Normal
0
false
false
false
MicrosoftInternetExplorer4
Пътят на червея в ябълката
Мравката влачи умряла муха. Мравката не вижда пътя, тя обръща мухата и
тръгва пълзешком назад. Мухата е три пъти по-голяма от мравката. Адина си
прибира лакътя, не иска да препречва пътя на мухата. До коляното на Адина
блести бучкадзифт, почти
се е втечнила на слънцето. Докосва я с пръст, отръката є се точи нишка катран, втвърдява се
във въздуха и се чупи.
Мравката има глава като топлийка, в нея слънцето не намира място, което
да подпали. Слънцето прежуря. Мравката сеобърква. Тя пълзи, но в нея няма живот, за човешкото око тя непредставлява жива твар. По същия начин край
пътя пълзят ишушулките на
тревата. В мухата има живот, защото е три пътипо-голяма и я носят, за окото тя е жива твар.Клара не вижда мухата, слънцето – една
пламтяща тиква –я заслепява.
Бедрата на Клара са широко разтворени, междуколенете са полегнали ръцете є. Там, където
бикините се впиват в бедрата є, се подават срамни косъмчета. Под тях лежиножица, до нея бяла макара, слънчеви очила и
напръстник. Клараси шие лятна
блуза. Иглата се гмурка, конецът се промушва,„Мамка ти ледена“, казва Клара, облизва
кръвта от пръста си.
Ругае на лед и на майка иглата, и нишката, и конеца. КогатоКлара ругае, всичко си има майка.
Майка є на иглата е мястото, което кърви. Майка є на иглата е
най-старата игла на света, която е родила всички игли. Завсички свои игли е открила на всяка шиеща
ръка в света поедин пръст,
който да бъде убоден. В ругатнята светът е малък,над него висят камара игли и съсиреци кръв. А
в ругатнята дебне майка му на конеца с увити нишки около света.
„В тази жега псуваш на лед“, казва Адина, а скулите наКлара тръпнат, езикът є се премята в устата.
Винаги когатоКлара ругае,
по лицето є се появяват бръчки, защото в ругатнята всяка дума е куршум и може
да уцели всяко нещо с думитепо устните. Също и майка им на всички неща.
Адина и Клара лежат върху одеяло. Адина е гола, Клара –само по бикини от банския си костюм.Ругатните са студени. Ругатните не се нуждаят
от гергини,от хляб, от
ябълки, от лято. Те не стават нито за мирисане, нитоза ядене. Само за завихряне и ниско полягане стават
ругатните,за
краткотрайно избухване и продължително смълчаване. Те намаляват туптенето в
пулса на китките и увеличават глухотосърцебиене в ухото. Ругатните набъбват и засядат в гърлото.Преломиш ли ги, все едно никога не ги е
имало.Одеялото е постлано
на покрива на жилищния блок, околопокрива има тополи. Те стърчат над всички покриви в града,зашумени в зелено, не се откроява ни едно
листо. Тополите нешумолят, а
шумят. Листакът им виси по тях като същински клони, дървесината им не се вижда.
Там, където нищо друго недостига, тополите порят горещия въздух. Като зелени ножове.Когато Адина прекалено дълго се взира в
тополите, ножовете им се завъртат в гърлото є. Тогава гърлото є се замайва. Ачелото є усеща, че няма следобед на света,
който да задържи иедна топола
толкова дълго, колкото е нужно на светлината, за даизчезне зад фабриката във вечерта. Вечерта
трябва да побърза, анощта нека си
задържи тополите, и без това никой не ги вижда.
Между
блоковете тупалките за килими разсичат деня, горена покрива отекват ударите им и се преплитат
един в друг, както ругатните на Клара – в думите й.
Тупалките за
килими не могат да увеличат глухото сърцебиене в ушите.
След ругатните Клара е уморена, а небето е толкова пусто,че тя, заслепена от светлината, си затваря
очите, докато Адинашироко отваря
своите и дълго се взира в празното пространство. Най-горе, където и зелените
ножове не достигат, нишкаот горещ въздух се вмъква в окото. С цялата си тежест градътсе е овесил на нея.
Тази сутрин в училище едно дете беше казало на Адина:„Днес небето е толкова различно“. Дете, което
винаги е многокротко за
разлика от другите деца. Очите му са толкова раздалечени, че смаляват
слепоочията му. „Днес мама ме събуди вчетири часа сутринта“, беше казало детето, „даде ми ключа,защото трябваше да тръгне за гарата. Изпратих
я до портата.
