Защото говорехме немски

Из „Защото говорехме немски“

В
отговор на следващия ден Борис и другите момчета от нашата компания си
остригаха главите нула номер, обръснаха ги и ги намазаха с крем за бръснене, за
да светят. Нито учителите, нито директорът схванаха тихия им протест, само ние
в групичката си знаехме, че с това си действие момчетата се опълчваха срещу
контрола. На една среща на класа, първата след падането на Желязната завеса, се
бяхме събрали в парка, в нашия т.нар. пушком, мястото, където като ученици се
криехме през междучасията да пушим. Оттам щяхме да тръгнем заедно за ресторанта.
Насядали в топлата лятна вечер на няколко пейки, разговаряхме оживено и пушехме,
както в добрите стари времена. Изведнъж Пепа, една от любимките на компанията,
каза, ей, слушайте всички, искам да ви кажа нещо, за което много дълго
мълчах… Всички я погледнахме въпросително. Какво ли пък толкова имаше да ни
казва след десет години? Още я виждам пред себе си в бялата є копринена блуза.
Леко изчервена, поема дълбоко дъх и започва. Докато бяхме ученици, аз бях от
нашия клас онази, която Държавна сигурност беше натоварила със задачата да ви
следи и да докладва всяка седмица за всеки един от вас… Ужас се изписа по
лицата ни. Няколко минути никой не каза нищо. Хайде, стига смешки!, наруши
мълчанието Красьо, който още като ученик си беше умиротворител на временно
скараните в компанията. Не се шегувам!, обърна се към него Пепа. Искаше ми се
да го знаете: никого от вас не съм злепоставила, на никого не съм навредила с
рапортите си пред ДС!

И
кога те вербуваха, попита Стела. Още в подготвителен клас. Пет години подред
трябвало да ходи всеки четвъртък в милицията и да „пее“ пред един и същ
сътрудник на ДС. Какво искаха да знаят свинете, попитах аз. Различни неща. Например,
кой говори със симпатии за Запада, кой се мъчи да критикува правителството, кой
има по-чести контакти с учителите от Англия, с учителя от Канада. Към кои
ученици те пък проявават особени симпатии. Но също и подробности за личния ви
живот, кой с кого е гадже, кой с кого спи…, отвръща Пепа.

Ама
чакай сега, как така си пяла редовно всеки четвъртък пред ДС, а от друга страна
казваш, че не си навредила на никого, учуди се Костадин, който винаги подлагаше
нещата на съмнение. Рапортувах незначителни неща. Просто ги водех за носа, като
приказвах много, без да казвам нищо, продължи Пепа търпеливо. Не беше толкова
трудно. Те бяха ограничени хора, които всяваха страх с външния си вид, но в разговорите
се оказваха твърде посредствени. Разправях им кой какво и колко ядеше, кой как
се облича, каква музика обича да слуша, на кого му миришеше устата или пък
чорапите в съблекалнята преди часа по физическо, кой с кого има разправии…
такива работи. Всяка сряда вечер се упражнявах пред огледалото да гледам
невинно и наивно, призна Пепа.

Пет
години си им говорила глупости и те са ти вярвали, че не си премълчавала важни
неща, учуди се Стела. Милата Пепа! Винаги гледала да смени темата в компанията,
щом сме заговаряли за политика. За да ни предпази! Защото не можела да знае
кого още от нашата група може да са вербували да им доносничи и дали, ако бяха
наистина вербували още някого, той нямаше да я изпее, че премълчава пред ДС
съществена информация! Ето, но това аз му казвам истинско приятелство! След
завършването на училище всички от компанията си останахме като кръвни братя и
сестри. Особеният и нелек живот в Английската гимназия ни беше сплотил. Някои
двойки като Кремена и Борис, Дарослав и аз се ожениха по-късно. Още като ни
приеха да следваме медицина, двамата с Дарослав сключихме брак в знак на
протест срещу родителите си. Изпитаното приятелство в борбата за оцеляване ни
задържа дълги години заедно. Борис и Кремена завършиха икономика и веднага след
това започнаха работа в туристическия

бранш.

–
Жалко, че се виждаме по такъв лош повод след толкова много години! – отбелязва
Кремена и настанява куфара ми в багажника на колата.

–
А, можеше да бъде и по-лошо, ако майка си беше заминала преди баща ми! –
отвръщам аз. – С него нямаше да мога да се справя! Щеше да бъде немислимо да го
взема при нас в Швейцария.

–
Винаги съм казвал на Иглика, че не бих имал никога нищо против, остане ли някой
от родителите є сам, да дойде да живее при нас – включва се в разговора
Кристиян.

–
Веско, а ти как си? – обръща се Кремена към сина ми, докато Кристиян и Борис се
качват в колата.

–
Мъчно ми е, аз винаги съм се разбирал с дядо. Не мога да повярвам, че вече го
няма! – казва Веселин и ме поглежда изпод вежди.

