Спомени

Предговор

ЗАБРАВЕН
ПИСАТЕЛ, СБЪДНАТИ СПОМЕНИ

Спомените на писателя и драматурга
Александър Гиргинов(1902–1985)
представляват истинска находка от културно-историческа, литературна и
издателска гледна точка.Макар
че е автор на над 70 многоактни и 160 едноактнипиеси, както и на доста белетристични книги – разкази, повести,
романи, Ал. Гиргинов не се нарежда между първенцитена българската литература. Не е познат дори
на новитепоколения
литератори, нито на читателите от края наХХ и началото на ХХI век. С една дума, той е забравен.
Най-честото, което се случва при споменаването на името му,е да го объркат с известния му съименник –
политика Александър Гиргинов. Що се отнася до книгите му, справкатасочи, че не е издаван над 30 години.
Произведенията – главномемоарни,
но и белетристични, – които сам посочва, че енаписал в залеза на живота си, не са публикувани и макар авторът
да не е репресиран от тоталитарния режим, можеда се каже, че съдбата им отрежда място сред т.нар. книгиот чекмеджето.

Но както неведнъж съм изтъквал,
литературата не сесъстои
само от върхове; тя е трудно обозрим самовъзникващмасив от разнородни и разнокачествени образувания.
Пластовете на този масив с течение на времето се размествати понякога именно редовите автори, дори
такива, които сапотънали
в забвение, стават изключително ценни и интересниза следващите поколения не само с литературното си наследство, а
и със своите писмени свидетелства за епохата ихората, сред които са живели и работили. Такъв, мисля, еслучаят и с Александър Гиргинов. Той има и
друго симпатичнопредимство
– че не страда от високомерието на признатите (справедливо или не!), възхваляваните и
глезените приживеавтори,
които пишат предвзети спомени, изтъкващи главно собствените им заслуги и омаловажаващи
постижениятана
околните. Напротив, без да страда от излишно самочувствие, но пък с чудесно
съхранени сетива и памет за уждребните
детайли, свързани с времето и събитията, станалиу нас преди Първата световна война и в периода междудвете световни войни, Гиргинов разказва
естествено и увлекателно живота си, реконструирайки безкрайно интереснии до голяма степен неизвестни факти от
културното, литературното, театралното, издателското и общественотони всекидневие.

Ценно качество на спомените е, че в тях се
говори занеща,
на които авторът е бил личен свидетел или в които епряк участник. Александър Гиргинов
възкресява събитиятаоколо
Владайското въстание (1918 г.), атентата в църквата„Света Неделя“ (1925 г.), екзекуцията на
Марко Фридман исъпроцесниците
му Коев и Задгорски, бомбардировките надСофия (1944 г.), обстановката в България непосредственопреди и след 9. IХ. 1944 година. Той
споделя от първо лицевпечатления
за факти и хора, свързани с културата, изкуството, медиите, политиката. Особено
ценни са споменитему
от срещите с писатели като Иван Вазов, Иван Грозев,Антон Страшимиров, Ана Карима, Д. Б. Митов,
НиколайХрелков,
Марко Марчевски, с журналиста Йордан Мечкаров,с актьори и режисьори като Георги А. Стаматов, Петя Герганова,
Владимир Трандафилов, П. К. Стойчев, с художникаПреслав Кършовски. Освен тези личности в книгата присъстват и
още десетки имена на по-малко известни или забравени литератори, театрали,
журналисти, издатели идр.
дейци, чието място в българската култура досега не едостатъчно разкрито.