Когато минавах с нея през двора, усетих с раменете си, че небето е
съвсем близо. Можех да се облегна на него, но не искахмама да се уплаши. Когато се връщах през
двора, камъните бяхапрозрачни.
Крачех бързо. Входната врата беше различна, подървенията нямаше нищо. Можех да поспя още
три часа, казадетето, но не
заспах. Макар и да не бях заспала, изведнъж сестреснах. Може пък все пак да съм спяла,
защото очите ми сенапрягаха. Бях
сънувала, че лежа на слънце край водата и накорема ми се е появил мехур. Спуках мехура, а
не ме заболя.Защото под
кожичката на мехура имаше камък. Вятърът задухаи развълнува водата, но това беше само една
нагъната кърпа,не беше вода.
Под нея нямаше камъни, под кърпата се показа
плът.“
Детето се засмя на последното изречение, смехът му заглъхна в тишината
след него. Зъбките му бяха като дребен чакъл –почернели половинки и гладки бели зъбки. На
лицето му бешеизписана
възраст, непосилна за детското гласче. Лицето на детето миришеше на гнили
плодове.
Така миришат старите жени, които се пудрят толкова обилно, че накрая
пудрата повяхва като кожата им. Жени, които стоятпред огледалото с треперливи ръце, омазват с
червило зъбитеси и миг
по-късно оглеждат пръстите си изпод огледалото. Върхупочистените нокти лъщят белите им
полукръгове.
Когато детето застана сред другите деца в училищния двор,върху бузката му се открои петно от хватката
на самотата. Тосе разля,
защото светлината падаше косо над тополите.Клара е заспала, отнесла се е надалеч в съня
си, сънят й еизоставил Адина сама под слънцето. От ударите
на тупалкителятото се
разчупва на зелени черупки. В шума на тополите всякачерупка е скътала късче лято. Всички онези
години, когато сидете и все още
растеш, но въпреки това усещаш как денят вечерслед вечер се катурва по ръба на нощта. Онези
детски дни с коса,подстригана на
черта, засъхналата кал в предградията, прахолякът след трамваите и стъпките по
тротоара на измършавелите,изпити мъжаги, които са изкарали някоя лея за хляб.
Предградието висеше окачено за града с жици и тръби и седин мост без река. В двата си края
предградието зееше, същои стените, пътищата и дърветата. В единия край на предградиетодрънчаха градските трамваи, а фабриките
бълваха пушекнад моста без
река. Свистенето на трамваите долу и пушекътгоре понякога бяха едно и също. Полето
подяждаше другия край,проснало
надалеч листа от цвекло, а зад него проблясваха белосани стени. Бяха с
големината на длан, там имаше село. Междуселото и моста без река блуждаеха овце. Те не пасяха от листата на
цвеклото, край полския път растеше трева и те изяждахапътя още преди лятото да си е отишло. След
това заставаха предграда и
ближеха стените на фабриката.
Фабриката се намираше от двете страни на моста без вода,беше голяма. Зад стените й се чуваха
крави и прасета. Вечергоряха рога и
копита, в предградието нахлуваше остра миризма. Фабриката беше кланица.
Сутрин, още по тъмно, кукуригаха петли. Те бродеха изсивите вътрешни дворове, също като
измършавелите мъже поулицата. Имаха
едно и също изражение.След
последната спирка мъжете минаваха пеша по моста.
Небето се спускаше ниско над моста, а когато поаленееше, вкосите на мъжете се появяваше ален гребен.
Когато подстригваше бащата на Адина, бръснарят на предградието казваше, ченяма нищо по-хубаво от петльов гребен за
героите на труда.
Адина беше попитала бръснаря за аления гребен, защототой познаваше кожата на главата и
завихрянията на косата навсеки. Той каза, че завихрянето на косата е същото, което сакрилата за петлите. Затова Адина знаеше, че
поне веднъж презгодините всеки
един от измършавелите мъже ще прелети надмоста. Но никой не знаеше кога.
Защото петлите прелитаха над оградите, а преди полета пиеха вода от
празни консервеникутии във
вътрешните дворове.През нощта
спяха в кутии от обувки. Когато нощем дърветатаизстинеха, в тези кутии се настаняваха
котките.Крайната
спирка се намираше в предградието на седемдесет стъпки от моста без река. Адина
беше броила стъпките,защото
последната спирка в единия край на улицата беше първата от другия. Мъжете
слизаха бавно на последната спирка, ажените се качваха бързо на първата. А преди да се качат, жените тичаха.
