ПРИСПИВНА
ПЕСЕН В АУШВИЦ
На скъпата ми съпруга Елизабет, която посети
Аушвиц с мен и се влюби в тази история. Искам да прекарам остатъка от живота си
с теб.
–
На повече от двайсетте хиляди етнически цигани,
затворени и унищожени в Аушвиц, и на онези четвърт милион, избити в горите и
рововете на Северна Европа и Русия.
–
На Asociación de la Memoria del
Genocidio Gitano (Асоциация в памет на циганския геноцид) заради нейната
борба за истина и справедливост.
Противоположното на любов не е омраза, а
безразличие. Противоположното на красота не е грозота, а безразличие.
Противоположното на вяра не е ерес, а безразличие. И противоположното на живот
не е смърт, а безразличието между живота и смъртта.
Ели Визел
Един час след като напуснахме Краков, конвоят ни
спря на голяма гара. Надписът даваше името на мястото – Аушвиц. Това не ни
говореше нищо. Не бяхме чували това име.
Миклош Нисли
Нужна
беше невероятна морална сила, за да може човек да се задържи на ръба на
нацисткото зло и да не падне в пропастта. И въпреки това съм виждала много
интернирани, които запазваха човешкото си достойнство до самия край. Нацистите
успяха да ги унижат физически, но не и морално.
Олга Ленгиел
Цитатите
са от:
(1) Ели
Визел, роден в Румъния американски писател от еврейски произход, преживял
нацистките концентрационни лагери (US News & World Report,
октомври 27, 1986; ц?????? ? Christian Volz,? итиран в Christian
Volz, Six Ethics: A Rights-Based Approach to Establishing an Objective
Common Morality, eBookIt.com, 2014, електронни книги, секция Essay 3:
Social Justice).
(2)
Миклош Нисли, унгарски лекар от еврейски произход, помощник на д-р Менгеле (Fui
asistente del Doctor Mengele: Recuerdos de un médico internado en
Auschwitz, Osweicim: Frap-Books, 2011).
(3)
Олга Ленгиел, унгарска лекарка, оцеляла от Аушвиц (Five Chimneys: A Woman
Survivor’s True Story of Auschwitz, Chicago: Ziff-Davis, 1947).
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
„Приспивна песен в Аушвиц“ е най-трудната книга,
която съм написал през целия си професионален живот – но не заради някакви
технически трудности с писането или въпроси накъде отива историята. Това, което
ме притесняваше, беше фактът, че на тези страници не успявам да уловя величието
на духа на Хелене Ханеман.
Човешките същества са кратък полъх сред урагана на
заобикалящата ни действителност, но историята на Хелене ни напомня, че можем да
сме господари на собствената си съдба, дори и буквално целият свят да е против
нас. Не мога да кажа дали тази книга ме научи как да бъда по-добър човек, но
със сигурност ме научи да намирам по-малко извинения за своите грешки и
слабости.
Когато приятелят ми и издател Лари Даунс чу
историята на Хелене, той каза, че светът трябва да я научи. Но това не зависи
от нас… То зависи от вас, скъпи читатели, и вашата любов към истината и
справедливостта. Помогнете ми да разкажа на света историята на Хелене Ханеман и
петте ѝ деца.
Мадрид, 7
март 2015 г.
(малко над
седемдесет години след
освобождаването на Аушвиц)
ПРОЛОГ
Март 1956 г.
Буенос Айрес
Задържах дъха си по време на рязкото издигане
на самолета. През всичките шест години, които бях прекарал в Аржентина, почти
не бях излизал извън столицата. Мисълта да съм затворен в такова малко
пространство толкова много часове, ми причиняваше болка в гърдите, но когато
носът на самолета зае хоризонтално положение, дишането ми стана по-равно и се
успокоих.
Когато привлекателната блондинка дойде и ме попита
дали искам нещо за пиене, ѝ казах, че предпочитам чай. За момент си помислих
дали да не изпия нещо по-силно заради нервите си, но след престоя ми в Аушвиц
отбягвах алкохолните напитки. Беше истински позор да гледам колегите си пияни
ден след ден, а комендантът Рудолф Хьос почти да не обръща внимание на това.
