Сянката на гласа ми

Сен Реми дьо
Прованс

16 май 2010 г.

Първата капка
капна тази сутрин около 9 часа, когато ставах от сън. А
след това от небето се изсипа порой. Днес е
годишнината. Няма нужда да поглеждам календара, за да си спомня.
Както всяка година, запалвам свещ и пламъкът й се полюшва от
течението на влажния въздух. Днес е 16 май, а аз за двайсет и
първи път съм в траур. И времето – заедно с мен. През последните
дни беше тежко. Бях уморена и нямах сили за нищо.
Нямах дори капчица енергия, изцедена от дълго то турне. Мисля,
че „Кабаре“ ме остави без дъх. Единственото нещо, което ми се
искаше, бе да не правя нищо. Да не мисля. Само да гледам
как пролетта пробужда градината, полека да потъвам в мечти –
просто така, без цел, без тревога. Но сега дъждът
отмива вцепенението ми. Гледам го как тропа върху
стария ми ръждясал шезлонг, как изсветляват от него камъните на
терасата, как мие кованото желязо на масите. И силата ми се
връща – такава, каквато беше преди 21 години. „Искам да те видя
пораснала“, ми казваше тя. И заради нея не спирах да раста.
Дори и когато накрая започнах да се удрям сякаш бях
заключена натясно или таванът бе твърде нисък. Живот на
артистка… Тя си го мечтаеше за мен. Светлините на рампата,
окъпаната в ярко сияние сцена, истеричните фенове. Срещи със звезди,
блясък, знаменитости, президенти. И пътувания в
Русия, Азия или Германия. Живот на
артистка… Аз го живях, живея го и сега и не съжалявам. Но
когато си мисля за него, не си го спомням. Все едно е било сън. Живях, сякаш се
реех над себе си с поглед от високото. Неспособна да
бъда в реалността. Освен в тази на сцената. И  сред всичко това
забравих Патрисия. Много пях, много обичах, много
плаках. Но не говорех. Защото да изричам някакви изречения – това
просто не е в стила ми. В спомените ми идват само картини –
истински и верни. Това е филмът на моя живот. Диалогът в него с
изключен досега звук. Това е другата страна на
плочата, която никога досега не сте чували.

                       ПЕЧКА НА
ВЪГЛИЩА

Сладостен аромат
изпълва хола. Толкова завладяващ, така

примамлив, че
почти го виждам да се материализира в кафе-

никава мъглица.
Тръгвам подир него също като онова мече от

комиксите, което
се опитва да надуши къде е изстиващият на

перваза на
прозореца сладкиш. Това е ароматът на моето дет-

ство. Шоколадът
блести във фурната върху бисквитите, които

ще вкусим след
малко. Само че това след малко е твърде далеч

за моето лакомо
нетърпение. Цяла година чакам тези сладки-

ши.

Тази вечер е
Коледа и мама се върти в кухнята, пригот-

вя нещата, реже,
разбърква, полива. На котлоните тенджери-

те смесват парите
си. И макар че знам какво има в тях, все-

ки път го
откривам наново. И понеже съм твърде малка, за да

надникна в
тенджерите, носът ми играе ролята на откривател.

Тършувам в
кухнята, а носът ми – като малка мишка вдъхва

аромата на
чудесиите, измайсторени от моята фея. Любимото

ястие на татко –
охлюви със зелен чеснов сос, после зеленчу-

ков бульон, който
тихо къкри и разпуква малки мехурчета, и

печено, царствено
полегнало върху лучено канапе, подправе-

но с домати и
дъхави подправки, което чака реда си да влезе

във фурната. Това
основно ястие за коледната ни трапеза сре-

ща единодушното
ни одобрение, докато заекът или пуйката си

имат своите
противници сред нас, децата. Очевидно няма как

да сме на едно
мнение за менюто, при положение че сме толко-

ва многобройна
дружина. Седем сме – също като джуджетата,

самураите,
чудесата на света, колкото животите на една кот-

ка, дните на
седмицата, кристалните топки…!* Най-напред пет

момчета и после и
две момичета. Днес всички сме тук, даже и

онези, които вече
са напуснали дома – най-големите сред нас:

