НИЕ
СРЕЩУ ВСИЧКИ
На Неда.
Продължавам
с опитите да те впечатля.
Просто
да знаеш.
1
„Някой ще бъде
виновен“
Виждали ли сте как пада
някой град? Нашият го направи. Ще казваме, че през това лято насилието се
настани в Бьорнстад, но това ще бъде лъжа. Насилието вече си беше тук. Защото
понякога е толкова лесно да накараш хората да се мразят, че направо е непонятно
как изобщо ни остава време за нещо друго.
Ние сме малка общност в
гората. Хората казват, че пътят не води насам, а само минава покрай нас. Икономиката
ни започва да кашля всеки път, когато си поеме дълбоко дъх, а фабриката всяка
година съкращава персонала подобно на дете, което си мисли, че никой няма да
забележи как тортата в хладилника намалява, ако просто си взима по малко от
всички страни. Наложим ли една върху друга стара и нова карта на града, веднага
ще си проличи как търговската улица и малката ивица, наречена Център, сякаш са
се свили като свинска пържола в нагорещен тиган. Останала ни е само спортната
зала, нищо повече. Но от друга страна, както казваме тук: какво повече му
трябва на човек?
Хората, които минават
през града, казват, че Бьорнстад живее само за хокея, и през определени дни
може и да са прави. Понякога човек трябва да живее за нещо, за да може да
преживее всичко останало. Ние не сме глупави, нито алчни. За Бьорнстад може да
се говори какво ли не, но хората тук са корави и трудолюбиви. Така че
изградихме хокеен отбор, който прилича на нас и с който можем да се гордеем.
Защото ние не бяхме като вас. Когато на хората от големите градове нещо им се
струваше твърде трудно, ние просто се засмивахме: „Така и трябва да бъде“. Не
беше лесно да се живее тук, именно затова го правехме ние, а не вие. Оставахме
изправени независимо от времето. Но после се случи нещо и паднахме.
За нас е разказана една
история, случила се преди настоящата, и ние винаги ще носим вината за нея.
Понякога добри хора могат да вършат ужасни неща. Вярваме, че така защитаваме
тези, които обичаме. Едно момче, звездата на хокейния ни клуб, изнасили момиче.
И ние се заблудихме. А общността представлява сборът от нашите избори. Всичко
се сведе до неговата дума срещу нейната и ние повярвахме на момчето. Защото
така беше по-лесно. Ако момичето лъжеше, животът ни можеше да продължи, както
обикновено. Когато узнахме истината, всички се сринахме, а заедно с нас
пропадна и градът. Лесно е да се каже, че е трябвало да постъпим другояче, но
може би и ти не би го направил. Ако си изплашен, ако те принудят да избереш
страна, ако знаеш какво трябва да пожертваш. Може би не си толкова смел,
колкото си мислиш. Може би не си толкова различен от нас, колкото се надяваш.
Това тук е историята за
последвалите събития: от едно лято до една зима. В нея се разказва за Бьорнстад
и съседния град Хед, за това как съперничеството между два хокейни отбора може
да прерасне в бясна борба за пари и власт и оцеляване.
Това е история за спортни
зали и за всички сърца, които туптят около тях, за хора и спорт и за това как
понякога те се редуват да се спасяват. За нас, които мечтаем и се борим. Някои
ще се влюбят, други ще бъдат съкрушени, ще изживеем най-добрите и най-лошите си
дни. Този град ще ликува, но и ще пламне. Ще се чуе ужасяващ тътен.
Някои момичета ще ни
накарат да се почувстваме горди, някои момчета ще ни накарат да се почувстваме
големи. Млади мъже, облечени в различни цветове, ще се бият на живот и смърт в
една тъмна гора. Една кола ще се движи твърде бързо в нощта. Ще кажем, че е
било злополука, но злополуките стават случайно, а ние ще знаем, че сме можели
да предотвратим катастрофата. Някой ще бъде виновен.
Хора, които обичаме, ще
умрат. Ще погребем децата си под нашите най-красиви дървета.
2
„Има три вида
хора“
Туп-туп-туп-туп-туп.
Най-високата точка в
Бьорнстад е един връх, южно от последната къщата в градчето. Оттам се вижда
целият път, който тръгва от големите вили във Възвишението, минава покрай
фабриката, спортната зала и по-малките редови къщи в центъра и стига чак до
кооперациите в Низината. На хълма стоят две момичета и гледат града си. Мая и
Ана. Скоро ще навършат шестнайсет години. Трудно е да се каже дали са станали
най-добри приятелки въпреки различията си или благодарение на тях. Едната обича
музикални инструменти, едната обича огнестрелни оръжия. Взаимната им неприязън
към музикалния вкус на другата поражда почти толкова чести караници, колкото и
десетгодишният им конфликт относно домашните любимци. Зимата ги изгониха от час
по история, защото Мая прошепна на Ана: „Знаеш ли кой е обичал кучета?
