Откъс от интервю с Кирил Маричков за книгата „Фондацията” на Лилия ИлиЕва

Съжаляваш ли за избора ви да не подгрявате Rolling Stones?

– Ама наистина ние щяхме да бъдем подгряваща група на
Rolling Stones. Но не беше наш избор това да не стане. Eто как се
случи: Мими Иванова ни уреди едно турне в Полша. Тогава беше женена за един
поляк от една група „Но То Цо“, много симпатичен. Направихме съвместно турне.
Условието беше да пеем няколко песни с нея. Направихме някои от песните на  „АББА“. Хубаво беше турнето. Накрая имахме
два последователни концерта във Варшава. Мениджърът на турнето се казваше Адам.
Май всеки втори поляк се казва така. Та пристига Адам в нашата гримьорна и
казва: „Момчета, днес трябва да свирите страхотно, защото мениджърът на Rolling
Stones е тук в залата. Търсят подгряваща група за световното им турне“. Нашата
програма така или иначе имаше огромен успех, защото там си пеехме и на
английски. Това беше през 1974 г. Веднага решихме: „Правим Satisfaction, Honk
Tonk Women,
Sympathy For The Devil, It’s Over Now и Jumpin’ Jack Flash! Пет парчета.
Изпяхме ги страхотно. Публиката скочи на крака. Прибираме се в гримьорната
запъхтени, изпотени. Двамата – мениджърът на Stones и Адам – пристигат ухилени
до уши и мениджърът вика: „Вие сте! Край! Няма да търся други. Оттук ви правим
визи и заминавате!“. Да не се върнем в България въобще, разбираш ли? Аз имах
дете на една година. Пеци – също. Мислихме цяла нощ. Даже не го казахме на
другите двама. Накрая решихме, че ще поискаме от мениджъра на Stones и от Адам
едно писмо до Импресарска агенция, че ни ангажират за турне, да пишат хонорар,
всичко. Не посмяхме да избягаме, да станем невъзвращенци, да не можем да си
видим децата и близките ни да са подложени на репресии.

И пак да питам
– съжаляваш ли? Това може би е била възможност за друга, различна кариера.

– Съжалявам за възможността, но не съжалявам, че постъпих
така. И какво стана? Казахме им да ни напишат писмо и че ние сме известна група
в България. „Абе ние ще ви напишем писмо, но няма да ви пуснат“ – ни отговориха
те. Написаха писмото, но оклюмаха. Донесохме го тук. Едно ченге в Импресарска
дирекция, няма да му споменавам името, че е още жив и здрав, мисля,  се развика: „Какво ще ходите да свирите на онея?!!
Абсурд!“. И край! Нищо и никакви връзки не помогнаха. На всичкото отгоре
мениджърът беше написал един хонорар, който за онова време беше грандиозен –
1000 долара на концерт на групата, тоест по 250 – на човек. Това е точно
толкова, колкото сега да искаш 10 000 долара. И за група като нас, които тук
получавахме 35 лв., представи си какво бяха 250 долара. Тогава доларът вървеше
по 3 лева, значи 750 лв. А масовата месечна заплата тогава беше 100 лв. И не ни
пуснаха.

Имали сте и
друга интересна възможност с „Щурците“ – да записвате на Abbey Road?

– Направихме записи на немски в Източна Германия на наши
песни като „На прага“, „Дай ми нежност“ и други. Станаха много добре и доста ги
пускаха по радиото в ГДР. Дори „Дай ми нежност“ достигна до първо място в
тяхната класация. Сега като ги слушам ми звучат много смешно на този език. Та
немският продуцент на тези записи ни уреди да записваме в Abbey Road, като щеше
да плати абсолютно всичко. Адски скъпо е да записваш в студио, камо ли на Abbey
Road. Най-великолепните продукции се записват там – музиката на „Междузвездни
войни“, „Властелинът на пръстените“. А ако знаеш какво става на пешеходната
пътека пред студиото! Не можеш да се вредиш да се снимаш на нея. Това е същата
„зебра“ от прочутата снимка на едноименния албум на The Beatles.
Непрекъснато има хора, дето чакат, за да минат и да позират за снимка. И
движението непрекъснато спира. Ама шофьорите знаят, че там всички се снимат. И
не се сърдят. Последния път, като бяхме с жена ми, сме чакали половин час, за
да си направим една снимка и ние.