Кремена и аз
допушваме цигарите си и потегляме. Напускаме София и се отправяме по
магистралата към Пловдив. Асфалтът блести в сиянието на залязващото слънце,
колата се плъзга меко по гладката настилка, по пътя няма никакви дупки. Край
нас прелитат стърнища, изорани есенни ниви, лозя. Кристиян хвали новата
магистрала. Когато преди няколко години за последен път минахме оттук, нямаше
още магистрала, а само някакъв разбит главен път.

–
Как ви разрешиха да отсъствате от работа днес? – пита той Борис. – При нас
такова нещо би било невъзможно, от днес за утре да си вземеш ей така свободен
ден. Трябва да го заявиш поне седмица преди това.

–
Помолихме колеги да ни заместят и те се съгласиха. После като им се наложи пък
на тях да отсъстват, ние ще направим същото за тях. При вас не е ли така? –
интересува се Борис.

–
Така е, но само когато отсъствието е планирано. При нас всичко е толкова регламентирано,
че отпуските се заявяват още в началото на годината. Изключения се правят само
за болест или нещастен случай в семейството. – отвръща Кристиян. – Уж живеем в
една от най-свободните държави на света, а всъщност изобщо не се чувствуваме
свободни в джунглата от параграфи, правила и регламенти! Защо му трябваше на
Борис да пита за Швейцария. Улучи болната тема на мъжа ми. Зная какво ще
последва сега. Крис ще започне да роптае срещу това как в Швейцария всичко трябва
да е по план, за да бъде предвидимо и предсказуемо, за да не се нарушава
точността, прецизността и синхрона в работата и в живота. Ще започне да се
надсмива над швейцарския манталитет, в който едно от основните неща за
швейцареца е максимално да се застрахова и презастрахова срещу всички евентуалности.
Ще изброи всички видове абсурдни застраховки като тази срещу отнемане на
шофьорска книжка и ще разкаже, че в Швейцария има хора, които никога не ходят
на почивка в чужбина, защото се чувстват несигурни извън границите на страната
си. Ще разкритикува сънародниците си, задето се считали за „цвета на света“, за
нещо по-добро от останалите хора, а всъщност били едни неуверени в себе си хора
със силни чувства за малоценност. Ще спомене в този смисъл и за прословутата
омраза-любов на швейцарците към германците, които шашкат швейцарците с бързината
на мисълта си, със самочувствието и гъвкавостта си. Ще отбележи как швейцарците
тайничко се възхищават на германците и им завиждат, а външно се възмущават от
арогантността им и демонстрират ненавист.

Не
съм се объркала, Крис наистина разказва всичко това и започва да обяснява колко
тромава става демокрацията, с която швейцарците толкова се гордеят, когато
всеки изразява мнение за неща, които не познава; как липсва всякаква гъвкавост,
когато в двадесет и шестте кантона има двадесет и шест различни закона за
здравеопазване, двадесет и шест различни закона за образование. Границите между
отделните кантони в здравеопазването например били сравними с Желязна завеса…

–
Моля ти се, Крис, не говори така за Швейцария! – ръкомахам аз.

–
Иглика не обича да критикувам Швейцария. Както казват при нас: „Чужденците са
най-добрите швейцарци!“ – усмихва се той и ме погалва по бузата. – Повечето
добре интегрирани чужденци като Иглика са свръхприлежни граждани на страната.

Мъжът ми е много
нетипичен швейцарец. Повечето от неговите сънародници са силни патриоти и
скачат всички като един, стане ли дума за националните интереси на родината им.
Тогава няма никакво значение, че в Швейцария официалните езици са четири и че
има градове, в които половината град говори немски, а другата половина френски
– всички заговарят на един и същ език и той е езикът на държавния интерес.

За мен Швейцария е
като драгоценен подарък от мъжа ми. Всеки ден се радвам на този дар, възхищавам
му се, пазя си го и много внимавам някой да не ми го изцапа, пък даже и този някой
да е Крис. Както е с всеки подарък, той рано или късно става част от твоите
лични неща, които обичаш, ти обаче не ставаш част от него, ако знаеш кой си.

–
На последната среща на випуска миналата година ти нали не дойде, много хора
питаха за тебе – казва Кремена. – Не помня вече кой беше, но някой много се
изуми, като разбра, че си в Швейцария и рече: „Леле, Иглика в Швейцария!
Каквато лудетина беше, как е могла да избере точно Швейцария?! Не умира ли там
от скука?!“

–
И аз това се чудя! – кима с глава Крис. – Швейцарците са емоционално много
сдържани и спазват строго правилата.