Робер, Реймон и
Брюно заедно с жените си. Обичам къщата да

гъмжи от народ,
всички да сме заедно, тесният хол да се пука

по шевовете от
бъркотията, обичам смеховете, гръмогласните

разговори,
разгорещени от алкохола. Обичам да отгатвам кой

идва, когато
звънне звънецът. Обичам това струпване за една

вечер, искрящите
очи, мама, която се усмихва, татко, който се

е зачервил.
Хубаво е, пълно, нежно като разбита пяна или като

падащи снежинки.

Носи се аромат на
празнично угощение, кънтят радостни

възгласи, тук е
моето семейство, моят клан. Гледам ги и изпит-

вам гордост от
братята и сестрите си. Робер, който си гово-

ри нещо по мъжки
с татко, на когото прилича; Егон, който се

шегува с Карин;
Реймон и Брюно, които помагат на мама; и

Дани, който се
шегува с мен, дърпайки ме за пепеляворусите

ми плитки. И
шестимата имат същите сини очи, някои – малко

по-издължени. Аз
съм най-малката, последната. На осем годи-

ни съм. Сестра ми
е на дванайсет, после следват момчетата, те

са много
по-големи от мен. Появила съм се доста време след

серията от братя.
Всъщност мама е искала момиче, но имала

шест момчета. И
понеже съжалявала, че няма момиче, продъл-

жила семейството,
докато децата станали шест с Карин. И тук

трябвало да спре,
но съм се пръкнала и аз – неочаквано, по

случайност. Дете
на идващата пролет, на възраждащото се же-

лание – родила
съм се на 5 декември. И така сме станали седем

деца, едно
истинско племе, цяла банда. Свързваше ни хармония

не само в
коледните вечери.

За мама, разбира
се, няма почивка. Още повече че тя при-

ема ролята си на
майка на многобройно семейство много се-

риозно. Тя ни
храни, къпе, облича, изслушва, грижи се за нас,

________________________________________________

* „Седемте
кристални топки“ е заглавието на тринайсетата книга от по-

редицата на един
от най-известните европейски комикси за приключенията на

Тинтин.
– Б. пр.

възпитава ни.
Навсякъде е с нас. Тя е нежна майка, когато тряб-

ва, но и сурова,
когато ние, децата, я принуждаваме да бъде

такава. Склонна е
да ни разреши някоя сутрин да не идем на

училище, ако
почувства, че сме много уморени или недостатъч-

но мотивирани, но
е в състояние и здравата да се ядоса, когато

не одобрява
поведението ни. Мама си има принципи: не трябва

да лъжем, трябва
да се държим безукорно и да се отнасяме с

уважение към
другите. Иначе здравата ни хока. Ние се страху-

ваме от гнева є
заради децибелите и пискливите звуци. Гласът

є изтънява, като
се ядоса, става пронизителен и ни принуждава

да си запушваме
ушите. Стараем се да бъде доволна от нас,

защото си даваме
ясно сметка, че работи до изнемога, за да ни

отгледа с малкото
средства, с твърде скромната миньорска за-

плата на баща ми.

Тази вечер мама е
красива, облечена е с бяла, леко сатени-

рана блуза и с
черна пола, която очертава изящните є крака.

Още е с
престилка, за да не се изцапа, когато започне да реже

печеното месо. С
Карин се разкрасяваме в банята, преди да са

дошли останалите.
Сестра ми мрънка, сякаш и тя е била запла-

нувана за момче,
задето трябва да се облича като момиче с ро-

кля и всичко
останало. Аз пък, напротив, съм толкова щастлива

от това! Даже
помолих мама да ми сложи малко руж на бузите.

Но пък лак за
нокти щяха да ми разрешат чак когато спра да

ги гриза. Карин
мърмори, че зелената є рокля без ръкави от

раирано кадифе и
бялото поло под нея изобщо не са є удобни.