Вярно е, че в онези последни месеци на войната много хора бяха обзети от
отчаяние. Някои бяха изгубили жените и децата си във варварските въздушни
нападения на съюзниците. И въпреки това един немски войник – още повече войник
от СС – трябва да остане спокоен и да се владее независимо от обстоятелствата.
Стюардесата внимателно остави горещия чай на
масичката и аз ѝ се усмихнах. Тя имаше идеални черти. Устните ѝ бяха точно
толкова широки, колкото трябва, очите ѝ бяха ярко сини, бузите ѝ малки и
розови – идеалното арийско лице. След това погледнах към старото си кожено
куфарче. Бях взел няколко материала по биология и генетика, за да мине
пътуването по-бързо. Не мога да обясня защо, но в последния момент реших да
взема и няколко от старите тетрадки от детската градина в Zigeunerlager в
Аушвиц-Биркенау. Преди години ги бях сложил при моите доклади за провежданите в
Аушвиц генетични изследвания, но никога не ги бях чел. Тези тетрадки бяха
дневниците на Хелене Ханеман, една германка, с която се запознах в Аушвиц. Фрау
Ханеман и семейството ѝ, както и войната, сега бяха част от едно далечно
минало, за което предпочитах да не мисля – годините, когато бях млад офицер от
СС и всички ме познаваха като хер доктор Менгеле.
Протегнах ръка и взех първата тетрадка. Корицата
беше напълно избеляла, ъглите бяха изцапани със засъхнали петна, а хартията бе
придобила онзи избледнял жълт цвят на старите истории, от които никой вече не
се интересува. Отпих първата си глътка чай и бавно отворих на първата страница.
Големите, наклонени букви на Хелене Ханеман, директора на циганската детска
градина в Аушвиц, ме пренесоха отново в Биркенау, сектор ВІІе, където бяха
настанени ромите. Кал, електрически огради и сладкият мирис на смъртта – това
беше Аушвиц за нас, така бе останал в спомените ни.
ПЪРВА ГЛАВА
Май 1943 г.
Берлин
еше тъмно, когато се измъкнах от леглото
полузаспала. Въпреки че бе започнало да става топло през деня, сутрините
продължаваха да са достатъчно хладни, за да настръхне кожата ми. Облякох лекия
си сатенен халат и тръгнах към банята, без да събуждам Йохан. За щастие, в
апартамента ни все още имаше топла вода и можех да си взема един бърз душ,
преди да отида и да събудя децата. Тази сутрин всички освен малката Адалия
трябваше да отидат на училище. Избърсах с ръка парата от огледалото и се
загледах в отражението си, забелязвайки как увеличаващите се бръчки сякаш
правеха сините ми очи да изглеждат по-малки. Имах торбички под очите, но това
не беше чудно при една майка на пет деца под дванайсет години, която работеше
по две смени като медицинска сестра, за да оцелее семейството. Избърсах косата
си с кърпа, докато тя си възвърна сламенорусия цвят, но спрях, за да разгледам
сивите косми, които растяха на слепоочията ми. Започнах да къдря косата си, но
това продължи само докато чух близнаците Емили и Ернст да ме викат. Облякох се
бързо и все още боса, забързах към другата стая.
Когато влязох, те седяха в леглото и си говореха
тихо. Двамата им по-големи братя все още лежаха свити, вкопчени в последните
секунди от съня. Адалия спеше с нас, защото леглото на децата беше прекалено
малко, за да се съберат всичките пет.
– Малко по-тихо, милички. Другите още спят. А аз
трябва да приготвя закуската – прошепнах аз.
Те ми се усмихнаха лъчезарно, сякаш това, че просто
виждаха лицето ми, беше достатъчно, за да ги направи щастливи. Свалих дрехите
им от стола и ги оставих на леглото. Близнаците бяха вече шестгодишни и не се
нуждаеха от помощта ми, за да се облекат. Колкото повече хора има в едно
семейство, толкова по-стройна трябва да е системата, за да може всеки да свърши
най-простичките задачи колкото може по-бързо и по-лесно.
