бенджамин
Франклин).

Вярвам, че разузнаването е повече бъдеще,
отколкото минало.

                                                                                         Т.
Бояджиев

Вместо предговор

Големият съсед на запад от Драгоман Бранислав Нушич
в своя роман „АВТОБИОГРАФИЯ“, в който вписа по брилянтен начин много от общите
черти на балканеца, стигна до гениалния извод, че биографията на мъжкия индивид
завършва с венчавката.

Сигурно е прав и сигурно е имал всички основания да
го твърди в контекста на времето, в което е живял. Но това не ме задължава да
се съглася изцяло с твърдението му.

Като модерен индивид от друга епоха и като човек,
който по принцип приема постулатите на еманципацията и равнопоставеността на
половете, бих казал, че след сватбата продължава общата биография на двойката,
направила „съдбовния“ избор на това, което едно време се наричаше „основна
клетка“ на обществото, и започва да изгражда т.нар. „семейство“. И множейки се,
все повече се вписва в „обществото“ и разширява границите и лимитите на
собствената си автобиография.

Аз имам малко по-различна представа от Нушич за
това, което се нарича автобиография.

Първо си мисля, че много хора се раждат и живеят
без такъв атрибут. И за най-вредните екземпляри в тази категория имам свое име
– „нагадяй“. Ако не схващате смисъла на тази дума, тя може би се среща в
странджанския диалект и е комбинация от две понятия – „нагаждач“ и „негодяй“.
Ако не сте се сблъсквали с този тип, сте щастливци и сте за завиждане. Но едва
ли, защото почти съм убеден, че в наши дни непрекъс-нато се срещаме с тази
порода. Тя май е моделирана баш за новите времена, в които живеем.

Аз лично вярвам, че автобиографията на човека
започва преди раждането. Поне в моя случай го приемам за валиден постулат и без
да съм краен фен на теориите за наследствеността, твърдо вярвам в народната
мъдрост, че КРЪВТА ВОДА НЕ СТАВА!

И затова ще започна с предците си по бащина и
майчина линия.

Но преди това искам да направя някои уговорки.

Не си помисляйте, че имам намерение да се
съизмервам с великия Нушич. Опазил ме Бог! Но трябваше да започна отнякъде и
това ми щукна в главата.

Все пак си мисля, че
всяка една обективно и честно разказана човешка история много или малко е
отражение на съответното време и независимо от подбудите, които са я докарали
на бял свят и поставили на хартия, сигурно носи и частица полза за тези, които
намират време да я четат.

На второ място, вече се вижда, че бурният ход на
цивилизацията и технологиите сериозно руши традиционните връзки не само в
обществото, но и в „основната му клетка“ – семейството. Все по-често общуването
и човешката топлина се заместват от неграмотно написани есемеси, фейсбук
профили, нескопосани селфита, публикувани в „Инстаграм“ и подобията му. Брат и
сестра седят в една стая и си „общуват“, цъкайки по клавиатурите на лаптопи,
айпади и смартфони…

И става все по-валидна латинската мъдрост „Казаното
отлита, написаното (но не това, което сте изчукали на клавиатурата на мобилния
си телефон) остава – VERBA VOLANT – SCRIPTA MANENT!

На трето място, искам внуци и правнуци, сега, по-късно
или още по-късно, когато в забързаното им ежедневие се появи прозорец и желание
да научат кой съм бил, защо съм бил, какво съм правил и защо съм го правил,
да има къде да намерят отговор.

И последно, аз съм човек, който държи на казаното.

На премиерата на
своята седма или осма книга, все посветени на професията, която съм
„упражнявал“ през почти целия си смислен живот – РАЗУЗНАВАНЕТО, обещах, че
последната ми книга ще бъде с автобиографичен характер. Не автобиография,
защото все още има много неща, за които нямам право да говоря и пиша, но все
пак за нещата, които са ме мотивирали и водили през преживените години. А те
вече стигнаха симпатичната комбинация 77.

Междувременно написах и издадох през 2017 г. още
три книги.

Първа беше книгата на големия странджанец и приятел
на баща ми от детинство Гачо (Георги) Димов – „Потомците на Граматиково от ХХ
век“. Книгата практически бе „загубена“. Тя е съществувала в пет ксероскопия и
с големи усилия открих едно от тях. Чичо Гачо доживя до патриаршеска възраст – 104
години, а написа своя алманах, след като бе навършил 90 години. На повече от
500 страници, чрез биографиите на своите съселяни, описваше епохата на
изминалия ХХ век. Не можех и да помисля, че този наистина монументален труд ще
изчезне безследно. И с минимална редакция и с немалка финансова инвестиция
реших и го издадох като „истинска“ книга. А целия тираж подарих на читалището в
Граматиково във връзка с отбелязването на 90-годишнината от създаването му през
1927 година. Все пак баща ми е бил първият председател на читалищното
настоятелство.