У
тях няма много място за спонтанност. Но на Иглика явно й допада нашият живот, а
и хората, с които общува, обичат жизнеността є и свежестта, която внася в
отношенията си с тях. Нали и мен така ме грабна – с темперамента си! Разбира
се, че ми харесва и редът, и сдържаността на хората в Швейцария. И най-вече, че
никой не си вре носа в личния живот на другия и го оставя да живее така, както
той намери за добре. Никой не злослови и не клюкарства зад гърба на някого.
Като тръгнеш да правиш нещо, не идват сто души да ти кажат: „Не го прави, това
няма да стане, изобщо няма смисъл да опитваш“. А кроткостта на швейцарците
внася равновесие в неспокойната ми душа. Като искам емоции, качвам се на
самолета и си идвам в България. Не, никак не ми е скучно в Швейцария, нямам време
да скучая, имам толкова работа за вършене.

–
Колко често си идвате в България? – интересува се Борис.

Кристиян му
обяснява на английски, че обикновено летим до Варна и обикаляме страната с кола
под наем. Откакто имаме директни полети до Варна, за нас стана много удобно,
само за двадесет минути се прибираме от летището до жилището си. В тази
ситуация обаче трябваше да се придвижим до Дъждец по най-бързия начин, а пътят
от София до Дъждец е много по-кратък, отколкото от Варна. Борис пита дали
родителите ми се грижат в наше отсъствие за апартамента ни.

–
Боже опази! Родителите ми?! Как ти хрумна такова нещо?

В
никакъв случай те! На баща ми дори не казахме, че сме си купили апартамент във
Варна! Той така и не разбра, което беше много добре. Не исках да се изпокара с
приятелката ми, която с такова старание поддържа жилището ни – подскачам аз
като

ужилена. – Направо
си представям какво щеше да се случи, ако беше узнал…

–
Какво толкова щеше да се случи? – недоумява Веселин.

–
Веско, нали го знаеш дядо си?! Щеше да намери хиляда причини да очерни леля ти
Ваня, щеше да я обвини в какво ли не и най-накрая да я пропъди.

–
Е, кажи, в какво щеше да я обвини? – не отстъпва Веселин.

–
Ами например, че ни лъже в сметките по разходите за апартамента, че ни краде тихомълком,
а ние сме наивни да й вярваме. Не дай си боже пък да бе узнал, че сме є
изготвили генерално пълномощно за жилището, щеше да я набеди, че един ден ще
продаде апартамента ни, без ние да знаем, и че ще си прибере парите от него.
Място нямаше да си намери, докато не я прогони и докато не ми съсипе
приятелството с нея! –

мъча се да обясня
спокойно на сина си.

–
Вършил ли е някога такива неща с други хора? – изненадва се Веселин.

–
Да, непрекъснато! Толкова ме е било срам! – въздъхвам.

–
Кога и с кого например?! – продължава да чопли Веселин.

Мога
до утре сутринта да му разказвам примери, само че не искам! Не виждам смисъл да
вадя кирливи ризи, и то в такъв момент.

–
Щом не искаш да ми дадеш пример, значи само плюеш по дядо! – ядосва се синът
ми.

Сега
пък аз се ядосвам на думите му и решавам да му разкажа за Соня. Тя беше наша
добра приятелка с Кремена. Родителите ни се запознаха на една родителска среща.
След това нейните родители ни поканиха у тях на гости. Прекарахме много хубава
вечер. После пък те се отбиха няколко пъти у нас, когато минаваха през градчето
ни. Бащите ни се разбираха добре, имаше какво да си кажат и си бъбреха за какво
ли не.

Бяхме
в предпоследния клас на гимназията. Майка и аз стояхме през цялата лятна
ваканция при баба в Дъждец. Един ден Соня и родителите є спряха на път за Стара
Загора за няколко часа при нас. Отиваха на гости при роднини. Баба, нали много се
гордееше с чеиза, който ми тъкмеше по стар български обичай, реши да им покаже
освен къщата и това, което ми беше приготвила вече за зестра. Заедно с
губерите, одеялата и котленските килими им показа и още нещо, с което особено
се гордееше – два големи златни пендара, които й била подарила свекърва й
навремето в знак на признателност, че баба се омъжила за дядо девствена.
Няколко месеца по-късно, когато баба ни дойде на гости за десетина дни, някой
разби къщата в Дъждец. Пендарите бяха изчезнали заедно с още някои дребни ценни
предмети, които можеха да се мушнат в джоб. Крадците бяха действали с подръчни
средства. С големия кухненски нож и със стара пила, останала от дядо ми, бяха
разбили един шкаф и дървения сандък на баба, на чието дъно под одеяла и дрехи
тя държеше пендарите. Милицията намери захвърлени в къщата и пилата, и кухненския
нож, така че следователят веднага можа да вземе отпечатъците на крадците.
Милиционерите казаха, че бързо ще ги хванат, щом са оставили отпечатъци. По времето
на комунизма такива обири се случваха доста рядко, границите бяха затворени и
престъпниците нямаше къде да избягат. Всички те бяха регистрирани в милицията и
властта ги държеше под око.