Отидох в малката ни кухня и започнах да затоплям
храна. След няколко минути стаята се изпълни с горчиво-сладкия аромат на евтино
кафе. Този слаб заместител от кафеникава вода беше единственият начин да се
прикрие липсата на вкус на разреденото ни с вода мляко, въпреки че по-големите
деца вече знаеха, че не пият истинско мляко. От време на време, с малко късмет,
успявахме да намерим по някоя кутия мляко на прах, но от началото на годината с
усложняването на положението на фронта дажбите бяха станали още по-малки.
Децата дойдоха тичешком в кухнята, бутайки се с
лакти в тесния коридор. Знаеха, че хлябът с масло и захар, който получаваха
всяка сутрин, няма да остане дълго на масата.
– По-тихо, милички. Баща ви и Адалия още спят –
скарах им се аз, докато сядаха на местата си.
Въпреки че бяха гладни, те не се нахвърлиха на
хляба, докато не раздадох чашите и не казахме кратката молитва, с която
благодаряхме за храната си. Три секунди по-късно хлябът беше изчезнал и децата
поглъщаха кафето, преди да се втурнат към банята, за да измият зъбите си.
Използвах този момент, за да отида в нашата стая, да си взема обувките и
палтото и да сложа сестринската си касинка. Знаех, че Йохан е буден, но той
винаги се преструваше на заспал, докато не чуеше да затварям входната врата.
Срамуваше се, че сега аз печеля хляба на семейството, но всичко в Германия се
беше променило след започването на войната.
Йохан беше виртуозен цигулар. Години бе свирил в
Берлинската филхармония, но след 1936-а ограниченията срещу всички, които не
отговаряха на изискванията на расистките закони на нацистката партия, бяха
станали много по-строги. Съпругът ми беше ром, въпреки че повечето германци
използваха думи като tzigane, когато говореха за хората от тази раса.
През април и май 1940 г. практически цялото му семейство беше депортирано в
Полша. Не бяхме чували нищо за тях от три години. За щастие, в очите на
нацистите аз бях чистокръвна порода, така че оттогава не ни бяха безпокоили.
Въпреки това всеки път, щом някой почукаше на вратата ни или телефонът
иззвъняваше през нощта, сърцето ми неволно подскачаше.
Когато стигнах до входната врата, четирите
по-големи деца чакаха със закопчани палта, училищни шапки на главите и чанти на
пода до краката си. Огледах ги, завързах шалчетата им и удължих малко онази
част от ежедневния ритуал, в която ги целувах по бузите. Блаз, най-големият,
понякога отблъскваше пламенната ми обич, но Отис и близнаците се наслаждаваха
на тези безценни моменти, преди да прекрачим прага на път за училище.
– Хайде, не искам да закъснявате. А и аз имам само
двайсет минути, преди да започне смяната ми – казах аз и отворих вратата.
В момента, в който излязохме на площадката и
запалихме лампата, чухме тропота на ботуши, които шумно се изкачваха по
дървените стълби. По гърба ми полазиха студени тръпки. Преглътнах с усилие и
опитах да се усмихна на децата, които се бяха обърнали и ме гледаха, усетили
притеснението ми. Махнах небрежно с ръка, за да ги успокоя, и тръгнахме надолу.
Децата не смееха да се отделят от мен. Обикновено ми беше трудно да ги спра да
тичат надолу по стълбите, но приближаващите стъпки потискаха енергията им. Те
пристъпваха след мен, сякаш лекото ми зелено сако можеше да ги скрие и защити.
Когато стигнахме на площадката на втория етаж, шумът
от стъпките вече изпълваше цялото стълбище. Блаз се наведе над парапета, за да
види, и след миг се обърна и ме погледна така, както само един по-голям брат
може, за да предаде онова, което знае, без да разстрои по-малките.
Сърцето ми заби лудешки. Не можех да дишам, но
продължих да слизам по стълбите с надеждата, че и сега нещастието просто ще ме
отмине. Не исках да вярвам, че този път страданието е избрало мен.
