Империята на Воините е най-могъщата военна сила в познатия свят. Армиите ѝ смазват всяка съпротива, благодарение на по-добрите си оръжия и безмилостните си войници. Завоеванието, което слага началото на империята, е държавата на Книжниците – някога велика цивилизация, обсебена от жаждата за знание, чиято култура е почти напълно заличена след пет века робство.
Лайа е обикновено момиче от Книжниците, което живее с брат си при дядо си и баба си. Една вечер имперски отряд напада дома им, убива дядо й и баба й и пленява брат ѝ. Лайа успява да избяга, свързва се с бунтовническото движение в града и успява да ги убеди да ѝ помогнат. В замяна се съгласява да бъде изпратена като шпионин в крепостта, където се обучават най-страховитите имперски воини – Маските. Ако се окаже полезна и намери ценна информация, брат й ще бъде спасен.
В същата крепост Елиас Валерий планира да дезертира след дипломирането си. Въпреки, че е наследник на един от най-могъщите имперски родове, жестокостта на Воините му е чужда и единственото, което желае е свобода. Плановете му се променят, когато е обявено,че по силата на древен закон, следващият император ще бъде избран измежду четиримата най-добри ученици в крепостта. Елиас е един от тях.
Скоро Елиас и Лайя ще разберат, че техните съдби се преплитат и изборите им ще променят съдбата на самата Империя.
Глава2
ЕЛИАС
Ден 1
До изгрев-слънце дезертьорът ще е
мъртъв.
Дирите му сноват като на ранена сърна из прахта на ката- комбите на Сера. Тунелите са го изтощили. Тук
долу горещият въздух е твърде тежък, мирисът на
смърт и гнилост – твърде близък.
Когатопопадамнаследите,виждам,чесаоставенипредине
повече от час. Стражите
вече са ги надушили. Ако има
късмет, клетникътщеумреповременапреследването.Аколине…
Не
мисли за това. Скрий раницата. Измъквай се оттук.
Черепите изхрущяват,
когато натиквам пълната с храна и вода торба в една от стенните крипти. Хелене здравата
ще ме насоли, ако види отнякъде как се отнасям с мъртвите. Но от другастрана,акоизобщонаучизащосъмтукдолу,осквернява- нето на гробници ще е
най-малката є грижа.
Нотянямаданаучи.Неидокатонестанетвърдекъсно. Усещам
убождане на вина, но бързо го
прогонвам. Хелене е най-силната личност, която познавам. Ще се справи и без мен.
За стотен път се
озъртам през рамо. Тунелът
е безлюден. Дезертьорътводивойницитевобратнапосока.Нознам,чебез-
опасносттаеилюзия,накоятонебивадасеосланям.Работейки
бързо, струпвам костите обратно
пред отвора на криптата, за да прикрия следите си. Сетивата ми са нащрек за
всичко извън рамките на обичайното.
Оставамисамоощеединден.Единденнапараноя,промък-
ване и спотайване. Един ден до завършването.
И после ще съм свободен.
Докато подреждам
черепите, горещият въздух се
помества като мечка, пробуждаща се от
зимен сън. През зловонния дъх натунеласепрокрадвамириснаснягитрева.Разполагамсамо с две секунди, за да се отдръпна от криптата и да коленича, оглеждайкиземята,сякаштърсяследи.Послетясеозовавазад гърба
ми.
–
Елиас? Какво правиш тук долу?
– Не си ли чула? Има
избягал дезертьор. – Вниманието ми продължава да е приковано към прашния под.
Под сребърната маска, покриваща
лицето ми от челото до брадичката, то би следвало да е непроницаемо. Но Хелене
Артурия и аз сме пре- карали заедно
почти всеки ден от четиринайсетте години обу- чение във военната академия Блекклиф, тъй
че вече си знаем и кътните зъби.
Тямезаобикалябавноиазнадзъртамвочитеє,бледосини като топлите води на южните
острови. Маската седи върху ли- цето ми отделна и чужда, скриваща както
чертите, така и емо- циите ми. Но
тази на Хел е прилепнала като
сребърна втора кожаиаззабелязвамлекатабръчицавърхучелотоє,когато сенавежда. Спокойно,Елиас,повтарямси. Типростотърсиш дезертьор.
– Той не е идвал
насам – казва тя. Прокарва ръка по ко- сатаси,сплетенакактовинагивстегнат,сребристорусвенец.
– Декс
тръгна с отряд наемници от северната наблюдателница, по източното разклонение на
галерията. Мислиш ли, че ще го хванат?