Рано сутрин косите им бяха разчорлени, чантите имлетяха, под мишниците им личаха петна от пот.
Често петнатабяха сухи и с
побелели ръбове. Машинно масло и ръжда разяждаха лака по ноктите на жените. Още
докато тичаха къмтрамвая,
умората от фабриката засядаше между брадичката иочите им.
При шума от първите трамваи Адина се събуждаше и потреперваше от студ в
лятната си рокля. Тя беше с шарки надървета. Короните на дърветата сочеха надолу. Шивачката бешескроила плата наопаки. Шивачката живееше в
две малки стаи,подът беше
неравен, стените бяха влажни, навсякъде боята имсе лющеше. Прозорците гледаха към вътрешния
двор. На единия прозорец беше подпряна ламаринена табела, на която пишеше
КООПЕРАЦИЯ „НАПРЕДЪК“.
Шивачката наричаше стаята ШИВАЧНИЦА. По масата илеглото, по столовете и раклите имаше
платове. По пода и праговете се въргаляха изрезки от плат. На всяко парче плат
бешезакарфичено
листче с име. Зад леглото в дървен сандък имашечувал с остатъци от платове. А върху дървения
сандък пишешеНЕГОДНО ЗА
ИЗПОЛЗВАНЕ.
Шивачката си записваше мерките на хората в малка тетрадка. Който идваше
от години, беше част от постоянните клиенти. Който идваше рядко, случайно или
само веднъж – отнередовните.
Когато постоянните клиенти донасяха някойплат, шивачката вече не записваше мерките им в тетрадката.
Записваше редовно само мерките на една жена, която бешеизмършавяла като мъжете и ходеше всеки ден в
кланицата.Вземаше
сантиметъра в уста и казваше: „Би трябвало да отидеш при ветеринаря, щом искаш
рокля. Ако продължаваш всяко лято да отслабваш, тетрадката ми скоро ще се
напълни ствоите
кокали.“
Няколко пъти през годината жената носеше на шивачкатанови тетрадки. На корицата им пишеше
БРИГАДИРСКА ТЕТРАДКА, а над колонките – ЖИВО ТЕГЛО и ТЕГЛО НА КЛАНИЧНИЯ ТРУП.
В шивачницата Адина никога не биваше да ходи боса, попода между изрезките плат имаше топлийки.
Само шивачкатазнаеше как да
стъпва, без да се убоде. Веднъж в седмицата тяминаваше лазешком из стаята с един магнит и
всички игли скачаха в ръката й.
Когато Адина пробваше роклята, майка є беше казала нашивачката: „Дърветата висят с короните надолу,
не виждаш ли,че си обърнала
плата“. Шивачката можеше да поправи грешката, роклята беше само тропосана с бял
конец. Тя държеше дветоплийки в
устата: „Важното е, предницата да е отпред, задницата – отзад, а ципът да е от
лявата страна. Когато погледна оттук, долу е горе“. Наведе лице към пода: „Кокошките го виждаттака“, каза тя. „И джуджетата“, каза Адина.
Майка й гледашепрез прозореца към вътрешния двор.
Откъм улицата имаше витрина с кръстове, кюнци и лейкиот поцинкована ламарина. Бяха подпрени на
стари вестници, апред тях на
бродирана покривка лежеше ламаринена табела, на
която пишеше КООПЕРАЦИЯ „НАПРЕДЪК“.Кръстовете, кюнците и лейките се тресяха, когато трамваятминаваше. Но не падаха.
Зад витрината имаше маса с ножици, клещи и винтове, намасата седеше мъж. Той беше тенекеджия.
Носеше кожена престилка. Брачната му халка висеше на връв на шията му, защотобезимените пръсти и на двете му ръце
липсваха.Той също имаше
постоянни и случайни клиенти. Постоянните казваха, че първата му жена починала отдавна,
а той не сибил намерил
втора, защото халката му висяла на врата. Бръснарят казваше, че тенекеджията
никога не бил имал жена, четирипъти се бил сгодявал с този пръстен, но никога не се бил оженил.
Когато витрината с кръстовете, кюнците и лейките беше пълна,тенекеджията калайдисваше стари тенджери.Когато трамваят минаваше покрай витрината,
лицата напътниците се
настаняваха между кръстовете и кюнците. Върхулейките лицата се къдреха от движението и
блясъка на поцинкованата ламарина. Когато трамваят отминеше, по лейките оставаше
само сияние от отъпкан сняг.