Трябва да се подчертае, че Ал. Гиргинов е
съдбовно обвързан
с театъра. Почти юноша, той играе в княжевскаталюбителска трупа на дружество „Христо Ботев“. През1930 г. започва работа в частния театър „П.
К. Стойчев“,отново
като артист. Но постепенно, макар и с прекъсвания,се оформя като драматург, най-вече
комедиограф, при товаизключително
плодовит. Смайващото количество пиеси,излизали изпод перото му, далеч не са равностойни като
художествени качества, между тях се намират и талантливи,и сравнително добри, но и откровено слаби
работи. Отдруга
страна обаче,
никак не са много българските автори,оставили своя диря в комедиографията (пътем се сещаме заД. Войников, И. Вазов, Ст. Л. Костов, А.
Страшимиров, Й.Йовков,
както и за убития през 1944 г. Борис Руменов –Борю Зевзека, все още несправедливо пренебрегван), та слека ръка да подминем приноса на Ал.
Гиргинов. В продължениена
години той работи и пише радващи се на успех пиеси заразлични столични и провинциални театри;
пише неуморно,без
да се срамува, че е черноработник, че твори по поръчка,за да изкарва пари за прехраната си. Ето
едно от откровенитему
признания: „За да се види до каква степен бях, така да секаже, пазарят на едноактната пиеса у нас,
дочувах от времена
време как някои мои колеги-писатели на шега казваха:„Гиргинов е фабрикант на едноактни пиеси.“
Това не меоскърбяваше.“

Всъщност единствената що-годе обективна оценка,
направена приживе за комедиографа Ал. Гиргинов, е тази наИван Богданов в книгата му „Българската
комедия“ (1962):„Характерни
за Гиргинов като автор на комедии са двекачества: сценичен усет и драматично въображение. На тяхтой дължи своя успех в комедиографията.“
Като отчита,че
писателят е платил немалък данък на поръчковото писане,т.е. на конюнктурното злободневие, както и
на бързинатаи
небрежността в сътворяването на творбите си, Богдановзаключава: „Неговата стихия е битът в
цялата му широта,в
разнообразните му проявления. […] „Върла магесница“ еостра сатира против магьосничеството и
суеверието. Тяни
напомня за „Мрак“ от А. С т р а ш и м и р о в с тазиразлика само, че основен двигател тук е
любовното чувство.

Гиргинов убедително е показал, че и на
хората от народае
присъщо да любят задълбочено и трагично да преживяватраздялата.“ А за комедиите „Бюро за
женитби“, „Борбадокрай“
и „Спекуланти“ Богданов пише: „Средствата са различни, но целта на героите е
една и съща: да заграбят повечеблага.
В тези комедии Г и р г и н о в е изобразил цяла галерияот типове – мъже и жени без идеали, без
перспективи, повлечени от мътния порой на всекидневието.“

Да се върнем към спомените на писателя.
Изключителноинтересни
и напълно неизвестни като литературен документса свидетелствата му, свързани с основаването и дейносттана комитета „Българска литература“, а
по-сетне комитети
вестник „Българска книга“, занимаващи се с книгоиздателска,вестникарска (в. „Поход“, в. „Българска
книга“) и книготърговска дейност. Разказът за това начинание започва от
написването и публикуването на първия роман на Ал. Гиргинов„Момичето от циганското кабаре“ (1933).
Целият прелюбопитен и като сюжет, и като страница от ненаписанатаистория на родното книгоиздаване епизод ние
няма да препредаваме, за да не лишим читателя от удоволствието самда му се наслади. Ще кажем обаче, че с акта
на създаването натези
предприятия Гиргинов и сподвижниците му проявяватедна неприсъща на българския писател предприемчивост инаходчивост по отношение комерсиализацията
на литературното производство. По тяхна (на Гиргинов!) инициативана родния книжен пазар се прави опит за
налагане на оригинален„маркетингов“
механизъм за издаване, рекламиране и разпространение на четива, предназначени
за масовата публика,които
да конкурират заливащите пазара западни образци.Амбициите са големи, успехи никак не липсват, ала за кратко –краят на историята е по нашенски
предсказуем…