Обратно към историята – пак стигнахме до същото ченге,
при което ходихме и за Rolling Stones. Пак с документ да искаме да ни пуснат. А
той гледа документа и вика: „Няма хонорар“. Ама какъв хонорар? В студио се
плаща, за да правиш записи там. И отново не ни пуснаха.

Славчо сподели, че имаш специално отношение към Англия?

– Има нещо на тоя остров. Познавам англичаните добре.
Много допотопно звучи вече мнението, че англичаните са студени и Лондон е
мъглив град. Всъщност те са много артистични хора с чувство за хумор. Например
вози ни един шофьор на такси с жена ми в Лондон. Седим на задната седалка. И
жена ми казва на една наша приятелка „Я виж какво пише за зодията ми днес“. И
чете някакви неща, към което шофьорът, който слуша разговора, добавя: „И ще ви
вози симпатичен шофьор на такси“. Или един път бяхме на гости на родителите на
мъжа на същата ни приятелка, който е от Оксфорд. Много симпатични хора, а с нас
имаше и една българка, която преподаваше български на англичани. Посрещат ни
въпросните родители в Оксфорд. Приготвили много вкусна храна – едно чудно месо
и чийзкейк. Там много е прието мъжете да режат месото. И той реже месото, дава
на всички. По-късно ни сервира и десерта, по едно парче. Много вкусно! Но
голяма част от десерта остава. Аз много си мислех да поискам още едно парченце,
но не ми е удобно да кажа. А англичанинът пита: „Някой да иска още?“. Ние
мълчим скромно. В този момент тази Елга – българката казва, смеейки се: „Ама! С
нас българите не може така! Сега да ти кажа какво се прави – трябва да ни поканиш
поне три пъти, ние да кажем поне два пъти „Не!“. Не може от първия път да се
съгласим“. И човекът каза: „Така ли? Добре“. Извади тортата и много бързо едно
след друго ни предложи три пъти. Много са забавни.

Завел си „Б.Т.Р.“ в много интересно заведение в Лондон?

– Sticky Fingers. Знаеш ли го, има един известен албум на
Rolling Stones с това име, от времето, когато на баса свиреше Бил Уайман. Той
беше най-старият в групата. Роден е през 1938 г., но се държи и хубаво свири на
бас. Та той има един ресторант Sticky Fingers. От типа на Hard Rock Cafe, само
че е целият само за Rolling Stones – техни китари, снимки. Много хубаво ядене.
Пак има бургери, но има и ребърца, тъмна бира. Много е вкусно. Прекрасен, с
истински китари на Rolling Stones! Намираше се на „Кенсингтън Хай Стрийт“, като
тръгнеш надясно към квартала „Нотинг Хил“, който е много хубав.

В ресторанта си имат един номер. Клиентите често
подпитват – абе тука идва ли собственикът. И сервитьорите викат – преди два дни
седя точно на вашата маса и яде ребърца. Първия път, като ми го казаха, много
се зарадвах. След две години се оказа, че пак е седял на моята маса и ял
ребърца. Разбрах, че е лаф. Та заведох и „Б.Т.Р.“ – цялата група в Sticky
Fingers. Много бях запален да ги заведа там. Миналата година щях да водя сестра
ми, но се оказа, че на неговото място има италиански ресторант. Бил Уайман го е
продал. Много ми стана мъчно.

С „Щурците“ се
оказвате популярни в Лондон. Даже събирате и английска публика?

– Аааа. Хахаха. Това беше един от последните ни концерти
с „Щурците“ в Лондон, през 2004 г. – в зала „Астория“. Тя е култова. Там всички
са свирили и Rolling Stones, и Metallica, Deep Purple. Беше разрушена през 2009
г. и сега строят нещо грандиозно. Но преди това имаше две зали – една – за 500
човека, а другата – за 2500. Ние напълнихме голямата, главно с българи, но
имаше и англичани. И какво се оказва? Правим саундчек. След 4 часа предстои
концертът. Тръгваме към хотела да си починем. И гледам отвън една опашка за
билети. Казват ми – почти са свършили, а са се наредили още доста хора. На
опашката виждам англичани, черни. Установявам, че на афиша отвън са ни обявили
като The Crickets[1]. И
изведнъж ми хрумна – дали тия хора не си мислят за групата на Бъди Холи? Той
загина при самолетна катастрофа преди много години, но групата продължи да
записва и имат няколко албума след него. Над 70-годишни са и са правили доста
успешни концерти. Те са повече към стария рокендрол тип Бъди Холи.