Адина носи лятната си рокля с обърнатите наопаки дървета няколко лета.
Тя растеше и с всяко лято
роклята й ставашевсе по-къса. Короните на дърветата си висяха
през всичкитетези лета
надолу и все пљ натежаваха. По лицето на момичетоот предградието, застанало на ръба на
тротоара под растящитенагоре
дървета, бе изписана плахост. Сенките на дърветата никога не покриваха цялото й лице. Бузата
в сянка си оставашестудена, а
тази на слънце се обливаше в топлина. В студенатаси буза Адина усещаше ципа на роклята.
След един летен дъжд, който не успя да изстуди камъните,в пукнатините по тях запълзяха черни мравешки
колони. Адина напълни прозрачното маркуче на обръча за плетене със захарна
вода. Сложи го в една пукнатина. Мравките пропълзяхавътре, наредиха се гъсто една до друга,
опрели глави в кореми.
Адина залепи краищата му с пламъчето на кибритена клечка иси го окачи на шията. Отиде пред огледалото и
видя, че огърлицата е жива, въпреки че мравките бяха полепнали мъртви по
захарта, всяка на мястото, където се е задушила.
Едва в огърлицата всяка мравка се превърна в жива твар зачовешкото око.
Всяка седмица Адина ходеше на фризьор, защото косата й растеше бързо,
а не биваше да покрива ръба на ушите. По пътяза фризьора тя минаваше покрай витрината с
кръстовете, кюнците и лейките. Тенекеджията є махаше зад стъклото, тя влизаше
вътре. Подаваше є кесия от вестник. През май тя беше пълнас череши, през юни вече с кайсии, през лятото
– с грозде, въпреки че никъде по дворовете още не беше узряло. По онова времеАдина вярваше, че вестникарската хартия
превръща един плодв друг.
Когато є подаваше кесията, тенекеджията казваше: „Яж,иначе ще изгният.“ Тя ядеше бързо, мислеше
си, че плодоветеще изгният още
докато той изрича думите. След това тенекеджията є казваше: „Яж бавно, за да се
наслаждаваш дълго навсяка хапка.“
Тя дъвчеше и преглъщаше и виждаше как огънят от поялника трепти, как
разтапя и запълва дупките по дъната на тенджерите. Запълнените дупки блестяха
като кюнците, лейките икръстовете във
витрината. „Ако огънят не захапе тенджерата,смъртта ще ти захапе задника“, казваше
тенекеджията.
Веднъж следобед Адина беше отишла да се подстриже согърлицата от мравки. Седеше на стола пред
голямото огледало и си клатеше краката. Фризьорът среса косата є назад, задържа
гребена пред очите си: „Или мравките ще изчезнат, или тизаедно с мравките“, каза той.
В ъгъла спеше мъж. На скута му лежеше котката на фризьора.
Мъжът беше измършавял и всяка сутрин, когато минаваше помоста към кланицата, в косите му грейваше
петльовият гребен.
Той се сепна, събуди се и метна котката покрай огледалото презвратата. „Стигат ми мъртвите животни в
кланицата“, кресна.Изплю се на
пода.
Подът беше покрит с отрязана коса, с косата на измършавели и изтерзани
мъже, които се познаваха. Тя беше тънка,тъмносива, светлосива и бяла. Сякаш плътно покриваше голямскалп. Между кичурите се промъкваха хлебарки.
Кичурите сенадигаха и
хлътваха. Косата беше жива, защото хлебарките яносеха. Докато е на главите на мъжете, в нея
нямаше живот.Фризьорът
остави ножицата в отвореното чекмедже. „Такане мога да те подстрижа“, каза той, „мравките
лазят под дрехите ми“. Той извади ризата от панталона си и се почеса, когатоси дръпна пръстите, по корема му остана кичур
червени коси.
Той напсува на майка мравките. Онзи от кланицата напсува намайка животинската мърша. Изведнъж огледалото
се понесетолкова
нависоко, а чекмеджето остана толкова ниско, че Адина видя краката си под стола
да висят като от покрив. Тя севтурна през вратата навън, където лежеше котката. Котката яизгледа, тя имаше три очи.