Абсолютна сензация представляват откъсите
от книгата, посветени на „наемничеството“ в литературата. Вразлични варианти и мотивации то битува у
нас и преди  9.IХ.1944 г., и
през тоталитарния период (пък и в наши дни,разбира се). В началото на 40-те години на ХХ в. Ал. Гиргиновсе изявява под чуждестранни псевдоними като
автор намасови
четива, издавани от Г. Сърненски в поредицата „Криминалистика и приключения“.
Сръчният мистификатор гипише,
тъй да се каже, на коляно, в някое кафене и те излизатв големи тиражи под „вкусни“ заглавия като
„Кабаре СанСуси“,
„Казаци“, „Шпионката“, „Китайско съзаклятие“. Печелииздателят, печели и наемникът – без да
забогатее…

Като писател под наем Александър Гиргинов
си изкарвахляба
и след смяната на режима. Без автоцензура – въпрекиче тези факти са били прилежно укривани –
той разказвакак
срещу нищожно заплащане е правил „литературна обработка“ (според тогавашния
евфемизъм), ала всъщност епренаписвал
спомените на редица видни антифашисти икомунистически функционери, които са издавани от тяхноиме, без неговото участие да е отбелязвано.
Тези страницисъс
сигурност ще влязат в историята на българския тоталитаризъм и ще бъдат
многократно цитирани и интерпретирани. Поради важността на факта тук ще си
позволяпо-дълги
цитати:

„Понякога авторите на такива книги, които
обикновеноне
са книжовни хора, предават доста оскъден материал иобработчика от своя страна, за да получи
този материалприличен
вид, е принуден да вложи в произведението частот своя личен писателски талант.

По време на петдесеттях и шестдесеттях ми
години, аи
впоследствие, аз работих над единадесет такива книги.Признавам, че това беше тежка и
неблагодарна работа.Даваш
си труда за чужд актив. Единственият ми стимул ебил хонорарът, който трябваше да получа срещу него. Аморалното съм намирал в това, че съм
съдействувал ипомогнал
да излезе на бял свят книга, която заслужава товапо ред обществени обстоятелства, влагайки целия си писателски
опит, своя стил, композиция и време.“

„Книги с моя литературна обработка, всичко
на всичкоединадесет
на брой, са следните: „Подводничарите“ на КирилВидински, преведена на руски език; „917 дни смъртен“ наРади Д. Радев, печатана; „Осъден на смърт“
на Дафин Дафинов,непечатана,
без да споменава никъде моето участие за написването є; „Синовете на
септемврийци“ на Стоян Чубриев,печатана,
без да се споменава името ми; в книгата сборник„Борба под чуждо небе“ са поместени два спомена от Ст. Караджов
за участието му в Чехословашката съпротива. Печатана, без мое име; „Със
заветите на Левски в Испания“ –автори
– Ал. Гиргинов и Роберт Меламед. Печатана. Книгатае написана изцяло от мене. Меламед фигурира
само катоучастник
в Испанската революция; „По пътеките на Пиринс Ив. Козарев“ на Цвятко Караджов. Печатана, без мое име.Иван Козарев се счита като първия
партизанин в България;„Разкажи
на детето“ на Дана Мурандаларска. Печатана, безмое име; „От септември до септември“ на Дим. Георгиев.

Печатана, без мое име; „Извървян път“ на
Георги Македонски.Непечатана,
без мое име; „Трънски разкази“ или „Трънскитайни“ от Георги Момчилов. Непечатана, без мое име.“„Пишех ги с лекота, но винаги ги преписвах
по два пъти.Изживял
съм ги пълнокръвно и затова гледам на тях като намое лично творчество.“

Прави чест на автора, че в края на дните си
е намерил всебе
си морални сили, за да ни остави тези ценни признания.Въпреки общия дух на съобразяване с
идеологическата конюнктура, без който в ония години е немислимо да получишблагословията за публикация, Ал. Гиргинов
едва ли е вярвал,че
и тази негова книга няма да остане скрита в чекмеджетона писалището му. Убеден съм, че ако я бе
предложил запечат,
цензурата нямаше да я допусне, както вероятно енаправила и с други от произведенията му. Все пак, благодарение
на грижата на наследниците му, ръкописът е оцелял исбъдва предназначението си – стига до нас.
Освен че е ценнаот
историческа, културна и литературна гледна точка,книгата представлява едно увлекателно четиво, което бибило интересно и за най-широката читателска
публика. Образно казано, това е един мемоарно-документален роман,който покрай другото носи типичните за прозата
на Александър Гиргинов качества да се чете леко и да завладява.

