Мик: Дивият живот и бесният гений на Джагър

ПРЕДГОВОР

· · ·

Когато Джъстин Тимбърлейк
изплаква болезнената си раздяла с Бритни Спиърс през 2002 година в песента Cry
Me a River, Лизи Джагър показва автобиографичното му видео на своя баща.
„Виждаш ли сцената в това видео? – пита го тя. – Това действително се е
случило, татко.“ Мик Джагър инстинктивно разбира, че правилата, валидни за
другите звезди, не се отнасят задължително и за него. „Ако напиша истината за
моя живот, точно и без заобикалки – казва ѝ Мик, – хората ще се стреснат.“ Не и
милионите фенове, които обхващат толкова много поколения и за които терминът
Jagger swagger (Наперения Джагър) определя какво означава да си истински „хип“,
най-страхотният, абсолютният връх – и не просто преди петдесет години, когато
Мик за първи път стъпва на сцената с „Ролинг Стоунс“, а днес. Докато „Стоунс“
приближават своята петдесетгодишнина, много съвременни артисти, като Кеша,
Кание Уест и „Блейк айд пийс“, отдават музикална почит на Джагър, но никой не
го прави по-запомнящо се от Адам Ливайн от „Maroon 5“ и Кристина Агилера, които
обединиха гласовете си в музикалното кресчендо в тяхна чест – Moves Like Jagger (Движи се като
Джагър). Представено най-напред в хитовото риалити шоу „The Voice“ през юни
2011 година, Moves Like Jagger бързо
стига до номер едно в класациите. Благодарение на върховното видео, представящо
дългурестия, татуиран Ливайн, съблазнителната Агилера и приковаващите архивни
кадри на бързоногия Мик – истинската звезда на продукцията, – Moves Like Jagger доминираше над
музикалния ландшафт през останалата част от годината.

Кой е той? Скачащият Джак
Светкавицата? Уличният боец? Среднощният скиталец? Богат мъж с вкус?1 Оказва
се, че е всичко това и дори много повече. По всякакви дефиниции и стандарти Мик
Джагър е оригинал, една от доминиращите фигури на нашето време. Пристъпвайки
важно, наперено, понякога зловещо, но винаги хипнотизиращо, той ни е сграбчил
за гърлото още преди половин век и – за разлика от толкова много негови
даровити колеги – никога не ни е пускал. Може да се спори дали Джагър е
последният от рок титаните, макар че дори това описание е слабо за него. През
последния половин век – от бурните, непокорни шейсет години на миналото столетие,
през хедонистичните седемдесет, до процъфтяващите осемдесет и лишените от
всякакви табута деветдесет, до оскъдната, кризисна 2012 година – Мик се
просмуква в порите на културата по начин, по който малцина други го могат.

За бейби бумърите и за следващите
поколения Мик е криво огледало, отразяващо всяка фаза, модна приумица, движение
и тенденция. След като веднъж „Бийтълс“ са трасирали пътя със своя скриптящ от
чистота бранд на юношеския си бунт, „Стоунс“ се перчат с това, че са мръсни,
мърляви, развлечени, нецензурни и груби. Студентите излизат на улицата, за да
протестират срещу войната във Виетнам, и Мик им дава изпълнени с гняв химни.

Никоя група не въплъщава секса,
наркотиците и нравите във времето на рокендрола, рокендролния етос в по-голяма
степен от „Стоунс“. А когато към целия микс се добавя и окултното, Мик се
обвива не в някаква мистична роба, а в кървавочервения плащ на Луцифер. Със
своя имидж на уличен мачо-боец Мик става аватар на андрогинния шик – носи спирала
и червило и изучава бисексуалната си страна. Това на свой ред безпроблемно се
трансформира в диско ерата, когато напъхва кокалестото си тяло в бели сатенени
гащеризони, къпе се в бляскава пищност и гръмко пее танцови хитове между
кокаиновите си пиршества. Just Say No(Просто кажи не) през Рейгъновите осем десет години на миналия век донася нова
промяна в имиджа на Джагър. Мик вече е семеен мъж и застава твърдо срещу дрогата.
„Ооо – заявява вече той със съвсем сериозно изражение на лицето, сякаш
предишните трийсет години изобщо не са съществували, – аз никога не съм правил
нито едно от тези неща.“ Както се оказва, не само устните на Мик изглеждат
по-големи, отколкото са в действителност. Всичко, което той прави както на
сцената, така и в живота, изглежда сякаш по-голямо, по-бързо, по-шумно. Като
фронтмен на „Ролинг Стоунс“ той пее, скача, лудува, перчи се, импровизира и да,
държи се арогантно пред най-многобройната публика в историята. До 2010 година
от десет най-касови концертни турнета на всички времена „Ролинг Стоунс“ заемат
първо, трето, четвърто, пето и девето място. Но, разбира се, съществуват и
записите – удивителните 250 милиона продадени албума, – и годишните класации никога
не пропускат да обявят „Ролинг Стоунс“ за най-великата рок банда на всички
времена. Което логично прави Мик рок вокалист номер едно на всички времена.

