Normal
0
false
false
false
MicrosoftInternetExplorer4
„Когато мълчим, сме неприятни“, каза Едгар, „когато заговорим,
ставаме смешни.“ Седяхме вече прекалено дълго пред снимките на пода. От седенето
краката ми бяха изтръпнали. С думи в устата можеш да стъпчеш всичко така, както
тъпчеш и с крака в тревата. Но същото е и с мълчанието.
Едгар мълчеше.
„Все още не мога да си представя гроб. Само колан, прозорец,
орех и въже. При всяка смърт си представям чувал.“
„Ако някой те чуе“, каза Едгар, „ще те помисли за луда.“ „А
когато аз си мисля това, имам чувството, че всеки мъртвец оставя след себе си
по един чувал с думи. Винаги се сещам за бръснаря и ножицата, защото мъртвите
вече нямат нужда от тях. Също и че на мъртвите никога вече няма да им се скъса копче.“
„Може би са усещали по-различно от нас, че Диктаторът е едно
недоразумение“, каза Едгар.
„Имали са доказателства, защото и ние сами за себе си бяхме
едно недоразумение. Защото в тази страна бяхме обречени да се движим, да ядем,
да спим и да обичаме в страх до момента, в който вече не се нуждаем от бръснар
и ножица.“
„Ако някой само защото се движи, яде, спи и обича, копае гробища“,
каза Едгар, „то тогава той е по-голямо недоразумение от нас. Недоразумение за
всички, всевластващо недоразумение.“
„Тревата никне в главите ни. Когато говорим, сякаш някой я
коси. Но също и когато мълчим. А тя никне ли никне, както си ще. И все пак
имаме късмет. Лола беше от южната част на страната, и си личеше, че идва от
беден, изоставен край. Не знам по какво, може би поскулите или по извивките около устата,
или някъде в зениците й.
Трудно е да се каже такова нещо – както за един край, такаи за едно лице. Всички краища в страната
бяха бедни, това силичеше по всяко лице. Но родният
край на Лола, както се виждаше по скулите й, или по устните, или в зениците, беше
можеби по-беден. По-скоро просто място,
отколкото природа.
„Сушата изяжда всичко“, пише Лола, „с изключение на овцете,
пъпешите и черничевите дървета.“Но не
бедният край прогони Лола в града. „На сушата не й пука какво ще уча“, пише Лола в
тетрадката си. „Сушата незнае
колко аз знам. Само каква съм, по-точно коя съм. Да стананякоя в
града“, пише Лола, „и след четири години да се върнана село. Но не долу по прашния път, а
горе по клоните на черничевите дървета.“
И в града имаше черничеви дървета. Но не край улиците.Растяха във вътрешните дворове. Не във
всички. Само в дворовете на стари хора. А под дърветата все имаше някакъв стол.
Седалката му беше тапицирана с кадифе. Кадифето обаче бешеизцапано и скъсано. В дупката отдолу
беше затъкнато снопчеслама. Сламата беше сплескана от
седенето. Изпод седалкатависеше
като плитка.
Когато човек се приближеше до овехтелия стол, можешеда различи отделните вплетени стръкове.
И да види, че някогаса били зелени.
В дворовете с черничеви дървета сянката падаше като покой върху
нечие старческо лице, седнало на стола. Като покой,защото понякога неочаквано за самата
себе си свървах в тезидворове, но рядко се отбивах
повторно там. В тези редки случаи лъч светлина, попаднал от върха на дървото
върху старческото лице, разкриваше един далечен роден край. Гледах надолу и
нагоре по лъча. Побиваха ме тръпки, защото този покой неидваше от клоните на черничевото дърво,
а от самотата в очитена лицето. Не исках никой да ме
вижда в тези дворове. Нито даме
пита какво търся там. Не търсех нищо повече от това, коетовиждах. Дълго съзерцавах черничевите
дървета. И после, преди да си тръгна – поглеждах още веднъж лицето, което
седешена стола. По лицето бе изписан
родният край. Виждах как младмъж
или млада жена напускат родния си край, понесли чувал счерничево дърво. Виждах многобройните
черничеви дървета,донесени в дворовете на града.
По-късно прочетох в тетрадката на Лола: „Каквото отнесеш от
родния си край, изписва ти се по лицето.“
Лола искаше да следва четири години руски език. Приемният изпит
беше лесен, защото имаше достатъчно места – колкото в училищата в цялата
страна, толкова и в университета. Аи
малцина желаеха да учат руски. „Желанията са трудно изпълними“, пише Лола,
„целите са по-лесно постижими. Мъж, който следва“, пише Лола, „има чисти нокти.