Възможно е публикуването на „Спомени“ да
възроди интересаи
към още – публикувани и непубликувани – творби на тозизабравен писател.

Алберт Бенбасат

41

Пишейки тук подробно за писателските ми
проявления, не бивада
отмина и да не споменаедна
по-особена литературна работа,с
която се бях захванал. Нека да си призная, че и аз съм платилданък на така наречената „литературна
обработка“. Когаточовек
от народа има какво да каже за своя живот или за този насвоите спътници, но поради това, че му
липсва дарбата да

пише или диктува, той описва спомените си
или събитията,които
иска да разкаже, в груба, почти слабо грамотна форма.

Ако този материал се вземе от опитен човек
на перото, който,след
като го обработи, му придаде приемлива литературнаформа, неговата работа се счита за
„литературна обработка“.

Това произведение е написано всъщност от
двама автори.Единият
предава фактите, образите, събитията, а вторият евложил труда си в стила, композицията, езика и прочие. И всепак за автор се смята само първият. У нас
такива книги излязохамного,
те са най-вече мемоари от съпротивата. Този типсъчинения би трябвало да бъдат приети като написани и оттехния обработчик, последния вложил в
произведението своетописателско
усърдие. В такъв смисъл това нещо е било правилнооценено и от служителите в Народната библиотека, защототакава книга се вписва и в каталога на
обработчика. И това еправилно.
Понякога авторите на такива книги, които обикновеноне са книжовни хора, предават доста оскъден
материал и обработчика от своя страна, за да получи този материал приличенвид, е принуден да вложи в произведението
част от своя личенписателски
талант.

По време на петдесеттях и шестдесеттях ми
години, а ивпоследствие,
аз работих над единадесет такива книги. Признавам,че това беше тежка и неблагодарна работа.
Даваш си труда зачужд
актив. Единственият ми стимул е бил хонорарът, койтотрябваше да получа срещу него. А моралното
съм намирал втова,
че съм съдействувал и помогнал да излезе на бял святкнига, която заслужава това по ред
обществени обстоятелства,влагайки
целия си писателски опит, своя стил, композиция ивреме.

Първата книга, която написах от този
характер, е „Подводничарите“ на Кирил Видински.Материалът беше крайноличен и незначителен. Той ми остави свои бележки от 60страници, написани на машина, крайно
неграмотно, които азразвих
и обогатих. Съставих книга от към 300 страници. Умене се породи амбицията да напиша хубава книга за „групатаподводничари“, които по време на войната
дойдоха от Съветскиясъюз,
за да положат основите на съпротивителното движение унас. Тези самоотвержени герои бяха дошли в
родината си, зада
се борят за нейната свобода и независимост. Всички те бяхавидими личности като Цвятко Радойнов, Съби
Димитров, ИванВинаров
и др. Лично аз се заех с изследвания, разпитах участниците в събитията, рових
се в полицейските и съдебни архиви,посетих затвора, където са лежали подсъдимите „подводничари“,отидох дори в тунела на военното стрелбище,
където са билиразстреляни
осъдените на смърт. Върху тази книга работихповече от шест месеца и то така старателно, както бих направилнад мое лично произведение. Имах желание на
направя нещохубаво.
Работата ме увлече. Отпосле критиката и читателите яоцениха като една от най-хубавите книги,
написани за съпротивата. Но за съжаление този „автор“ не излезе благодарен.Когато трябваше да ми връчи уговорения
помежду ни хонорар,той
има нахалството да заяви, че някой му казал, че много мидавал и отби 30% от предварително
установената сума. Нямашекак
да реагирам, книгата беше вече налице и парите му вджоба. Лично аз нямах уговорка с
издателството. Късно бешеда
се откажа, книгата бе написана и отпечатана. Задоволих сесамо да му кажа:

– Другарю Видински, вие сте участвували в
съпротивата,излагали
сте живота си в борбата. Аз пък какво – само съм написал вашата книга. Ако
обичате, нищо не ми давайте. Така щебъдем квит.

Видински не се трогна от думите ми и ми
остави сумата,която
си беше решил.Впоследствие
книгата бе преведена и на руски. Какъвхонорар е взел от съветското издателство, не зная, но смятам,че не е по-малко от българския. След превода
той ми даде едночасовниче
за дъщеря ми, а лично за мене една автоматична писалка.

Същото стори и „авторът“ на втората книга,
която „обработих“ почти по същия начин. Това е книгата „917 дни смъртен“на Ради Д. Радев, политзатворник. Той също
не ми брои уговорената сума, отби ми от хонорара към 250 лв. Имаше нахалствотода участвува в обсъждането на книгата, и
пред публиката даразказва
с какво голямо усилие го е написал. Излизаше предвсички и се покланяше като неин автор.

Имаше
и такива „автори“, които искаха да минат напълноза създатели на „книгата“ им. При нейното отпечатване моетоиме не се споменаваше никъде като
„литературно обработил“.Изобщо
трудно се работи с такива „автори“, особено що сеотнася до взимане на хонорар.Въпреки това не липсваха и такива, които оценяваха моятруд и сами признаваха, че ако не бях аз,
книгата им нямаше давиди
бял свят.

Книги с моя литературна обработка, всичко на
всичко единадесет на брой, са следните: „Подводничарите“ на Кирил Видински,
преведена на руски език; „917 дни смъртен“ на Ради Д.Радев, печатана; „Осъден на смърт“ на Дафин
Дафинов, непечатана, без да споменава никъде моето участие за написването й; „Синовете на
септемврийци“ на Стоян Чубриев, печатана,без да се споменава името ми; в книгата сборник „Борба подчуждо небе“ са поместени два спомена от Ст.
Караджов за участието му в Чехословашката съпротива. Печатана, без мое име;„Със заветите на Левски в Испания“ – автори
– Ал. Гиргинов иРоберт
Меламед. Печатана. Книгата е написана изцяло от мене.Меламед фигурира само като участник в
Испанската революция;„По
пътеките на Пирин с Ив. Козарев“ на Цвятко Караджов.Печатана, без мое име. Иван Козарев се счита
като първия партизанин в България; „Разкажи на детето“ на Дана Мурандаларска.Печатана, без мое име; „От септември до
септември“ на Дим.Георгиев.
Печатана, без мое име; „Извървян път“ на ГеоргиМакедонски. Непечатана, без мое име; „Трънски разкази“ или„Трънски тайни“ от Георги Момчилов.
Непечатана, без моеиме.

Всички тези книги не бяха малки по
количество, повечетоот
тях имаха по 250–300 страници. Бяха ми отнели доставреме, някои от тях по половин година, а
даже и повече.Работил
съм ги в различин периоди, като помежду им пишех имои работи. Не съжалявам за изгубения труд.
Те допринесохадо
известна степен за моето жизнено обогатяване. Да напишешкнига, товазначи да изживееш още един живот. Чрез тяхопознах живота в затвора и чувствата на
осъдения на смърт, ипартизанското
движение и прочие, и прочие. Преживяваниятана тези хора, преминали под перото на моята ръка, ги почувствувах
като лично мои. Пишех ги с лекота, но винаги ги преписвах по два пъти. Изживял
съм ги пълнокръвно и затовагледам
на тях като на мое лично творчество.