–Нямашансдасеизплъзне.–Неуспявамдаприкрияогор-
чениетовгласасииХеленемеизглеждастранно.–Проклетият
му страхливец – добавям. – Както и
да е, защо си будна? Не си на дежурство тази сутрин. – Предварително
съм се уверил, че е така.
– Заради проклетите барабани – махва с ръка тя. – Събу- диха всички.
Барабаните. Разбира
се. Вдигнали са среднощна тревога
заради дезертьора.Всички в бойна готовност. Тя навярно е решила
да се присъедини към гонитбата и Декс, моят взводен командир, є е казал в каква посока съм тръгнал. Дори не му е направило впечатление.
–Реших,чебеглецътможедасеенасочилнасам.–Ставам и се отдалечавам от
мястото на раницата, уж за да надзърна в друг
тунел. – Но май съм сбъркал. Най-добре
ще е да настигна Декс.
– Колкото
и да ми е неприятно да го призная, ти рядко
гре- шиш. – Хелене скланя глава
настрани, усмихва се и аз отново усещамоназивина,откоятомеприсвиваподлъжичката.Тяще побеснее, щом разбере какво съм сторил.
Никога няма да ми прости. Все едно. Вече си решил. Няма връщане назад.
Тя докосва прахта по земята със светла, опитна ръка.
–
Досега дори не бях виждала този
тунел.
Капчица пот се търкулва
по шията ми, но аз не обръщам внимание.
– Горещ и смрадлив, като всичко тук долу. –Хайде, да вървим,искамдадобавя,нотоващеевсееднодаизпишавърху
челотоси,чекроянещо.Затоваскръствамръцеисеоблягамна
стената на катакомбата.
Бойнотополеемоятхрам.Тананикамсинаумтозинапев,
на който ме е учил дядо ми. Според
него той изострял съзна- ниетотака,кактоточилотоостристоманата.Върхътнамечае моят свещеник.Танцът на смъртта е
моята молитва.Убий-
ственият удар е моето освобождение.
Хелене се взира в размазаните отпечатъци от стъпките ми и някак
успява да ги проследи до криптата,
където е скрита ра- ницата ми, до
черепите, струпани пред отвора. Става
подозри- телна и въздухът
помежду ни изведнъж се напряга.
Проклятие.
Трябвадаотвлекавниманиетоє.Докатоместипогледмеж- думенистената,аззапочвамлениводаобхождамсочитялото є.Тяевисокапочтиметъриосемдесет,спетнайсетсантиметра по-нискаотмен.КатоединственаженакурсанткавБлекклиф,
стройната
є, силна фигура, облечена в
прилепналата черна униформа,винагиепривличалапоглединаобожатели.Самоаз не съм сред тях.
Познаваме се от твърде дълго за това.
Хайде,забележиколкопохотливотегледам.Забележи и ми се разкрещи.
Продължавамдаязяпамкатотоку-щослязълоткорабамо-
ряк и тя вече отваря уста, за да ме
направи на пух и прах. Но после отново обръща глава
към криптата.
Аковидираницатаиразкриеплановетеми,сменесвърше-
но. Дори
да не иска, според имперския закон
ще трябва да ме докладва, а тя винаги е играла по правилата.
–
Елиас…
Подготвямлъжатаси.Простоискахдасеизмъкназаден-
два,Хел.Трябвашемималковремедасисъберамислите.Не исках да те тревожа.
ДУМ-ДУМ-дум-ДУМ.
Барабаните.
Несъзнателно си превеждам неравния такт на съобщение- то, което
той носи. Дезертьорът е заловен.
Всички курсанти незабавно да се явят на централния плац.
Стомахът ми се свива.
Една наивна част от мен се е на- дявала беглецът да успее
да се измъкне от града.
– Е, бързо се справиха – казвам. – Трябва да вървим. Насочвамсекъмглавниятунел.Кактоиочаквам,тяпое-
ма след
мен. Хелене по-скоро би си избола едното око, откол- кото
да не се подчини на пряка заповед. Тя е истински Воин, по-лоялен на Империята, отколкото на собствената си майка. КактоподобаванаистинсказавършващаМаска,епрегърна- ламототонашколатадосърцетоси: Дългътпредивсичко,до
смърт.
Чудясекакволибиказала,акознаешеистинскатапричина да се шляя из тунелите.
Чудя се как ли би
приела моята омраза към Империята. Чудясекаквобисторила,акооткриеше,ченай-добриятє
приятел се кани да дезертира.
Отзиви
Все още няма отзиви.