След четири годинище дойде с мен, защото такъв
като него знае, че на село ще се
чувства като истински господин. Че бръснарят ще му идва накрака и ще си събува обувките пред
вратата. Никакви овце повече“, пише Лола, „и никакви пъпеши, само черничеви
дървета,защото листа имаме всички.“
Четириъгълна кутийка за стая, един прозорец, шест момичета,
шест легла, под всяко легло по един куфар. До врататагардероб, вграден в стената, над
вратата на тавана – радиоточка. Работнически хорове запращаха песните си от
тавана къмстената, от стената към леглата,
докато настъпи нощта. Следтова
замлъкваха като улицата под прозореца и буренясалияпарк, през който вече никой не
минаваше. Във всяко общежитие имаше по четиридесет малки четириъгълници.Някой каза, че радиоточките виждат и
чуват всичко, коетоправим.
Дрехите на шестте момичета висяха, натъпкани в гардероба. Лола
имаше най-малко дрехи. Обличаше роклите на другите момичета. Чорапогащите на
момичетата бяха в куфаритепод
леглата.
Някой запя:
Майка ми казва,
че щом се заженя,
ще ми даде
двайсет големи възглавници,
натъпкани с комари,
двайсет малки възглавници,
натъпкани с мравки,
двайсет меки възглавници,
натъпкани с гнили листа…
…а Лола седна на пода до леглото и отвори куфара си. Разрови
чорапите и вдигна пред лицето си кълбо омотани прасци ибедра, пръсти и пети. Пусна чорапите на
пода. Ръцете на Лолазатрепериха, по лицето си усети
повече от две очи. Замаха сповече
от две празни ръце във въздуха. Почти толкова ръцестърчаха във въздуха, колкото чорапи
лежаха на пода.
Очи, ръце и чорапи не можеха да понесат една песен, долитаща
през две легла. Пееше я малка главица, която се поклащаше със сбръчкано от
скръб чело. Песен, от която бръчката
внезапно пак изчезна.
Под всяко легло имаше куфар с памучни чорапи, навити накълбета. В цялата страна ги наричаха
рипсени чорапи. Рипсеничорапи
за момичета, на които им се искаше да имат чорапогащи, гладки и фини като
паяжина. И лак за коса им се искаше намомичетата,
също и туш за мигли и лак за нокти.
Под възглавниците на леглата имаше шест кутийки с тушза мигли. Шест момичета плюеха в
кутийките и разбърквахасаждите
с клечка за зъби, докато гъстата чернилка залепнешепо нея. След това широко разтваряха
очи. Клечката за зъбидращеше по клепача, миглите
ставаха черни и гъсти. Но часпо-късно
в миглите се появяваха сиви дупки. Плюнката бешеизсъхнала
и саждите полепваха по бузите.
Момичетата искаха сажди по бузите си, сажди за мигли полицето си, но никога вече сажди от
фабриката. Само безбройтънки
като паяжина чорапогащи, защото толкова лесно им сепускат бримки, които момичетата хващаха
на глезена и на бедрото. Хващаха и залепваха с лак за нокти.
„Ще е трудно да се поддържат бели ризите на един истински
господин. Но това ще е знак за любов, моята любов, щомслед четири години той ме последва в
родната суша. Ако успееда
заслепи с белите си ризи хората в селото, това ще е знак залюбов, моята любов. И ако е истински
господин, при коготобръснарят идва на крака и си
събува обувките пред вратата.
Ще е трудно да се поддържат бели ризите при цялата мръсотия,която бъка от бълхи“, пише Лола.Лола беше казала: „Бълхи – дори по
кората на дърветата.“ Адруг
отвърна: „Това не са бълхи, въшки са, листни въшки.“ Лолазаписва в тетрадката си: „Листните бълхиса
дори по-лоши.“ Някойказа: „Те не ходят по хората,
защото хората нямат листа.“ Лолапише:
„По всичко ходят, когато слънцето пече до премала, дорипо вятъра. А листа имаме всички. Те
окапват, когато спреш да растеш, защото детството е отминало. И се появяват
отново, когатосе сбръчкаш, защото любовта е
отминала. Листата никнат, както
си щат“, пише Лола, „както високата трева. Има две-три деца вселото, които нямат листа, но имат
дълго детство. Те нямат братяи
сестри, защото имат образовани майки и бащи. Листните бълхиправят от по-големите деца по-малки: от
четиригодишното – тригодишно, от тригодишното – на една годинка. И още едно на
шестмесеца“, пише Лола, „и едно пеленаче.
Колкото повече братя исестри правят листните бълхи,
толкова по-кратко е детството.“
Дядото казва: „Лозарската ми ножица. Остарявам и всекиден се смалявам и отслабвам. Но ноктите
ми растат по-бързои стават по-дебели.“ Отряза
ноктите си с лозарската ножица.
Детето не позволява да му режат ноктите. „Боли“, казвато. Майка му го връзва с коланчетата от
роклите си за стола.