Полицаите се сблъскаха с нас точно по средата на
стълбите между първия и втория етаж. Агентите бяха млади, облечени в
тъмнозелени униформи с кожени колани и златни копчета. Спряха точно пред нас.
За миг децата се втренчиха с мълчаливо страхопочитание в островърхите им
шлемове със златния орел, но после сведоха погледи към лъснатите им ботуши.
Един сержант пристъпи напред, леко задъхан, огледа ни и заговори. Дългите му
като на пруски войник мустаци потрепваха в такт с любезно заплашителните му
думи.
– Фрау Ханеман, боя се, че всички трябва да се
върнете в апартамента ви с нас.
Погледнах го право в очите, преди да кажа нещо.
Студеният отговор на зелените му зеници ме изпълни със страх, но се опитах да
остана спокойна и да се усмихна.
– Сержант, страхувам се, че не разбирам какво
става. Трябва да заведа децата на училище и след това да отида на работа.
Случило ли се е нещо?
– Фрау Ханеман, предпочитам да говорим в
апартамента ви – отговори той и ме хвана рязко за лакътя.
Движението му стресна децата, въпреки че бе имал
намерение да действа незабелязано. Години бяхме ставали свидетели на грубостта
и агресията на нацистите, но сега за първи път се почувствах лично застрашена.
Толкова дълго се бях надявала, че просто няма да ни забележат. Най-добрият
начин да оцелееш в новата Германия, беше да си невидим.
Вратата на едни съседи, семейство Вегенер, се
отвори съвсем леко и през пролуката видях едно бледо, набръчкано лице. Жената
ме погледна с изпълнени с болка очи и след това отвори вратата докрай.
– Хер Polizei, съседката ми фрау
Ханеман е прекрасна съпруга и майка. Тя и семейството ѝ са пример за доброта и
учтивост. Надявам се, че някой човек с лоши намерения не ги е охулил – каза
фрау Вегенер.
При тази проява на смелост очите ми се насълзиха.
Никой не рискуваше да се навира в очите на властта по време на война. Погледнах
замъглените от катаракта очи на съседката ми и стиснах рамото ѝ с благодарност.
– Просто изпълняваме заповеди. Искаме само да
говорим със съседката ви. Моля да се върнете вътре и да ни позволете да си
свършим работата на спокойствие – каза сержантът, сграбчи дръжката на вратата и
я затвори с трясък.
Децата подскочиха и Емили се разплака. Взех я в
прегръдките си и я притиснах до гърдите си. Единствените думи, които успяха да
преминат през скръбта и да се оформят в мозъка ми, бяха:
– Няма да позволя никой да ви нарани, деца.
След няколко секунди стояхме пред нашия апартамент.
Започнах да ровя за ключа в чантата си, пълна с крекери, кърпички, хартийки и
гримове, но един от полицаите ме бутна настрани и започна да чука силно с юмрук
по вратата.
Звукът отекна надолу по стълбите. Беше доста рано и
градът все още не бе излязъл от тишината на нощта. Хората едва започваха
ежедневните си занимания, като се опитваха да се скрият в една нормалност,
която бе престанала да съществува преди много време.
Чухме забързани
стъпки, след това вратата се отвори и хвърли светлина на площадката. Гъстите,
рошави къдрици на Йохан закриваха отчасти очите му, което му придаваше
определено раздърпан вид. Той погледна първо към полицаите, после към нас.
Очите ни го молеха мълчаливо да ни защити по някакъв начин, но всичко, което
той можеше да направи, беше да отвори вратата докрай и да ни пусне да влезем.
– Йохан Ханщайн? – попита сержантът.
– Да, хер Polizei – отговори съпругът ми с
разтреперен глас.
– По заповед на Reichsführer-SS Хайнрих
Химлер всички синти и роми трябва да бъдат отведени в специални лагери –
изрецитира сержантът. Със сигурност през последните дни бе повтарял тази реч
десетки пъти.
– Но… – започна съпругът ми. Големите му черни
очи сякаш поглъщаха безкрайния миг, след това полицаят направи знак и колегите
му заобиколиха съпруга ми и хванаха ръцете му.
