Валентин Михов е спортен и обществен деятел. Започва футболната си кариера в детско-юношеската школа на ЦСКА, а по-късно играе в „Локомотив“ (Горна Оряховица), „Академик“ (Свищов), „Червено знаме“ (Павликени). Завършил е Стопанската академия „Д. А. Ценов“ и международни икономически отношения в УНСС. Работил е в Министерството на транспорта и в „Кореком“. От 1990 до 1993 г. е президент на ФК ЦСКА, а в периода 1993-1994 г. е президент на БФС. Изпълнителен директор на ФК „Ловеч“ и ФК „Славия“. Повече от 15 години ръководи ПФЛ. Член на Борда на директорите на Европейската професионална лига. Почетен президент на Българо-австрийския мениджмънт форум. В периода 2011-2012 е съветник на министъра на младежта и спорта. За приноса си в спорта, за благотворителната, гражданската и социалната си дейност е награден с орден „Стара планина“.
В първата си биографична изповед Валентин Михов разкрива драматични и непрочетени страници от близката футболна и политическа история – как Михов предвиди чудото от „Парк де Пренс“; драмата около националния отбор в навечерието на САЩ’94; откровено за приятелствата и предателствата; могат ли да се печелят пари за спорта в България и как Симеон Дянков би „финансова дузпа“ на Вальо Дузпата…
„Дълго мислих, преди да пристъпя към тази своеобразна изповед с помощта на доказан професионалист на словото като Георги Атанасов. Познаваме се от 25 години, преминали сме през различни етапи, но никога не сме прескачали границата на етичната норма. Освен всичко друго той е журналист и публицист с позиция и принципи и това го прави силен коректив в областта на спорта и обществено-политическите теми. Двамата си приличаме, защото не мълчим, а следваме убежденията си независимо от цената…“
Валентин Михов
Георги Атанасов е известен спортен журналист и политически коментатор. Професионалният му път преминава през вестниците „Работническо дело“, „Старт“, „Стандарт“, „24 часа“. Основател и главен редактор на изданията „Меридиан спринт“, „Меридиан мач“, „Топспорт“ и сайта Sport1.bg. Автор е на пет книги.
слушаше дежурните слова, защото навън бе Париж със своето
сладко-горчиво божоле…
По онова време „онлайн“ все още бе чужда дума, но въпреки
това свидетелите на „чудото“ на секундата разбраха какво се случва в България.
Като репетиция за лудото лято на следващата 1994-та. А 15-те безкрайни секунди
от 89:44 до 89:59 минута на мача, когато Костадинов разстреля клетия Бернар
Лама, промениха по някакъв начин всички участници във филмовия съспенс.
Първият поздрав е от известния политик, дипломат и
любител на футбола Виктор Вълков, който светкавично ретранслира до Вальо Михов
всенародното ликуване.
Димитър Пенев и неговите футболисти получиха доживотен
статут на всенародни любимци, а вече повече от две десетилетия Жинола и Улие са
обект на неприязън и подигравки в своята родина. Следващите пет години се
превърнаха в златната ера на българския национален отбор, приключила по ирония
на съдбата не другаде, а във Франция по време на Мондиала през 1998 г. А
„петлите“ осмислиха по най-добрия начин сполетялото ги Ватерло, като
реформираха качествено футбола си, за да стигнат до световната и европейската
титла до края на XX век. За една петилетка болката и триумфът си размениха
местата, а ние все още тичаме след сянката на златното поколение и треньора на
века…
В столицата на Наполеон Вальо Михов приземи щастливата си
звезда и я превърна в своя визитка. В играта, наречена живот, зарът на Фортуна
е изменчив като женско сърце, но въпреки всичко съществува паранормална
предопределеност, наричана от някои карма. При разчитането на това тайнство
тогавашният футболен президент бе припознат за човек на успеха. С каквото и да
се захване! Малцина обаче си даваха сметка, че „чудото“ в Париж бе станало
реалност и благодарение на наивния и безпочвен на пръв поглед Михов оптимизъм,
заразил и заредил с магическа вяра отписания до неотдавна национален отбор.
Още в съблекалнята след мача на „Парк де Пренс“ бе
обявена специална премия за националите по 50 000 долара на човек, която малко
по-късно ще се окаже бомба със закъснител и ще изправи на нокти цялата нация.
Засега обаче оставаме в ледената парижка вечер на 17 срещу 18 ноември 93-та.
Някъде след полунощ отборът, ръководството, официалните гости и журналистите се
събраха в една от кристалните зали на „Трианон палас“, където БФС даде пищна
вечеря. Като за победители. А осемте блок-маси с шампанско в средата бяха
поръчани от Вальо Михов още от предната вечер…
Сред присъстващите бе и прочутият бразилски футболист
Ромарио, по онова време съотборник на Стоичков в „Барса“, който се намираше във
френската столица за операция на окото. Там бе и португалският мениджър
Рибейро, един от първите посредници при масовия български футболен експорт в
началото на 90-те години. Той май бе женен за французойка, живееше в Париж и се
навърташе около Мингея, импресариото на Стоичков.
Безумното ликуване сля нощта с деня, а на следващата
сутрин чартърът отлетя към София, натоварен с апокалиптичните емоции, събрани в
15 секунди от 90-ата минута на един мач и продължаващи повече от 20 години. В
онзи момент едва ли някой е предполагал на какви изпитания ще бъде подложено
безоблачното на пръв поглед щастие, заляло България с прилива на новото
божоле…
На границата на политическите промени в началото на 90-те
години страната преживяваше тежка социална криза, изострена от партийни и
междуличностни конфликти. И точно в онзи драматичен момент триумфът в Париж
остави на заден план болките и омразата и обедини нацията, излязла по улици и
площади в нощта на 17 срещу 18 ноември 1993 г. За съжаление усещането за
общност продължи твърде кратко – докато на сцената бяха героите от „Парк де
Пренс“ и САЩ’94.
Отзиви
Все още няма отзиви.