А щом погледне
краката си, в очите є почти избиват сълзи. Не

може да понася
черните си лачени обувки и се преструва, че са

є станали малки –
прави всичко възможно другите да є повяр-

ват, че са се
смалили, докато са били в шкафа. Аз забранявам на

мама да ми
докосва косата. Последния път, когато го направи,

ме беше срам да
ида на училище от страх да не ми се поди-

грават. Тя няма
особен талант да прави прически, но отказва

да си го признае.
Обожава да ни слага ролки, които оставя с

часове
на главите ни. После, като се погледнем със сестра ми

в огледалото,
приличаме на къдрави объркано блеещи агнета.

Тази вечер по
изключение моля мама да ми направи плитки. Е,

поемам риска да
не са еднакво дебели, нито пък да започват от

една и съща
височина, но все ми е тая. Забелязала съм все пак,

че при хората
никога нищо не е абсолютно симетрично. Така че

и плитките ми
няма защо да бъдат.

Накрая сестра ми
капитулира и след десет минути вече не

помни, че
обувките я стягат и полото є от акрил є боцка. До

момента, в който
Егон, който използва всеки повод да обърне

нещата на смях,
не є го напомня. Казва є на местния пограни-

чен диалект: Wi sich en du
aus? („Видяла
ли си се на какво при-

личаш?“) Сестра
ми моментално почервенява и аха да избухне,

но мама в същия
момент дава сигнала, който очакваме от часо-

ве. На масата!
Думата „маса“ омиротворява всички и димящият

супник, поставен
по средата, ни кара да млъкнем. Или поне до-

като обиколи
веднъж всички чинии. След няколко свещени се-

кунди, в които
опитваме все едно за първи път супата на мама,

езиците се
развързват, чашите се пълнят отново и естествената

глъчка на
семейство Каас се завръща. След миг вече не се чува,

че ядем, дрънкането
на приборите потъва в шума от дрезгавите

гласове,
които звучат от всички страни на масата.

20

________________________________________________________________

Филмови
сцени

Джейн,
героинята ми във филма на Клод (Льолуш) е болна, но ако успее да се справи с
предизвикателствата, пред които е изправена, без съмнение ще оцелее. Днес
снимаме сцената при лечителката. Предполага се, че тя има способностите да ме
излекува. Тя е тази, която ще го направи, заедно с поклонението на един гроб.
Трябва да си призная, че ме е шубе… Много съм впечатлена. Държи лицето ми
между ръцете си, фиксира ме с такава сила и ми говори на непознат език, повтаря
ми изречения от кабала, странни думи. Вещерското й лице е на пет сантиметра от
моето. Усещам дъха й и очите й са обърнати. Виждам се само бялото им. Погледът
й е непоносим. Имам много неприятното усещане, че е обзета от зли духове, може
би е заразна и че иска да пробие дупка вътре в мен, за да види по-ясно.
Указанията са да издържа този проницателен поглед, без да мигам, без да плача.
Не съм сигурна, че ще се справя. На границата съм да се рухна. Само на втория
дубъл сме. Не съм съгласна да правим трети. Много съм притеснена от тази жена.
Тя прониква в душата ми със сила. Напомня ми онзи лекар-знахар, когото бях
срещнала като малка и който видях по-късно, когато мама беше болна.

Малко
си спомням за срещите ми с него. Помня само няколкото минути, в които той
държеше ръката ми с такава сила, че треперех. Взираше се в мен с почти
извънземен поглед, повече от пробиващ. Имах усещането, че се гмурва в мен. Беше
крайно смущаващо. Усещах духа си като разсъблечен. Лечителят се взираше във
вътрешния ми свят и го разказваше с очите си. Стори ми се ужасяващо. Не посмях
да го помоля да спре, но никога не бях усещала нещо подобно. Това изненадващо
преживяване ме беляза. И още е пред очите ми. По тази причина не обичам сцената
между Джейн и лечителката. В началото я приемах просто като награда, лесната
партия в партнирането по време на доста тежка сцена. Не е лесно да се играе в
киното! Даже и когато атмосферата на снимачната площадка е приятна. А тя е
такава благодарение на спонтанността на Клод и на шегите на Джеръми Айрънс.
Работният ни график е натоварен, изискванията към мен като към изпълнителка на
главната женска роля, са огромни, разбира се. Прекарвам много часове, за да ме
гримират и да се опитвам да се боря срещу горещината. Тя прави снимачния процес
по-труден от предвиденото.