И така – започваме концерта. Гледам голяма част от
публиката вее български знамена, но има и една групичка – примерно 200-300
човека – в един сектор гледат малко учудено. Обаче си пролича, че им харесаха
песните. Започнаха и да се веселят. То и с усилвателя на Пеци имаше едно
премеждие. Решихме да не си взима Маршала[2] оттук, защото там Маршали
под път и над път. Има ги във всеки музикален магазин. Освен това трябва да се
спестят някакви пари, а не да се мъкне по самолети. Донесоха ни един нов хубав,
прекрасен от магазин в съседство. Включиха го, но по време на концерта Маршалът
– кръц и го няма. Правиха нещо по него, но не се получи. И решиха да отидат до
магазина да вземат друг. Той е от две части – колона и усилвател. И в 10-те
минути, докато го взимаха, Валди запя и засвири на пианото Let It Be. И ние се
включихме. Тогава групата англичани се оживи още повече. Валди след това
засвири и Get Back. И него изсвирихме. И онези абсолютно станаха наши. The Beatles
спасиха нещата. Накрая и българи, и англичани бяха страшно щастливи. Като
дойдоха да си искат автографи, един от тях се приближи, към тридесет и няколко
годишен с десетгодишно момиченце. И вика на английски: „Не съм бил на такъв
концерт отдавна. Чудехме се отначало каква е тая група. Мислехме, че е друга,
но сега съм много доволен!“.

С Брус
Дикинсън от Iron Maiden сте имали идеи за общ проект?

– Да. Много интересно се случи. Бяхме в Лондон със
съпругата ми при наши много близки приятели. Тези, за които вече споменах,
жената работеше в английското посолство, станахме близки, тя се ожени за един
англичанин, когото също познаваме и сме големи приятели с тяхното семейство. И
един път тя казва: „Ще те запозная с моя братовчед Дай Дейвис, който е мениджър
на едно от най-големите звукозаписни студиа в Лондон – Bush Shepherd’s House“.
Направи ми среща с него. Беше през 1998 г. През 1997 г. бях издал първия си
самостоятелен албум „Зодия Щурец“. Срещаме се с въпросния мениджър в кабинета
му, подарявам му албума. Виждам, там седи едно момче със сини очи. Познато ми
се струва. Тръгвам да сядам, а мениджърът ме представя: „А, Брус, да ти кажа –
това е твой колега музикант от България“. И аз го питам: „Ама вие сте Брус
Дикинсън? От Iron Maiden?”. Той казва: „Не само това. На всичкото отгоре моята
група е сега в България без мен“. Те тогава бяха в България в същия момент и то
с друг певец. И после той пак се върна при тях. Даде ми снимка с автограф
тогава. После я подарих на Васил Върбанов, който беше водещ в радио „Тангра“ и
е луд по Брус Дикинсън. А с Брус си говорим в офиса на мениджъра и той ми вика:
„Абе аз познавам един българин, един Джорджи. Той ме е учил на фехтовка. Добър
е“. Сетих се за Жорж Ганчев, защото той се е хвалил, че е давал уроци на Брус
Дикинсън и това се оказа вярно. А Брус ме пита: „Вярно ли е, че се е
кандидатирал за президент?“. Казвам: „Не само, че е вярно, но и спечели доста
гласове“. „Абе вие луди ли сте?“ – се удари в главата. –После пак се виждахме с
него, разменяхме картички за Нова година. Щяхме ужким да правим нещо но не
стана. От друга страна, мениджърът чул целия ми диск и много го хареса. И още
докато бях в Лондон, се обади на нашата приятелка, пита там ли съм и казва:
„Кирил, ама много хубави песни! Много! Ние може да направим тук английски
текстове. Кой ги пее?“. Викам: „Аз ги пея“. И той каза: „О, ама ние сме стари
хора бе, Кирил“. Каза ние, не ти, но… После каза, че по гласа ми не личало,
че… тогава бях на петдесет и… Аз и на двадесет не бях много по-различен
отколкото съм сега. Само дето имах коса и не взимах хапче за кръвно.

