Азис е обикновено афганистанско момче, чийто живот се преобръща след началото на войната с американците. Губи майка си и баща си, а брат му е ранен и се нуждае от постоянни медицински грижи. Светът, в който е израстнал, се превръща в брутално и хаотично място. Талибаните казват, че спасяват невинните от американската агресия, а американците твърдят, че те са тези, които защитават мирното население от терористите. При толкова много спасители животът на Азис е в опасност всеки ден. Ако иска да оцелее, трябва да се адаптира, да се научи как да бъде хищник, а не жертва. Ако иска да запази душата си, трябва да спаси брат си и жената, която обича.
„Приятелски огън” е трогателна, брутална и обсебваща история… Акерман успява да изгради сложен сюжет за лоялност, отмъщение и братска любов.
Халед Хюсейни
Елиът Акерман е направил нещо много смело като писател и още по-смело като войник – докоснал е душата на врага си.
New York Times Book Review
Това, което прави „Приятелски огън“ толкова трогателна, е чувството за емпатия на Акерман, способността му да влезе под кожата на героя и да ни напомни не само за огромните различия между нас, но и за споделената ни човечност.
Азар Нафиси
Това е най-добрият роман за войнате в Афганистан до момента. Докосва лиричните струни в душата по същия начин както „За кого бие камбаната“ на Хемингуей.
Адмирал Джеймс Ставридис, бивш Върховен командващ на Съюзните сили в Европа
За автора
Елиът Акерман участва в пет мисии в Афганистан и Ирак като морски пехотинец. Издига се до капитан и е награден със Сребърна звезда, Бронзова звезда и Пурпурно сърце. След приключване на службата си работи като сътрудник в The New Yorker, The Atlantic, The New Republic и Ecotone.
Пророкът на Аллах е казал:
„Войната е измама“.
Ал-Бухари
I
Мнозина биха ме нарекли
нечестен човек, но поне винаги съм бил откровен със себе си. Мисля, че в това
има известна честност.
Аз съм братът на Али. Родени
сме в село, което вече не съществува, и семейството ни не беше голямо, нито
заможно. Войната, която дойде след руснаците, но преди американците, уби
родителите ни. Имам само смътни спомени от тях. Баща ми чисти своя автомат
„Калашников“, който стоеше скрит в купчината дърва край вратата. Търка частите
му с намаслени парцали, а мирисът на оръжеен метал е някак успокояващ. Помня и
малката тайна между майка ми и мен. Веднъж в месеца тя отброяваше от парите,
припечелени от баща ми от земеделие или сражения в планините, и ме изпращаше
заедно с брат ми Али от нашето село, Сперкай, до големия пазар в Оргун, намиращ
се на два дни път пеша. На пазара в Оргун се продаваше всичко: подправки и фини
масла за готвене, свещи, с които да осветяваме дома си, и платове, с които да
кърпим дрехите си, но майка ми винаги ми поверяваше и една специална покупка.
На тръгване мушваше в ръката ми допълнителна монета, открадната от баща ми. И
на пазара, сред претъпканите сергии, аз се изплъзвах от зоркия поглед на брат
си, за да є купя пакет цигари – нещо забранено за една жена.
Щом се приберяхме у дома,
пъхвах пакета в нейното скривалище – брезовата люлка, в която бе люляла Али и
мен като бебета. Къщата ни бе малка – две стаи със сламени покриви, дворче
помежду им и измазан с кал дувар околовръст. Люлката стоеше в стаята, която
деляхме двамата с брат ми. Майка ми за нищо на света не искаше да се раздели с
нея – тя бе единственото нещо, което наистина є принадлежеше. Вечер, след
връщането ни от пазара, се вмъкваше в стаята, пристъпвайки с малките си, обути
в сандали крака по килимите, покрили пръстения под. Пламъкът на свещта
трептеше, прикрит от дланта є, и хвърляше сенки, състарявайки младото є лице.
Очите є се местеха предпазливо, едното кафяво, а другото зелено – дефект по
рождение или пък поличба. Сетне се привеждаше тихо над люлката, както бе
правила и преди, за да ни накърми. Бръкваше под одеялата, в които навремето бе
повивала брат ми и мен, и вземайки оставения пакет, излизаше обратно на двора.
А аз отново се унасях в сън под лекия мирис на тютюнев дим, идещ отвън.
Тази тайна ме караше да се
чувствам близък с майка си. През годините често съм се питал защо ми я бе
поверила. Понякога съм си казвал, че е било, защото съм бил неин любимец. Но
истината бе друга. Тя просто бе съзряла у мен собствената си способност за
измама.
Както повечето мъже, и моят
баща обработваше малък парцел. Той разбираше сложността на простите задачи –
как да улови вечно изплъзващата се вода от селския карез[1], как
да напоява полето с нея, как да прегради канавката с голям камък така, че да
промени посоката є, без тя да разяде насипа. Преподаваше уменията си на мен и
Али и ние растяхме и работехме край него. Земята ни свързваше, здраво и сигурно
като кръв.
През
топлите летни месеци баща ми се отправяше към планините, за да се бие. Неговият
отряд действаше под командването на хаканите, а по-късно се присъедини към
Хезб-и-ислами, но съюзите се меняха често. Според брат ми, когато баща ни бил
убит, групата му отново била с хаканите, но всички те вече се сражавали за
талибаните. За едно момче тези неща не означаваха много. Понякога се чудя колко
означават дори за един мъж.
Беше лято, когато за
последно видях своите родители. Отрядът на баща ми бе нарушил заповедта на
талибаните и бе се прибрал по домовете по-рано. Причината за неподчинението бе,
че талибаните ги накарали да събират данък на някакъв път, което също ми бе
непонятно. В онова утро баща ми още спеше, докато майка ми приготвяше закуската
на двора. Али и аз нямахме работа за вършене и отегчено се навъртахме наоколо,
чакайки го да се събуди. Явно сме досадили на майка си, защото тя ни прогони да
събираме кедрови ядки в гората. Щом стигнахме високите дървета, растящи на
хълма край селото, Али започна да се катери по тях и да тръска клоните. Аз
събирах опадалите шишарки, сплесквах ги между два камъка и вадех семената.
[1] Система за напояване, използваща подземни канали. – Б. пр.
Отзиви
Все още няма отзиви.