Мой дълг беше да отбележа и 30-годишнината от вече
далечната 1987 г., когато си взехме последно С БОГОМ с баща ми, като издам
„Спомени“ на заслужилия лесовъд Коста Т. Бояджиев.

Разбира се,
най-голямо удоволствие ми достави подреждането, писането и издаването на
„Първите пет години на едно момиче, което става на 50“. Това е нашият подарък
за юбилея на дъщеря ни и най-хубавото в него е, че корицата е илюстрация от
внучката Изабела, рисувана през нейните първи пет годинки. Тя вече е един
чудесен тийнейджър, който подкара 13 години.

Когато видя вече отпечатаната книга, която все още
е „тайна“ и ще бъде връчена на 2 август – рождения и имения ден на майка є,
реакцията на Бела бе: „Дядо, ще те съдя! Ти въобще не си ме питал и грубо си
нарушил авторските ми права!“. Успокои се чак след като откри на последната
страница текста, че това е нейна рисунка.

Реших, че тези три книги са добра прелюдия към
„обещаната“ автобиография. Забавих написването є с цяла година, но си
заслужава.

Но това, което истински ме амбицира да се хвана да
пиша „автобиография“, бе появата през 2016 година на „книгата“ „ДЪРЖАВНА
СИГУРНОСТ – предимство по наследство“.

Използвайки недомислията на един вреден за
националния интерес и националната сигурност закон, известен като Закона за
досиетата, един „Институт“ с бюджет, осигуряван с чужди грантове, и двама
конюнктурни хем „писатели“, хем „журналисти“, хем пишман „борци“ за „правда и
справедливост“ решиха да си заработят 33-те сребърника, като „разкрият“ големите
„тайни“ на „злокобната“ и за всичко „виновна“ ДС.

Все още мога да ги разбера. Човек се опитва по
някакъв начин, макар и не най-почтен, да си осигури масло за филията. Ако не
успее, може да се задоволи и с мас, само да не е сух залък. Но когато на премиерата
на книгата, понапълнила една от по-малките зали на Военния клуб, един бивш
премиер – Филип Димитров, и президентът Росен Плевнелиев леят дитирамби за
великата роля на този тип литература и когато буквално часове по-късно
„словата“ им тръгват по You Tube, за да разнасят „мъдростта“ им по широкия
свят, това вече надхвърли лимита на търпение.

Оказа се, че и моята скромна особа е между тези
„получили предимство по наследство“. На цели 8–9 страници се ширеше справка за
трудовата ми биография, „цитираща“ кадровото ми дело, което се е пълнило повече
от 29 години със заповеди, грамоти, оценки, похвали, наказания, доноси и т.н.
Нормално за едно кадрово дело не само в МВР и в Държавна сигурност, а във всяка
една институция и тогава, и сега. Ако си мислите, че сега не ви се води кадрово
дело в отдел „Човешки ресурси“ (бившия „Кадри“), просто бъркате.

Веднага ще заявя, че не отричам и не се отказвам
нито от една дума или изречение, използвани от „съвестните“ преписвачи на
кадровото ми дело. Но защо, след като са били толкова „съвестни“, са
„пропуснали“ няколко съществени документа? Как така „не забелязаха“, че в
делото ми има донос от известна личност, върху който стои убийствена резолюция
на министър Ангел Солаков: „Да се отзове за 24 часа!“?

Защо след толкова категорична резолюция съм останал
още няколко години в САЩ и още 20 години в МВР, ще научите по-късно, ако решите
да продължите да четете.

Как така „съвестните
разобличители“ са прескочили един наистина уникален рапорт, може би единствен в
историята на тази система, с който аргументирано предлагам през 1982 г. на
министър Димитър Стоянов да намали трудовото ми възнаграждение, т.е. месечната
ми заплата за длъжност?

Независимо че има твърде много манипулации в това,
което двамата автори са подбрали и публикували, ще започна своя разказ, като
цитирам „творението“ им, без да пипна една буква. С уговорката:

ОТ НИЩО НЕ СЕ СРАМУВАМ И ОТ НИЩО НЕ СЕ ОТКАЗВАМ!