[1]„Щурците“ на английски – Бел. ред.

[2]Marshall – марка английски усилватели – Бел. авт.

Откъс от интервю с Иван Лечев от книгата „Фондацията” на
Лилия ИлиЕва
 

А с „ФСБ“ сте получили „Грами“. Разкажи как стана това и
за работата ви с Хосе Фелисиано.

– Беше до голяма степен случайно. Оказа се, че когато спечелихме „Мелодия на
годината“ с парчето „Обичам те дотук“ (1986 г.), в България беше австрийската
група „Опус“, която пее Life is Life. И техният мениджър Хелмут Шер случайно
гледал „Мелодия на годината“ и попитал кои сме. Така ни покани на среща.
Видяхме се в една кръчма на словашко-австрийската граница. Той прояви голям
интерес. Каза: „Бих работил с вас“. Предложи ни страховити неща. Беше мениджър
и на Курт Хауенщайн от Supermax, след година стана мениджър на Хосе Фелисиано.
И така работихме с Фелисиано. Живяхме един месец в Щатите в много голям
апартамент в хубав квартал на Ел Ей – Нюпорт Бийч, записвахме с Фелисиано.
Всичко беше прекрасно. След което, като стана въпрос за пари, Хелмут изчезна. И
се оказа, че не му е съвсем чиста работата.

Как ви пуснаха да пътувате в Щатите по
време на социализма?

– Като имаш
договор, те няма как да ти откажат. Показахме проектодоговор. Оказа се трудно,
но възможно. Така де – разбрахме как действат някои световни мениджъри. И после
май Томас Спространов разбра, че парчето, което бяхме записвали – Cielito
Lindo, което е нещо като латино, фолк песен, като евъргрийн, е получило „Грами“
за аранжимент. И Хосе Фелисиано, който само си изпя песента, в един момент се
оказа сред тези, които са правили аранжимента. Аранжиментът беше само наш. Но
нас никой не ни покани на наградите. Отиде само той. В България се разбра много
след това. Даже беше много смешно, защото вече като се разчу, инсценираха как
слизаме от самолет, уж се връщаме с наградата „Грами“. Но ние си останахме в
много добри отношения с Хосе Фелисиано. Даже с „ФСБ“ тази година ставаме на 40
години и имаше идея да го поканим да пее с нас. Проблемът е, че той пее латино поп, а ние правим
прогресивен рок. Не се връзват. По-скоро бихме могли да изсвирим някое от
неговите парчета, които ние сме правили. Така де, имахме идея да направим това,
което се нарича в България „турне“ – концерти в петте основни града – София,
Пловдив, Варна, Бургас и Русе.. И да поканим някакъв гост. Даже си говорихме с
Румен Бояджиев – много би ни отивало да поканим Джон Андерсън от Yes, който е
уникален певец. Обмисляме и турне в големи европейски градове.

При кого са наградите на „ФСБ“? На
какъв принцип си ги разделяте?

– Няма
принцип. Имаме и някои общи. Ето например „Златен век“ взехме тримата поотделно
– за (изключителен принос към българската култура). Аз много се гордея с тази
награда и имам чувството, че в нашия случай си е напълно заслужена. Нося си
значката, защото много ми харесва. Колкото и човек да е над тия неща… ние не
сме печелили кой знае какви награди в живота си освен „Мелодия на годината“
няколко пъти. И наградите на телевизия ММ…

Как се промени статутът на „ФСБ“ след
10 ноември?

– Никак… Ние
от самото начало никога не сме били на щат или в концертна дирекция. Ние си
бяхме частно предприятие от-до още много преди да дойдат промените

Помниш ли падането на Тодор Живков.
Къде беше? Какво правеше?