Докоснах с пръсти рамото на сержанта.
– Моля ви, недейте. Плашите децата.
За момент усетих едва забележимо колебание в
погледа му. Идеите никога не успяват да задушат напълно чувствата. Към него се
обръщаше една германска жена, която можеше да е негова сестра или братовчедка,
а не опасна престъпница, решена да го измами.
– Моля ви, позволете на съпруга ми да се облече. Аз
ще отведа децата в другата стая – помолих го тихо, опитвайки се да смекча
ужасната ситуация.
Сержантът направи знак на хората си да пуснат
Йохан, но след това добави рязко:
– Децата също идват с нас.
Тези думи разрязаха вътрешностите ми като нож.
Превих се на две, обзета от желанието да повърна, и разтърсих глава, за да разбера
по-ясно това, което очевидно не бях чула правилно. Къде искаха да отведат
семейството ми?
– Децата също са роми. Заповедта включва и тях. Не
се тревожете, вие самата може да останете – каза сержантът в опит да ми обясни
новата ситуация.
На лицето ми със
сигурност вече беше изписано отчаянието, което чувствах от много години. Опитах
се да възразя.
– Но майка им е германка.
– Това няма значение. Едно дете липсва. В
документите ми пише, че има пет деца и един баща.
Тонът на сержанта беше сериозен. Не можех да
отговоря. Бях парализирана от страх. Опитах се да преглътна сълзите си. Очите
на децата бяха приковани в мен през цялото време.
– Ще ги приготвя за минутка. Всички ще дойдем с
вас. Най-малката още спи.
Учудих се, че чувам гласа си. Думите сякаш излизаха
от устата на друга жена.
– Вие няма да идвате, фрау Ханеман, само тези с
циганска кръв – отговори сухо сержантът.
– Хер Polizei, и аз ще отида там,
където отиват децата ми. Моля ви, позволете ми да събера багажа ни и да облека
най-малката си дъщеря.
Полицаят се намръщи, но ми махна да излизам от
стаята заедно с децата. Отидохме в голямата спалня, аз се качих на един стол и
свалих двата големи картонени куфара, които държахме отгоре на гардероба.
Сложих ги на леглото и започнах да събирам дрехи в тях. Децата стояха мълчаливо
около мен. Не се разплакаха, въпреки че разтревожените им лица не скриваха
притеснението им.
– Къде отиваме, мамо? – попита Блаз, най-големият.
– Ще ни отведат в нещо като летен лагер, като онзи,
който ти показах веднъж, когато беше малък. Помниш ли? – отговорих аз и се
насилих да се усмихна.
– На лагер ли отиваме? – попита Отис, следващият по
възраст. Гласът му се извиси от вълнение и объркване.
– Да, миличък. Ще останем там известно време.
Помниш ли, че преди няколко години ти казах за братовчедите ти, които също ги
заведоха там? Може дори да ги видим – казах аз, като се опитвах да звуча бодро.
Тогава близнаците се развълнуваха истински, сякаш
думите ми ги бяха накарали да забравят всичко, което току-що бяха видели.
– Може ли да вземем топката? И кънки и други
играчки? – попита Ернст, винаги готов да прави планове за игра.
– Ще вземем само най-необходимото. Сигурна съм, че
там, където отиваме, има достатъчно неща за децата. – Отчаяно исках да
повярвам, че това може да е истина.
Знаех, че нацистите измъкват евреи от домовете им,
а също и политически дисиденти и предатели. Бяхме чули слухове, че „враговете“
на Райха се отвеждат в концентрационни лагери, но ние не бяхме заплаха за
нацистите. Вероятно щяха да искат да останем в рамките на някакъв импровизиран
лагер до края на войната.
Адалия се събуди и се изплаши, когато видя
бъркотията на леглото. Взех я на ръце. Тя беше слабичко тригодишно момиченце с
нежни черти и много бледа кожа. Беше съвсем различна от по-големите си братя и
сестра си, които приличаха повече на баща си.
– Всичко е наред, миличка, всичко е наред. Ще
пътуваме – казах аз, притискайки я силно до гърдите си.