Отпечатъците
по пилата и по кухненския нож обаче не бяха на нито един от познатите в района
крадци и първоначалната убеденост на милиционерите, че ще ги открият, започна
да чезне от месец на месец. Изведнъж баща ми реши, че само родителите на Соня
може да са разбили къщата в Дъждец и да са откраднали пендарите. Защото баба ми
не само им ги била показала, ами и ги била прибрала пред тях отново в сандъка.
Следователят ни беше казал да помислим кои хора са идвали напоследък у нас в Дъждец
и дали се съмняваме в някого, та баща ми направо отиде в милицията и посочи
бащата на Соня. Когато ни известиха, че отпечатъците, взети от родителите на
Соня, също не съвпадат с тези от ножа и пилата, това окончателно потвърди подозренията
на баща ми, че тези хора бяха откраднали пендарите.

Нали
на Соня баща є бил партиен член, милицията го прикривала и истината никога
нямало да излезе наяве. Всичките ми усилия да го накарам да преосмисли
обвиненията си завършваха накрая с плесници и грозни обиди и с дълги, срамни
писма до бащата на Соня…

*          *          *

–
Ти как реши тогава да идеш точно в Швейцария на специализация? – пита Борис.

–
Чиста случайност – отвръщам. – Един погрешен телефонен номер. Съдба…

–
Погрешен телефонен номер?! – повтаря заинтригувано Кремена. – Я, разкажи,
никога не сме говорили за това, ама ние не сме се и виждали, откакто замина.

Разказвам
им как в началото на деветдесетте години една моя бивша преподавателка ми се
обади и ме попита дали случайно мога да є намеря телефонния номер и номера на
факса на института „Карл Густав Юнг“ в Швейцария. Бе се пенсионирала току-що и
искаше да преведе трудове на Юнг, никога неиздавани у нас. Тогава в България
цареше неутолима жажда за знания и всички ние, които знаехме чужди езици,
кипяхме от ентусиазъм, станеше ли дума за това да се пренася познание от Запад
към нас. Преди 1989 г. ученията на З. Фройд и К. Г. Юнг бяха строго забранени.
Човек можеше да се прости бързо със следването си, ако открито показваше
интерес към психоанализата и аналитичната психология.

–
Тъй ли? И защо бяха забранени? – поглежда ме синът ми

недоверчиво.

–
Защото техните възгледи противоречаха на тезите на „прогресивната материалистическа
психиатрия“ и защото според комунистите ученията им служели на „прогнилите
капиталистически идеологии“. За човешката душа важеше каквото бяха казали за
нея Маркс, Енгелс и Ленин. В психиатрията се признаваше само И. П. Павлов и
съветската школа. Всичко останало беше ненаучно. След 1989-а психиатрите от
моето поколение искахме да се отърсим от тази отровена от комунистическата
идеология наука – обяснявам на сина си. – Както и да е, баща ми имаше един
познат в Швейцария, с когото си пишеше – продължавам аз.

–
Бруно! – прекъсва ме сияещ Веселин. – Дядо и аз се запознахме с него, когато
бях още съвсем малък.

–
И къде се запознахте? – любопитства Кремена.

–
На „Златни пясъци“, къде другаде. Той беше там с един приятел на море. Чадърът
им на плажа беше до нашия. Веднъж поисках да вляза в морето с дядо, а той каза,
че нямало кой да ни наглежда багажа, можело да го открадне някой, ако сме
влезели заедно да се къпем. Защото говорехме немски, Бруно, който лежеше
наблизо на дюшека си, разбра какво ми отговори дядо и предложи да ни пази
багажа, докато сме с него във водата. Така Бруно и дядо се разприказваха и тъй
се запознахме. Аз бях тогава на четири години и Бруно много си играеше с мен на
плажа.

–
Значи това е било преди промяната. Дядо ти трябва да е бил много смел да общува
със западни туристи по плажа – отбелязва Борис.

–
Не зная, но мисля, че не му пукаше много. Само помня, че когато се впускаха в
по-дълги разговори, дядо казваше на Бруно: „Да влезем по-добре във водата, там
не може никой да ни чуе какво си говорим“. После продължиха да си пишат, Бруно
изпращаше на дядо в писмата си изрезки от швейцарски вестници и много красиви
картички. По някое време и мама започна да си пише с него.

–
Какво работи този Бруно? – пита Кремена.

–
Пощаджия е. Работи в швейцарската поща – отговарям. – Значи, обадих му се аз
тогава и му разказах за какво става дума.