– Да. Правех
секс с руса жена. Беше някаква сутрин, вече се развиделяваше… и точно се
бяхме опомнили. И какво сега? Кафенце ли? Пускаме някакъв телевизор. И гледаме
бай Тодор с очилцата. Никога няма да му забравя физиономията. Съобщават, че
вече няма да е главен секретар. Гледаше като паднал от Марс. Помня, че беше
студено.

Какво си спомняш от избухването на
демокрацията?

– Ами
обикаляхме със „Стари муцуни“ много из България, с чичо Гошо (Георги Минчев),
лека му пръст. Толкова готин пич беше! Изключително готин пич. „Старите муцуни“
бяха много готина група, но един по един членовете започнаха да си отиват. Чичо
Гошо си отиде от тоя свят, Пеци Гюзелев, уви, също… „Старите муцуни“
съществуваха известно време с Валди. Валди, моя милост, Ивайло Крайчовски и
Жоро Марков направихме албум. Но след това Крайчовски се пропи и се наложи да
затворим и тази група. Иначе през 1990 г. направихме прекрасно турне – турнето
на демокрацията. Ходехме с един бус по площади и по паланки. Свирихме и пяхме
къде ли не. Чувствахме се адски окрилени. Някак си всичко изглеждаше много
хубаво.

„Преди години с Гошо Минчев бяхме прегърнали Синята идея, която след това се поизтърка“ – казваш в едно интервю…

– Ами аз
продължавам да съм си я прегърнал, въпреки че тя… политиката е нещо, в което
очевидно няма как да бръкнеш, без да си изцапаш ръцете. Не виждам в България
дори един-единствен чист политик.

Носиш интересно кръстче? – забелязвам кръстче от бял
седеф на врата на Иван.

– Това е
осветен йерусалимски кръст. Беше положен на самия Божи гроб, от мен лично. И
Жени има такъв. Донесох и на двама много близки приятели. Така че сега съм
хаджи Иван Лечев. Всички във „Фондацията“ сме хаджии. Бяхме заедно в
Израел. Имахме концерт в Тел Авив и ходихме до Йерусалим. Като влезеш в Божия
храм и тръгнеш наляво, качваш
се по едни стълби нагоре. Там има изображение на Исус, на което той изглежда
със затворени очи. Да, обаче те поглежда в един момент съвсем определено и
очите му са сини. Мен ме погледна съвсем определено със светли очи, сини.
Излязох и го казах на другите. Те се изненадаха. Имах и още едно преживяване.

Има една икона
на Богородица, на която си слагаш ръката и не ти казват какво ще последва. При
някои хора нищо не се случва, но аз усетих нещо като много слаб ток. Говоря за
5-6 волта. Едно леко боцкане. Определено го усетих с цялата си ръка. Казаха ми,
че явно имам някакви заложби. Аз не съм дълбоко вярващ християнин, но се
отнасям с много дълбок респект към нашата религия. От време на време ходя на
църква и паля свещи. Това е. Не спазвам строго всички обреди.

Ти на кого си кръстен?

– На моя палав
прадядо, който е бил военен лекар. Завършил е в Париж и там са се запознали с
госпожица Елиза – майката на Панчо и Любен Владигерови. Пламнала жарка любов.
Били са гаджета. Един ден Панчо Владигеров среща баща ми и му казва (преправя
си гласа): „Ти знаеш ли, че ако майка ми и баща ти едно време се бяха оженили,
аз щях да съм ти, а ти щеше да си Любен!“.

Лечевата фамилия голяма ли е?

– Не особено.
Доколкото знам, този род идва от Търново. Прадядото на баща ми е бил от
търновски род. А пък баба ми по баща е била от Калофер. И родът на Кирчо
Маричков е от Калофер и само чакам момента, в който ще се окажем роднини. Аз
съм страшен фен на сестра му, между другото, и на съпруга ѝ Иван Андонов, който
почина, лека му пръст. Тя е голяма работа, много е готина като човек, въобще начинът,
по който се отнася към живота много ми харесва. При всичко, което ѝ се случи –
да ти се случи такова нещо – да си отиде от този свят мъжът ти, който е
голямата ти любов! И въпреки това виждаш как от нея непрекъснато струи някакъв
оптимизъм. Ведър, ама много ведър човек.

И ти изглеждаш оптимист?