Извън сцената той отговаря на
очакванията, като живее разпуснатия, потънал в разкош живот на арогантна,
самообсебена, привидно напълно извън контрол рок звезда. Публичните драми и
личните душевни болки се описват в най-големи и дребнави подробности от
ненаситната преса заедно с отвратителни ексцесии от личния живот на Мик:
разточително пищни къщи и лимузини, частни самолети и яхти, наркотици, жени – и
понякога мъже. Но най-вече жените. Междувременно Мик използва уменията, които е
придобил като студент в London School of Economics, за да помогне на състава си
да печели милиони и да направи членовете му невероятно богати – конкретно при
самия Мик става дума за порядъчната сума от 400 милиона долара. Освен това той продължава
да робува на мечтата си да бъде приет в най-висшите кръгове на британското
общество – и в преследването ѝ с времето успява да получи рицарско звание. Почти
през целия си зрял живот този гласовит враг на установените норми се заиграва с
английската аристокрация – просто още едно от умопомрачителните преплетени
противоречия, които изграждат човека Джагър.

Мик е ученик от английските
предградия, който експлодира на сцената, пеейки блусове от централните
американски райони; син на учител по физическо възпитание, той става емблема на
разкрепостения хедонизъм; уличен хулиган с рафинираните вкусове на порядъчен
английски джентълмен; андрогинен дилетант в бисексуалната любов с безкрайни хетеросексуални
апетити; рицар на кралството, който петдесет години се наслаждава на своя
световноизвестен имидж на заслужил рок бунтар, легендарният донжуан, чиито най-дълготрайни
отношения в живота са с друг мъж, който заявява, че изобщо не го разбира: Кийт
Ричардс.

Из глава 10

Общуване с Уилям и Кейт / Президентът на Франция ревнува
/ Отмъщението на малкото пищовче

Президентът на Франция ревнува
– ревнува от Мик Джагър. Никола Саркози си е въобразявал, че осемгодишната
любовна афера на съпругата му с Мик е приключила, но в апартамента си, който тя
все още държи във вила „Монтморенси“ в шикозния парижки Шестнайсети арондисман,
има поставена снимка в сребърна рамка, на която тя и Джагър са прегърнати на
морския бряг. Обича ли го тя още? – иска да знае той. – Обича ли я той? Двамата
мъже имат много общи неща помежду си – и единият, и другият е компактно
харизматично динамо, фитнес фанатик и по свой собствен начин – секс символ. И
двамата не се подчиняват на условностите и обичат противоречията. Те, които
някога са били приемани за ренегати, сега действат от върха на властта и
престижа. За скандалните им похождения с представителките на противоположния
пол пишат всички вестници. След два провалени брака и безброй афери (втората
съпруга на Саркози, Сесилия, също бивш модел, го е заклеймила като „женкар“ и
„непристоен“) и двамата са се влюбили в една и съща жена.

Дамата на техните сърца
всъщност не е стояла в бездействие през няколкото години, последвали момента, в
който за последно си е разменяла обиди с Джери Хол. Насърчавана от Мик, през
1977 година Карла, която има характерен, плътен дрезгав глас, е започнала
кариера като певица. Първият ѝ албум е хит във франкофонските страни и тя
продава над два милиона копия от него в Европа. Междувременно личният живот на
Бруни има не по-малко извивки и завои от трасето на „Гран При Монте Карло“. От
началото на десетилетието Карла е имала връзки с актьорите Венсан Перез и Чарлз
Берлинг, френския режисьор Лео Кара, ловеца на нацисти Арно Кларсфел (който
всъщност е работил с бъдещия президент на Франция, когато Саркози е бил
вътрешен министър) и дори с бившия премиер на Франция, Лорен Фабиан.

През 2001 година тя
живее с изтъкнатия френски интелектуалец Жан Пол Ентован, но се влюбва в сина
му, философа проф. Рафаел Ентован, който по това време е женен за френс ката
писателка Жюстин Леви. Аферата слага край на брака му и през 2001 година Карла
му ражда син, Орелиен. В романа си „Нищо сериозно“, излязъл през 2004 година,
Леви разказва приказката за „Паула“, богомолка с усмивка на терминатор, която
забягва със съпруга на главната героиня. Въпреки това тя не приема обвинения
относно Мик и ролята, която е изиграла или може би не е изиграла, в скъсването
му с Джери Хол. „При него имаше толкова много други жени – казва тя. – Аз бях
една от всичките четири хиляди други жени. Но изобщо не се чувствам
отговорна…. Мисля, че той е като Дон Жуан. Аз съм свикнала с това, защото в
Италия мъжете много обичат жените.“Само няколко месеца преди да срещне бъдещия
си съпруг, Карла признава, че двамата с Мик са най-малкото „много близки приятели“
и че тя никога не е чувствала, че аферата с него вреди на репутацията ѝ. „Аз
бих била горда това да се знае – казва тя. – Не е като да съм имала връзка с
генерал Пиночет или с Мусолини.“ Освен това, добавя тя, „когато имаш отношения
с някого, той става просто един мъж. Ако е талантлив, разбира се, е по-добре.
Но все пак мъжът си е просто мъж.“