Очите на детето са премрежени от сълзи, то пищи. Ножичкатаза нокти често се изплъзва от ръката на
майката. „Заради всекипръст ножичката пада на пода“,
мисли си детето.
По един от коланите, по тревистозеления, капе кръв. Детето
знае: когато кървиш, умираш. Очите му са влажни и виждатсамо неясните очертания на майката.
Майката обича детето си.
Обича го като наркотик и не може да обуздае страстта си, защото
разумът й е вързан за любовта й точно както детето застола. Детето знае: в своята обвързана
любов майката е длъжна да разсече ръцете. Да пъхне отрязаните пръсти в джоба надомашната си роба и да излезе на двора,
сякаш пръстите са забоклука. В двора, където вече
никой не я вижда, да изяде пръстите на детето.
Детето си знае, че вечерта майка му ще излъже и ще кима сглава, когато дядо му попита изхвърлила
ли е пръстите.
Знае си и какво ще направи самото то вечерта. Ще каже„у нея са пръстите“ и ще
опише всичко:
„С пръстите излезе отвън на плочника. Стъпи и в тревата.
Беше и в градината, на пътеката и в лехата. Мина покрай стената
и зави зад нея. Стигна до шкафа за инструменти. Също и догардероба. Вътре в гардероба плака. С
едната ръка си избърсабузата. А другата вадеше от
джоба на робата и я пъхаше в устата. Отново и отново.“
Дядо му закрива уста с ръка. „Може би иска тук, в стаята,да покаже как се ядат пръсти на двора“,
мисли си детето. Норъката на дядо му застива.
Детето продължава да говори. Нещо остава да лежи на езика му,
докато говори. Мисли си: „Това може да е само истината, полегнала на езика като
костилка от череша, която не иска
да попадне в гърлото. Докато гласът се изкачи в ухото, той чакаистината. Но със замлъкването“, мисли
си детето, „всичко сепревръща в лъжа, защото истината
е попаднала в гърлото. Защото устата не е произнесла думата изяла.
Думата не се отронва от устните на детето. То казва само:„Тя беше при сливовото дърво. Не стъпка
гъсеницата напътеката, тя се изплъзна от
обувката й.“
Дядо му притваря очи.Майка
му се разсейва и взема игла и конец от шкафа. Сядана стола и приглажда домашната си роба,
докато се откроиджобът. Прави възел на конеца.
„Майка ми послъгва“, мислиси
детето.
Тя зашива едно копче. Новият конец покрива стария. Иманещо вярно в послъгването на майка му,
щом копчето на робата й се е
разхлабило. Зашива го с най-дебелия конец. В светлинатана електрическата крушка също личат
нишки като от конец.
Детето затваря очи. Зад клепачите му висват майка му идядо му на въже, усукано от светлина и
конци над масата.
„Копчето, зашито с най-дебелия конец, ще издържи най-дълго. На
майка ми никога няма да й се
скъса копчето“, мислиси детето, „по-скоро то ще се
счупи“.
Майка му хвърля ножицата в шкафа за бельо. На следващия ден и
всяка сряда от този момент нататък бръснарят идвав
стаята на дядо му.
Дядо му казва: „Моят бръснар.“
Бръснарят казва: „Моята ножица.“
„По време на Първата световна война имах косопад“, казва
дядото. „Когато цялата ми глава оплешивя, бръснарят втрив кожата на главата ми сок от листа.
Косата ми порасна отново.
По-хубава e от преди – каза ми бръснарят на ротата. Той обичаше
да играе шах. Сети се за сока от листа, защото донесохклони, гъсто разлистени, от които
издялках фигури за шах. Поклоните
на дървото имаше пепелявосиви и червени листа. Шарена като листата беше и
дървесината му. Издялках половината шахматни фигури от тъмното дърво, другата
половина – отсветлото. Светлите листа потъмняваха
чак в късна есен. Дърветата бяха разноцветни, защото в растежа си
пепелявосивитеклони всяка година много
изоставаха. Двата цвята бяха точнокато
за шахматните ми фигури“, каза дядото.
Най-напред бръснарят подстригва косата му. Дядото седина стола, без да мърда глава. Бръснарят
казва: „Ако човек неси подстригва косата, главата му
обрасва като шубрак.“ Докатотрае
подстригването, майката връзва с коланчетата си детето застола. Бръснарят казва: „Ако човек не
си реже ноктите, пръстите му стават като лопати. Само на мъртвите им е
позволенода не си ги режат.“
„Развържи ме, развържи ме.“
/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:“Table Normal“;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:““;
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:“Times New Roman“;
mso-ansi-language:#0400;
mso-fareast-language:#0400;
mso-bidi-language:#0400;}
Отзиви
Все още няма отзиви.