– Аз съм един
безкраен оптимист. Винаги гледам към сегашното и към бъдещето. С миналото си
има кой да се занимава – историците. По повод на миналото – в списание Rolling
Stone преди време излезе едно страхотно интервю с „ФСБ“, аз даже си го пазя, от
Елена Розберг, на която аз съм страшен фен. Точно бяхме издали белия албум „ФСБ
-Точка“, последния ни засега. Няколко дни по-късно още съм на крилете на
емоцията от този готин албум и това готино интервю и ми се обажда един от топ
журналистите в „24 часа“. Правим си среща в тяхната сграда на „Цариградско
шосе“. Отивам в кабинета му, който е три пъти по-голям от моето студио. Влизам,
казваме си добър ден. Сядам аз и първият му въпрос е: „Вярно ли е, че си
бил гадже с Лили Иванова?“.

Ти как реагира?

– Усетих, че
ми кипва кръвчицата. Замълчах. Той усети, че нещо не е наред. И му казвам:
„Господин …, наскоро излезе едно списание Rolling Stone. Съветвам ви да го
купите и да прочетете интервюто на Елена Розберг с „ФСБ“, за да се научите как
се взима интервю от музиканти. Приятен ден!“. Станахи си отидох. И оттогава съм
му блокирал телефона. Той не може да ми се обади.

Защо?

– Защото това
просто не може да бъде! Ако си поканил Азис или Константин, или Преслава, питай
ги за тези работи, но ти… Ти не знаеш кого си поканил бе, джанъм. Или другото
е, че той ни слага всичките в един кюп – той е рокаджийче, следователно – Лили
Иванова!

Е, Лили Иванова е, все пак!!! Написал си почти цял албум
за нея.

– Добре, това
ли е най-злободневната новина? Тя, че е голяма, голяма е. Ние нямаме друга
звезда, съпоставима с нея. Това е ясно. Такива тъпи клюки принизяват и нея, и
мен. Не това е важното. Не е това, което ще остане от нас. Свирил съм с нея
много години, допреди десетина години. Не познавам толкова всеотдаен към
професията си човек. Не е само до талант. Тя е всеотдайна към това, с което се
занимава.

Сменя темата. Пуска „Високо, високо“ на концертно
изпълнение със симфоничен оркестър.

– Май
сърцето си ми е в тази група. Румен (Бояджиев) пее на тия години по-добре от
всякога. Текстът е едно четиристишие, но е зареден с толкова много смисъл,
че…

„ФСБ“ ли е най-дългата любов в живота ти?

– Да.

Всички други си ги прекъсвал на десет
години?

– Има някакъв
цикъл. Даже на осем по-скоро. Чакай да ти покажа снимки на картините на Жени.
Тя си ми е много талантлива жена. Виж какви курабийки прави за Коледа (показва
снимка във Фейсбук). Ама защо не е качила картини тая жена. Няма нейни картини…
Ама скромничи бе, знаеш ли я каква е! Няма нито една картина. Ти гледала ли си
„Ритъм енд блус“ в Театър зад канала? Трябва да гледаш втората част, защото е
много по-хубава.

Като се
запознах с Жени, тя караше едно спортно жълто ауди от 1984 г., много гъзарско,
обаче без климатик. В ония години, когато са го произвеждали, не е имало. Жени
още я има тази кола, много готина. Много хора искат да я купят. И едно лято –
мисля, че първото лято, в което бяхме гаджета, се наложи да пътувам от София до
Лозенец на морето, на другия ден – от Лозенец до Рудозем. И на следващия ден –
от Рудозем в София. Имахме няколко свирения с „Дърти Пърчис“ и всичко беше по
часовник. Жени ме караше. Пътувахме в чудовищна жега. Това момиче не знам как
не умря. Пръскахме се взаимно с едни пръскалки за вода. Но без климатик
изсъхваш след 30 секунди.

Аз имам книжка
от 25 години, но не бях карал, защото все ме возеха, така да се каже. Аз
въобще явно съм се наканил да живея до 120 години. Научих се да карам ски на 45
г., а шофьор станах на 50 г. Сега съм всъщност на 58 г. След онова пътуване с
Жени взех опреснителни курсове и си купих кола.