Той каза да му
звънна на другия ден, щял да пита на „Телефонни услуги“ за номера на института
„Карл Густав Юнг“. Тогава се случи и съдбовната грешка, която щеше да преобърне
живота ми. Госпожицата от швейцарските телефонни услуги дала на Бруно

грешен телефонен
номер. Вместо този на „Юнг“ института, му продиктувала номера на една
психиатрична клиника, в която Юнг е работил дълги години. Бруно се свързал с
клиниката, откъдето показали силен интерес към лекарката, която искала да
посредничи за превеждането на трудовете на Юнг на български език.

Така
влязох в писмен контакт с тази клиника и скоро ме поканиха на специализация.
Като я приключих, получих отлични препоръки от професора директор, които пък ми
отвориха врата за следваща специализация. По време на първата обаче можах да се
запозная и да гостувам на сина на Карл Густав Юнг – Франц Юнг, в къщата, в която
е живяло цялото семейство.

–
Гледай я ти нашата Иглика! – клати глава Борис. – Я раздухай за тази среща.

–
Ако искаш, де – поглежда ме Кремена. – Може да не ти е до такива неща сега…

Разказвам
им как навлизаме с придружителите ми в имението на Юнг и как ни посреща кучешки
лай, още докато вървим към къщата по дългата алея от двете страни с дървета и
храсти в шпалир. Имението е обширно, с детска площадка и малко лозе. Къщата е
на самото Цюрихско езеро, което в този час е обгърнато от мъгла. Пада здрач.
Звъним на входната врата, над която върху каменна плоча са изписани имената на
Карл Густав Юнг и съпругата му Ема Раушенбах. Отваря ни снахата на Франц Юнг и
с нея се изкачваме по масивно каменно стълбище, чиито парапети са облицовани в
тъмно дърво. Горе ни очаква самият Франц Юнг – едър, внушителен, енергичен като
баща си мъж с побелели коси и много жизнен поглед.

Поднасяме
му цветя и вино. Той ни въвежда в библиотеката, където сядаме на кафе и парче
сладкиш, който лично г-н Юнг е направил за нас. Обяснява ни, че това е
библиотеката на баща му с любимата му маса за четене. Когато се разделили с
Фройд,

баща му седмици не
станал от тази маса. Седял на нея и рисувал мандала, не говорел с никого,
мълчал и почти не се хранел.

Докато
чакаме водата за кафето, стопанинът ни въвежда в знаменития кабинет на баща си
– малка стая, в която усещаш присъствието на Юнг. Величие, струящо от стотици
книги, студии, лекции, подредени старателно в огромни етажерки от пода до
тавана. Усещаш Юнг чрез мистиката, която излъчват религиозните орнаменти от разноцветно
стъкло върху прозорците, чрез историческото му бюро и автентичната лампа над него,
чрез креслото, в което са сядали пациентите му за терапия. Тук времето сякаш е
спряло… Връщаме се отново в библиотеката. Разговаряме за България, за
българската психиатрия, за преводите на книгите на Юнг. Оказва се, че Франц Юнг
е чувал за нестинарите и нестинарските танци. Пита дали този ритуал наистина
съществува, или става дума за някакъв трик.

Описвам
му нестинарски танци, които съм наблюдавала, а той не спира да се възхищава от чутото.
После започва да разказва за баща си, за детството си, в което баща му,
изпаднал първоначално под силното влияние на Фройд, е забранявал на майка му да
целува децата си. За пръв път получил целувка от майка си на венчавката си. За
разрива между Фройд и баща му обяснява, че конфликтът възникнал между двамата
на кораба, когато пътували към Америка да четат лекции. По време на взаимно
тълкуване на сънища Юнг направил интерпретация на сън на Фройд, която никак не
се харесала на Фройд, защото се усетил разголен. Той отказал да коментира
интерпретацията под предлог, че не желаел да дискутира за себе си, което възмутило
Юнг. Та нали именно Фройд си позволявал да разкрива на пациентите си
конфликтни, интимни, неудобни кътчета от душите им, как така тогава не допускал
това за себе си? Вторият сблъсък бил, когато Фройд открива у Юнг свой достоен последовател.
„Вие сте моят коронован принц!“, казал му Фройд и настоявал Юнг да обещае, че
няма да предаде психоанализата и че ще го следва. Искал гаранции от Юнг, че той
ще приеме безпрекословно и безапелационно развитата от Фройд психоанализа.
Фройд бил тогава на петдесет години и на върха на славата си, а Юнг – млад
лекар на тридесет и две години.

Като
такъв в началото на кариерата си не бил съгласен да даде на Фройд исканото обещание,
отговорил му, че не знае как ще се развият нататък нещата в професията му и
какъв ще бъде избраният от него път. Освен това не пожелал да приеме веднага
предложеното му от Фройд приятелство. Отблъснал го фактът, че Фройд не
забелязвал и не искал да се съобрази с конфликта, лежащ между Юнг и баща му –
свещеник, който минавал за добър, но всъщност не бил вярващ и толкова предан в
сърцето си на религията.