Усетих голяма буца в гърлото си и отново ме обзе
тревога. Помислих си, че трябва да позвъня на родителите си, че те трябва поне
да знаят къде ни изпращат, но се съмнявах, че полицаите ще ми позволят да се
обадя.
След като облякох Адалия, довърших куфарите и
отидох в кухнята. Взех няколко консерви, малкото останало мляко, хляб,
останалите парченца месо и малко солени бисквити. Нямах представа колко време
ще отнеме пътуването ни и исках да съм подготвена.
Когато се върнах в миниатюрната ни всекидневна,
осъзнах, че съпругът ми все още е по пижама. Оставих двата тежки куфара на пода
и се върнах в стаята, за да му намеря някакви дрехи. Взех най-хубавия му
костюм, кафява вратовръзка, шапка и палто. Докато той се преобличаше под
строгите погледи на полицаите, аз се върнах в стаята ни и свалих сестринската
си униформа. Децата се бяха подредили до вратата и не ме изпускаха от поглед.
Избрах костюм с кафяво сако и синя блуза и се облякох както можах, докато трите
най-малки деца стояха скупчени около мен. Върнахме се във всекидневната и аз се
загледах в Йохан за момент. Облечен така елегантно, приличаше на цигански
принц. Когато влязох в стаята, той си сложи шапката, а тримата полицаи се
обърнаха към мен.
– Вие няма нужда на идвате, фрау Ханеман – повтори
сержантът.
Аз го погледнах право в очите и попитах:
– Мислите ли, че една майка ще остави децата си в
подобна ситуация?
– Ще се шокирате, ако ви разкажа всичко, което съм
видял през последните няколко години – отговори той. – Добре тогава, елате с
нас до гарата. Трябва да ги откараме до влака преди десет часа.
Коментарът му ме накара да си помисля, че
пътуването ще е по-дълго, отколкото бях предположила. Семейството на съпруга ми
беше депортирано някъде на север, но бях решила, че нас ще откарат в лагера за
цигани, който бяха построили близо до Берлин.
Тръгнахме през всекидневната към входната врата.
Пръв вървеше съпругът ми с куфарите, а зад него бяха двамата по-млади полицаи.
След това двамата ми по-големи синове, близнаците, вкопчени в палтото ми, а аз
носех Адалия на ръце. Когато минахме през вратата и излязохме на площадката, аз
се обърнах да погледна за последен път към апартамента ни. Сутринта се бях
събудила с безгрижната увереност, че ни предстои един обикновен ден. Блаз се
притесняваше малко за едно контролно, което щеше да има преди ваканцията; Отис
се оплакваше от силна болка в ухото, сигурен знак, че ще се разболее; близнаците
бяха здрави като камък, но пък се оплакваха, че трябва да стават толкова рано
за училище; Адалия беше едно малко ангелче, което винаги се държеше добре и се
опитваше доколкото може да не изостава от братята и сестрите си в техните игри.
Нямаше никакъв знак, никакво предзнаменование, че цялата тази нормалност ще
изчезне съвсем скоро.
Стълбището не беше добре осветено, но слабата
светлина на утринното слънце достигаше до нас от входа долу. За момент ме
прониза остра болка при мисълта, че напускам дома си, но не, това не беше
съвсем вярно – домът ми бяха петте ми деца и Йохан. Затворих вратата на
апартамента ни и тръгнах надолу по стълбите, тананикайки си приспивната песен,
която децата ми искаха винаги, когато бяха разстроени или не можеха да заспят.
Неизречените думи се понесоха по стълбището и успокоиха душите на децата,
докато вървяхме към неизвестното.
Лека нощ и лек сън,
веч е тъмно навън
и в небето звезди
тихо шепнат „Заспи“.
Утре с чудни лъчи
пак денят ще блести!
Утре с чудни лъчи
пак денят ще блести!
Лека нощ и лек сън,
всичко стихва навън,
ти очички затвори,
сън сладък заспи.
Утре пак призори
ще започнат игри!
Утре пак призори
ще започнат игри!
Отзиви
Все още няма отзиви.