Устойчива
съм обаче. И достатъчно тренирана. Много съм мотивирана. Но това, в което
току-що участвах – откъсът с вещицата, ме срина. Трябваше да го снимаме, за да
направим убедителен персонажа на Джейн. Тя е изпаднала е в немилост певица,
тъжна жена, болна, с амнезия. Току-що е намерила последния начин да живее. За
да се спаси, трябва да отиде на поклонение на гроба на една светица. И го
прави. Тръгва като всеки поклонник от основата на планината сред пясъците. За
да има шанса да срещне чудото, трябва да се изкачи дюните в най-горещите
часове, на обед, без вода.

С
„нормален“ режисьор тоест някой, който иска да свърши кадъра бързо, щях да се
задоволя да се изкача с малък автомобил. Автомобилът да ме остави в средата на
дюната с ледарки, пълни с хладна вода, за да избегнем припадъци или други
инциденти, съпроводени понякога с жертви. Щях да направя няколко леки стъпки,
за да изцедя няколко капки пот и щяхме да снимаме планираното. С Клод Льолуш
това се случва по различен начин. Той ми обяснява как по време на най-прежурящото
слънце ще трябва да изкача дюната тичешком. За да бъде истинско. „Догоре? –
осмелявам се да питам. – Да, точно така, до горе, до гроба.“ Не изглежда като
да се шегува. Не смея и да си го мечтая.

Намираме
се в Мароко, през пролетта, насред пустинята. Толкова е горещо, че в осем
сутринта вече съм принудена да се крия от слънцето. Още повече, че изгарям
лесно. Поглеждам стръмния склон от страната, от която трябва да се изкачвам и
ме хваща страх. Допълнително усложняващото обстоятелство е, че в пясъка краката
няма къде да се задържат и потъват милиметри, даже сантиметри. Каквато съм
„напаст“, моля Сирил (Приер – единият й мениджър – бел. прев.) да катери дюната
с мен. Въпросът е принципен: страдам, трябва да страда и той! Какво да направи
– навличя една джелаба и се промъква сред статистите. Длъжен е да бъде
солидарен. Изцяло съм от лошите. Горкият! Неговата роля на мениджър не
предвижда да споделя моите нещастия по този начин. Още като малка бях склонна
да въвличам със себе си всички в тежките моменти, които трябваше да преживея.
Бях убедена, че колкото повече хора ги преживеем, толкова по-малко болезнени ще
бъдат за мен. Когато
например трябваше да взимам едно отвратително лекарство, държах да го опитат с
мен. С инхалациите, от които имах усещането, че черепът ми ще експлодира, се
справях, за да може и някой друг да ги преживее с мен.

Сигурна
съм, че няма да успея да се справя и искам Сирил да е там, когато се свлека на
земята. Стръмна смърт! Режисьорът въобще не се притеснява, имайки предвид
добрата ми физическа форма. Решил е, че съм млада и тренирана. Само че е
четиридесет градуса на сянка и това, което наричат „хълм“, е направо стена.
Изкачването отнема силите ми малко по малко, подлага колената ми на сериозно
изпитание, „гмурва ме“ в пот. Смазана, продължавам по моята голгота. Като се
предполага, полагам много усилия, за да напредвам бързо. Изкачването трае
часове. Достатъчно дълго време, за да пукна на място! Всяка крачка ме води към
святостта, но минавайки през смъртта. Първо поруменявам от слънцето. След
двеста метра почервенявам. После ставам вилетова и Сирил ме гледа странно,
което ме изумително ме изнервя и бих го нахокала, ако камерата не беше там.
Виждам хребета, края на поклонничеството, силуетите, които ме чакат. Пълна съм
с желание да ги убия там горе. Ще заколя първия, който посмее да ми намекне за
тена ми, колко съм бавна или дрехите ми, които вече са за изцеждане.