–
Изглежда, този Фройд е бил доста авторитарна личност – учудва се Борис.

–
И май се е стремял да обсебва хората, които харесва – допълва Кремена.

–
Да, явно, въпреки всичко, и той като всеки човек си е имал своите слабости –
кимам аз.

Остава
още около час до Дъждец. Какво ли й е сега на майка?

*          *          *

Външната врата към
вестибюла проскърцва тихо и се отваря. Влиза майка ми, облечена цялата в черно.
Даже и шията си е загърнала в черен копринен шал.

– Игличке, време е
да ставаш! – буди ме тя с кроткия си глас и сяда до мене пред ковчега. Подрежда
белите хризантеми около восъчното лице на баща ми, а лилавите разпръсква върху
гърдите му. – Скоро ще дойдат хората и поповете. Не бива да ни сварват
неошетали. Веско и Крис отидоха до църквата за свещи.

Споглеждаме се.
Изведнъж избухваме и двете в сълзи, защото баща ми лежи пред нас и не казва
нищо. За пръв път не казва нищо и е онемял наистина за вечни времена.

Избърсвам сълзите
си, ставам и започвам да вървя напред-назад из полутъмния вестибюл. Майка държи
вкочанените, ледени ръце на баща ми, сякаш се мъчи да ги стопли.

– Добре че умря!
Това е милост за нас, майко! – въздъхвам аз, обръщам гръб на ковчега и се
запътвам към вратата.

– Как смееш да
говориш така за мъртвия си баща? Не ти ли е поне мъничко жал? Имай милост към
него! Виж го само колко е смирен и безпомощен! – Усещам как осъдителният майчин
поглед се впива в гърба ми.

– Не, изобщо не ми
е жал! – отсичам аз, притиснала чело о тесния прозорец на външната врата.

Навън се е
разпростряло светлосиньото небе сред меко слънчево сияние.

– Сега най-после ще
можем да си отдъхнем, майко! Най-сетне ще заживеем спокойно, без да се
страхуваме и без да ни е срам, без постоянно да сме на тръни какъв пореден абсурд
ще ни поднесе баща ми!

– Млъквай! Нито
дума повече! Нараняваш ме, не усещаш ли?! – извиква майка ми и размахва ръце.

Усещам как кръвта
нахлува в главата ми.

– Е, какво сега?!
Не ти ли стигнаха мъките, които той цял живот не спря да ни причинява?

– За мъртвите – или
добро, или нищо, Иглика! – изрича тя с тон, който не търпи противостоене. – Не
забравяй, че всичко, което си постигнала в живота, го дължиш на него, на упоритостта,
с която те учеше на немски!

– Хайде, стига с
тези глупости, не мога да ги слушам повече! – Обхваща ме ярост. – Всичко, което
днес съм и в което съм сполучила досега, го дължа единствено на себе си! Защото
винаги съм знаела ясно по кой път да поема и не съм оставяла

никой да се бърка в
живота ми. Баща ми никога не ме е подкрепил, никога не ме е защитил! Всички
имаха зад гърба бащите си, когато искаха да постигнат нещо, когато имаха нужда
от помощ! Аз бях сам боец! Единствено на себе си можех да разчитам! Къртовски
труд на единак! Когато имах някакъв успех в детската градина, в училище, в
следването, в професията, той винаги го унищожаваше на момента само с едно
изречение – „Добре, ама… еди-кой си се е справил по-добре от теб!“ На това „ама“
и постоянните му сравнения увисваше като на бесило всяка моя радост! Той
трябваше да ме държи винаги ниско долу, да ме кара да се чувствам нищожна, за
да запази властта си над мен. Упрек и Наказание в човешки образ, това беше моят
баща в живота ми! Колко често трябваше като дете да се извинявам, дори и да не
бях виновна?! Само заради теб, защото ти ме молеше! За да имало мир! Така се
научих безпричинно да се извинявам и по-късно. Явно това е било толкова очебийно
за околните, че веднъж в Швейцария ме попитаха защо живея с мотото „Извинявайте,
че съм се родила!“ Баща ми наистина ми е дал много, но и много ми е взел, знаеш
го много добре! Не мога да

гледам на миналото
така, сякаш то не се е случило!

– Не може да се
живее само с миналото! Не с такова абсолютно отрицание, каквото ти проявяваш!
Имало е и хубави моменти в нашето семейство, защо не искаш да си спомняш за
тях? За домашните концерти, които правехме, когато той свиреше на акордеона, а
аз на цигулката? Как от сърце пееше немските коледни песни, детските
песнички… Защо не се сещаш за чудните пътешествия, които татко ти правеше с теб
из цяла България? Ами колко много и какви хубави подаръци само ти е носил?! Той
посвети целия си живот на теб и после на Веселин! Защо си толкова неблагодарна,
не мога да разбера?!