Седмица по-късно фризьорът даде на Адина бонбони. Потях бяха полепнали косми, драскаха я по
езика. Адина поискада изплюе
космите, а той каза: „Те прочистват гърлото.“
Бонбоните скърцаха в устата й, Адина попита кога ще умремъжът, който изхвърли котката. Фризьорът
пъхна една шепабонбони в
устата си. „Когато на човек му подстрижеш толковакоса, че с нея да напълниш един чувал“, каза
той, „добренатъпкан
чувал. Когато чувалът натежи колкото мъжа, тогаватой ще умре. Аз прибирам косите на всички
мъже в чувал, докато се натъпче до горе“, каза фризьорът. „Не меря косата стеглилка, меря я на око. Знам колко коса съм
отрязъл от всекипрез
годините“, каза той. „Усещам теглото с очите си, никога небъркам.“ Той духна във врата на Адина.
„Клиентът, който изхвърли котката, ще дойде още седемили осем пъти“, каза той. „Затова не му казах
нищо, въпреки чеоттогава
котката не се храни. Не искам да прогоня дългогодишен клиент да се подстриже за
последно при никому неизвестен фризьор.“ От ъгълчето на устата му се спускаше
бръчка,врязваше се в
бузата му.
Клара се е изправила до одеялото, облича си лятната блуза.Напръстникът на показалеца є блести на
слънцето. Краката й сакокалести, повдигнала
ги е към корема, за да изпробва блузата седна-единствена крачка. Крачка на кокалеста птица, която нетрябва да прави нищо друго, освен да рее
поглед в лятото и дабъде хубава.
Тополата с протегнат нож я наблюдава. В обръснатите подмишници на Клара космите
отново са наболи. Приличатна брадичката на мъжа, за когото Клара говори. „Мъж със стил“,казва тя, „все още не съм срещала. Пожелавам
си го.“
Клара се усмихва, стъпва напето, желанието й се подклажда от слънцето и се замайва от
височината на покрива. Нехаеза зелените ножове на тополите, за ръба на покрива, за облаците, за
града. И за това, че този покрив под слънцето е пълен смравки, които влачат умрели мухи. Че този
покрив под слънцето не е нищо друго освен някакъв ръб в небето.
Заради лятната рокля с обърнатите дървета и врязания вбузата цип у Адина завинаги се беше
загнездила боязън къмвсякакви
рокли. Започна да измерва живота на жените по тежината на изхвърлените от шивачката
изрезки плат. Често ходеше в шивачницата, сядаше на един стол и гледаше.
Впервашенеподвижния си
измерващ поглед във всички клиенти. Знаешепри кои жени скоро ще се напълни чувалът с изрезки, един догоре натъпкан
чувал, тежък колкото жената. Знаеше, че на жената от кланицата са є нужни още
четири рокли, докато умре.
Клара изважда от джоба си малка ябълка, обагрена от лятото в червено, и
я поднася към брадичката на Адина. Напръстникътпроблясва и почти се врязва в кората на
ябълката. Малка ябълкас дълга
дръжка, голяма част от това, което е трябвало да сепревърне в ябълка, е отишло в дръжката. Адина
захапва голямопарче от
ябълката. „Изплюй го, има червей“, казва Клара. В месестата част на ябълката се
е впила зърнеста кафява нишка. Адина преглъща залъка и червея. „Но това е само
едно малко червейче“, казва тя, „то расте в ябълката, от ябълково месо е.“ „Тоне расте в ябълката, то се вмъква в нея,
прояжда я и изпълзяваобратно“,
казва Клара. „Това е неговият път.“
Адина дъвче, ябълката скрипти в ухото й, „за какво му е даизлиза“, казва тя, „та нали е от ябълково
месо, бяло е и яде бяломесо и оставя
след себе си кафява пътечка, то се натъпкваведнъж до насита и умира в ябълката. Това е
неговият път.“
Очите на Клара не са гримирани, небето е пусто, тополитепротягат зелените си ножове. Очите на Клара
са малки. Зениците и си проправят път изпод бузите право към устата. Кларамълчи, ляга на одеялото и затваря очи.
Над жилищния блок се рее облак, бял и кълбест. Старци,които умират през лятото, блуждаят за кратко
между ложе игроб над
града.
Клара и летният старец спят един и същи сън. Адина усещапътя на червейчето в стомаха си. То пълзи
през срамните й косми между
бедрата към ямичката на колената.
/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:“Table Normal“;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:““;
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:“Times New Roman“;
mso-ansi-language:#0400;
mso-fareast-language:#0400;
mso-bidi-language:#0400;}
Отзиви
Все още няма отзиви.