Последните
метри ги изминавам на колене. Клод ме моли да се свлека върху гроба, когато
стигна върха. Въобще не се преструвам. Спускам се, просвам се. Готова съм
веднага да започна да стачкувам. И когато режисьорът идва да ме посрещне, го
прострелвам с поглед. „Искаше да е истинско? Можех да загина. Това ли искаше
във филма си – да снимаш смъртта ми наживо?“ Той се смее, напълно доволен от
кадъра. Аз се чувствам толкова отпаднала и дехидратирана, че ме евакуират в
една кола с климатик. Помагат ми да сваля температурата на тялото ми и да
успокоя сърдечния си ритъм.

Моята
героиня Джейн решително се чувства зле. Гримът ми отнема часове, за да добия
нейното пострадало лице, сенките й на изоставил се човек, изгубения й поглед.
Рисуват ми сумати малки венички, за да акцентират върху прозрачния й вид на
страдаща от болки в главата. Има трогателни сцени, които ме привързват към Джейн.
Отказвам да хвърля поглед на суровия материал, както ми предлага Клод.
Достатъчно ми е трудно да се гледам в огледалото… Точно това – краткотрайното
минаване от неизмеримата мъка към радост в очите търси да улови, да запечата у
мен Льолуш. Един скоростен преход от дъжда към слънцето, от сянката към
светлината. Освен жертвения хълм имам и други малко „по-сложни“ сцени за
снимане. Като например сцената на целувката. Нямам никакъв проблем с моя
партньр. Напротив. Джеръми Айрънс е хубав, неговият лек английски акцент е
очарователен и връзката помежду ни е хубава. Тъй като никой не ми обясни дали
трябва наистина да се целунем, аз сама избрах да го целуна не като на кино. Тъй
като Льолуш отдели толкова време да иска от нас истински неща… И освен това
нищо не рискувам. Камерите могат само да спечелят… Не забравям да лапна един
ментов бонбон точно преди това и отивам. Всичко минава приказно.

На
снимачната площадка настроението е празнично. Джеръми, много разнооббразен
артист, е донесъл китарата си и вечер ни възнаграждава с малки концерти. По
време на снимките си говорим с другите, шегуваме се. И брат ми Брюно е тук.
Поканих го в Мароко със съпругата му. Когато не съм изсушена някой дълъг ден
сред пясъците, прекарвам чудни вечери с тях.

С
Джеръми сме близки. Той ми помага по време на снимките. Води ме, когато
блокирам някъде, когато не зная как да кажа някоя фраза или да изиграя
определена ситуация. Нашите слабости: неговите трудности на френски, моите
трудности като актриса ни сближават. И нашето разбирателство не закъснява да се
превърне в повод за разговори на снимачната площадка.

Две
седмици след снимките целият екип отново се събира в Лондон, на вечеря.
Щастлива съм да видя пак Джеръми. На раздяла с него се целуваме за сбогом. На
следващата сутрин целувката ни е на корицата на всички английски вестници. С
описания кои от кои по-нежни. Първата ми реакция е да се смея. Почти съм
поласкана. Има и по-лоши варианти за мъже, с които пресата би могла да ме
свърже. Въпреки случката ние се срещаме във Франция, в Париж и слуховете, които
ни свързват, стават още по-живописни.

Приятели
сме. Не сме двойка. Статиите и снимките в световната преса завършват, като
приключват връзката ни. Сега не трябва да се виждаме въобще. Още веднъж трябва
да понасям непоправимите поражения, извършени непринудено от медиите.

С Клод
Льолуш също създадохме специална връзка. Снимачните седмици ни сближиха и ние
успяхме да съхраним нашите приятелски отношения. Той искаше да ми направи
незабравим подарък… кученце, което кръстих Текила. За много кратко станахме
неразделни. Нося я с мен навсякъде. Включително и на турнета. Даже имаме малък
ритуал. След всеки концерт изтощена се хвърлям на земята, а Текила в същия
момент се търкулва до мен с четирите лапи във въздуха. Тя е моята любов, моята
хубост, моето ангелче.