– Защото го мразя!
Защото хубавите времена в нашето семейство бяха рядкост и твърде кратки, за да
заличат тормоза! Затова сега се радвам, че е мъртъв! Край на подигравките, край
на ехидността, край на ужаса! Най-после край!

–
Омразата е въпрос на личен избор, Иглика. Никой не може да ти забрани да мразиш
някого. Щом ти е по-леко да живееш с омраза, това си е твоя работа и твой
избор. Аз обаче искам да те помоля нещо… – майка ми замълчава за момент.

–
Казвай! – отвръщам є рязко. Все още не мога да се успокоя.

–
Моля те, не говори повече в мое присъствие така отвратително за мъжа, когото
съм обичала цял живот! – казва тя, става и излиза навън, без да ме погледне.

Такива
сме си ние, българките, и това не се е променило от поколения. Обичаме ли един
мъж, ние го обичаме до отказ от себе си. Понасяме всичко, което той ни поднася,
прощаваме му всичко и оставаме до него. Даже да е жесток, даже да ни обижда, да
ни обезценява, дори да ни бие – ние сме твърдо до него и го оставяме да прави с
нас каквото си иска. Безусловна обич или мазохизъм? Може ли някой да каже къде
е границата между двете? Българският мъж – обратно – обича истински само майка
си. Дори и тогава, когато напълно се отрича от българщината си. Никоя друга
жена не може да бъде за него достатъчно добра освен майка му. Когато като дете
избухвах гневно срещу баба Злата и є крещях: „Татко слуша само теб, само каквото
кажеш ти! Заради теб ме наказва, защото ти вярва на всичко, което му донасяш за
мен! И майка тормози заради теб!“, тя се подсмихваше самодоволно и ми отвръщаше
на тракийския си диалект: „Саа наша Иглика! Ми майка е една на света, мооо!“. От
думите й лъхаше такава власт, че веднага млъквах. Всички майки на синове в България
ли бяха толкова властни? И ако е така, кога и как са се сдобили с такава мощ? Този
въпрос носех със себе си години наред, докато наблюдавах как майки обсебваха
синовете си и определяха живота им. Кой знае кога през вековете и точно как е
започнало всичко – живот под един покрив на женен син с родителите му.
Представям си младата снаха от

българското старо
време, която по цял ден не вижда мъжа си. Той се прибира вечер капнал от умора
и никак не му е до нея. Не му се слушат приказките й, тревогите й, дребните є
радости, разнежва се само когато трябва да я зачене. Представям си нейния
помръкнал поглед, мълчанието на самотата й, скритите сълзи, гнева в стиснатите
й устни. Докато роди син. Тогава животът є се променя, защото синът получава
цялата й

несподелена обич
към съпруга. Синът се превръща в нежна превръзка за нейните душевните рани, в
носител на надеждите й, в майчината утеха. Той расте отвсякъде обгърнат с
ласкава грижовност, лееща се от непресъхващия рог на безграничната майчина
любов. И той се отплаща на тази любов с дълбока привързаност и вярност на майка
си до гроб.

Съпругът
изгубва значение, този, който важи сега, е само синът. Защото той остава да
живее вкъщи, когато се ожени, а дъщерите, омъжат ли се, напускат дома. Един ден
същият този син се жени и историята се повтаря отначало – разочарованата млада
снаха, стиснала зъби в яда към мъжа си и вездесъщата му майка, си присвоява
своя син по същия начин, както е направила навремето омразната є свекърва. За
мен не е никак случайно, че в българския език нямаме дума, която обозначава
процеса на оттегляне на децата от родителите, както е при други народи, чиито
деца стават напълно независими от родителите си с навършване на пълнолетие и
поемат отговорността за живота си изцяло самостоятелно, изнасяйки се от бащиния
дом. Просто не е възможно да именуваме нещо несъществуващо в културата ни,
непознато за нас явление…

Слизам
по външната стълба към приземния етаж. На пътната врата ме срещат Кристиян и
Веселин, които се връщат от църквата.

–
Как си, мила? – прегръща ме Крис. Огнището в очите му грее топло. – Сигурно си
прекарала тежка нощ? Искаш ли да пием кафе?

–
О, да, кафе! Сега едно кафе ще ми дойде добре!

Вторият
ми мъж е швейцарец. Швейцарските мъже се отнасят с изключително внимание към
жените си и се грижат трогващо за тях. На това са ги научили бащите им. Швейцарец
да ругае или псува жена си?! Е, това трябва да го видя, за да го повярвам.
Щвейцарецът не се държи с жена си като паша, той є служи и я подкрепя. Не я
превръща в своя майчица, за да си търси после любовници. Не остава вързан за
полите на майка си, докато смъртта ги раздели, защото майка му живее с мъжа си,
а не със сина си в платонична любовна диада. Швейцарските майки не обвързват
синовете със себе си и не ги ползват като своя доживотна собственост, която не
искат да делят с никоя друга жена. Те не гледат на синовете си като на малолетни
момченца, които трябва да направляват и отглеждат цял живот, защото знаят
по-добре кое е правилно за тях и кое не. Ама, ти наистина май приказваш за
швейцарците така, както дядо за германците, а пък постоянно роптаеш срещу него!
Явно и на двамата ви е в кръвта да смятате немскоезичните народи за
най-добрите, присмива ми се синът ми, щом ме чуе да говоря така. Не отвръщам
нищо, той си има право на свое мнение, което не е задължително да съвпада с
моето.

Седим
в кухнята на приземния етаж. Веселин и майка ми се суетят наоколо с последните
приготовления за погребението. Телефонът звъни. Започва се със
съболезнованията, си казвам и вдигам слушалката.

–
Семейство Мелничарови ли е? – чувам непознат женски глас.

–
Да! – отговарям аз. – Дъщерята. Кой е на телефона?

–
Вие не ме познавате. Казвам се Савова. Съседка съм от Пловдив. Баща ви трябва веднага
да дойде в Пловдив, жилището ви се наводни! Не знаем какво е станало. Сигурно
се е спукала тръба в самото жилище или в мазата ви, но целият партер е
наводнен! Кажете му да тръгва веднага! Може ли да говоря с него? – гласът на
жената звучи ядосано.

–
Не. Не можете. Той умря. Днес е погребението – съобщавам аз. – Затова и никой от
нас не може да тръгне за Пловдив.

Жената от другата
страна на линията замълчава първо, а после казва:

–
Ох, баща ви никак не беше лесен. Колко неприятности сме си имали с него… Не
даваше пари за осветление на общите помещения, за водата в мазата. Но за
умрелите не е хубаво да се говорят лоши неща. Ние, съседите, често сме се
питали този човек, дето идва два-три пъти в годината в Пловдив и стои вечер на
свещи, за да не плаща ток, дето с никого не се разбира, дали има изобщо
семейство? Защото освен него, тук никого другиго не сме виждали повече от
тридесет години!

–
Да, има семейство. Но майка ми и аз никога не сме виждали това жилище. Той го
купи след смъртта на баба ми, но така и не ни се удаде случай да дойдем заедно.

–
Аха, значи така било… – казва по-спокойно жената. – И сега какво да правим с
наводнението? Всички съседи са изнервени, никой няма ключ за вашето жилище, а
водата не спира да извира!

–
Какви възможности има? – питам.

–
Не са много. Освен някой от съседите да разбие вратата на апартамента ви в присъствие
на домоуправителя и като отстраним повредата, да сменим бравата. Ако ми имате
доверие, новите ключове могат да останат при мен, докато дойдете да си ги
вземете – казва съседката. – Всичко ще ви струва обаче пари!

–
Госпожо Савова, много ще съм ви благодарна, ако се заемете с цялата работа! Аз
ще поема всички разходи, не се тревожете. Майка и аз не сме лоши хора…

–
Ама да не стане така аз да платя всичко и после да не ми върнете парите!

–
Не се притеснявайте – мъча се да уверя съседката. – Аз получавам добри пари!

–
Какво работите? – интересува се все още недоверчиво тя.

–
Лекарка съм – казвам.

–
Къде?

–
В Швейцария.

–
Ах! В Швейцария? – възкликва госпожа Савова и млъква стреснато. – Значи така, в
Швейцария…

–
Да – потвръждавам аз.

–
Да не вземете да кажете после, че съм ви обрала, щом съм влизала в жилището ви.
Баща ви често ги правеше тези неща – да обвинява хората за разни работи. Веднъж
беше набедил съседа от отсрещния апартамент, че бил откраднал вашия електромер
от таблото на входа. Човекът ми се оплака, че Мелничаров писал на кмета на
града и се жалвал от полицията, че не правела нищо да разкрие кой му е
откраднал електромера. Кметът не му отговорил и тогава Мелничаров писал жалба
чак до Председателя на Народното събрание в София! И ги спретнал едни… Понеже
съседът бил арменец и кметът арменец, кметът покривал крадливия съсед, защото
арменците се поддържали един друг!

–
Но, госпожо Савова, майка и аз не сме такива! – започвам да се оправдавам, без
да искам, и усещам как отново ме обзема онова до болка познато чувство на срам,
което съм изпитвала винаги, откакто се помня, когато съм ставала свидетел на
отношенията на баща си с други хора.

–
Добре тогава, но на ваша отговорност – съгласява се най-после съседката Савова.
– Предайте съболезнованията ми на майка си. Ще ви се обадя в следващите дни да
ви кажа какво съм свършила.

Просто
не е за вярване, че точно днес в жилището му в Пловдив се е спукала тръба!

–
Това се неизплаканите сълзи на татко ти… – отбелязва майка и аз не є
противореча.