Хитлер!“. При което Ана изрева: „А ти знаеш ли кой е обичал котки? Йозеф
Менгеле!“.
Заяждат се непрестанно,
обичат се неизменно и още от малки имат дни, когато се чувстват, сякаш са те
двете срещу целия свят. След случилото се с Мая пролетта всеки ден е такъв.
Сега е началото на юни.
Три четвърти от годината това място е капсулирано в зима, но има и няколко
вълшебни седмици лято. Гората наоколо е опиянена от слънчевата светлина,
дърветата се поклащат щастливо до езерата, но в очите на момичетата няма
удовлетворение. Досега, щом настъпеше това време от годината, двете винаги се
впускаха в безкрайно приключение. Излизаха сред природата и се прибираха късно
вечер с опърпани дрехи, мръсни лица и детство в очите. Но тези времена
отминаха. Мая и Ана пораснаха. При някои момичета това не се случва доброволно,
а принудително.
Туп. Туп. Туп-туп-туп.
Една майка стои пред една
къща. Прибира багажа на децата си в колата. Колко ли пъти изпълняваме този
ритуал, докато децата ни растат? Колко ли играчки вдигаме от пода, за колко ли
изгубени плюшени мечета организираме спасителни отряди, за колко изпуснати
ръкавици губим надежда? Колко ли пъти ни минава мисълта, че ако природата
наистина искаше хората да се размножават, то еволюцията вече трябваше да се е
погрижила от предмишниците на всички родители да израстват обувалки, за да
можем да бъркаме под всички проклети дивани и хладилници? Колко ли часове
прекарваме в хола, чакайки децата ни да се приберат? Колко ли сиви косми ни
поникват заради тях? Колко живота посвещаваме на техния? Какво е нужно, за да
бъдем добри родители? Не много. Само всичко. Ни повече, ни по-малко.
Туп. Туп.
Горе на върха Ана се
обръща към най-добрата си приятелка и пита:
– Помниш ли, когато бяхме
малки? Когато все искаше да се преструваме, че имаме деца?
Мая кима, без да отмести
поглед от града.
– Още ли искаш да имаш
деца? – пита Ана.
– Не знам – отговаря Мая,
като едва отваря уста. – Ти?
Раменете на Ана бавно се
свиват, поравно от гняв и от мъка.
– Може би, когато съм
стара.
– Колко стара?
– На трийсет.
Мая дълго мълчи, преди да
попита:
– Момчета ли искаш или
момичета?
Ана отговаря така, сякаш
цял живот е мислила по въпроса:
– Момчета.
– Защо?
– Защото светът понякога
се отнася гадно с тях. Но с нас се отнася гадно почти винаги.
Туп.
Майката затваря вратата
на багажника и сдържа плача си, защото знае, че ако отрони дори една сълза,
никога няма да може да спре. Не искаме да плачем пред децата си независимо
колко са големи. Правим какво ли не за тях, а те не знаят това, защото още не
проумяват обхвата на нещо толкова безусловно. Любовта на родителите е
непоносима, безразсъдна и безотговорна. Децата са толкова мънички, докато спят
в леглата си, а ние седим съкрушени до тях. През целия си живот не успяваме да
се справим с нещо и изпитваме угризения на съвестта. Окачваме щастливи снимки
навсякъде, но никога не показваме празните места в албума, където е събрана
всичката болка. Всички тихи сълзи в тъмни стаи. Лежим будни, ужасени от нещата,
които могат да им се случат, от всичко, на което могат да бъдат подложени, всички
ситуации, в които могат да се превърнат в жертви.
Майката заобикаля колата
и отваря вратата. Не е много по-различна от която и да е друга майка. Обича,
страхува се, срива се, срамува се, не е достатъчна. Седеше будна до леглото,
когато момчето ѝ беше на три години. Гледаше го как спи и се страхуваше от
всички ужаси, които могат да му се случат, точно както правят всички родители.
Просто никога не си бе мислила, че един ден ще се страхува от обратното.
Туп.
Съмва се, градчето спи.
Голямото шосе, което води далеч от Бьорнстад, е пусто, но въпреки това
погледите на момичетата са вперени в него. Чакат търпеливо.
Мая вече не сънува
изнасилването. Не сънува ръката на Кевин, запушила устата ѝ, нито тежестта на
тялото му, което задушаваше писъците ѝ, нито стаята му с всички хокейни трофеи
по рафтовете, нито пък пода, където падна копчето на блузата ѝ. Сънува
единствено пътеката за бягане около Възвишението. Вижда я оттук. Помни как
Кевин тичаше сам през нощта, когато тя се показа от мрака с пушка в ръка. Допря
дулото до челото му, а той я помоли за милост, разтреперен и разплакан. В съня
си Мая го убива – всяка нощ.
Туп. Туп.
Колко ли пъти една майка
кара детето си да се киска? Колко ли пъти то я кара да се смее с глас? Целият
ни свят се обръща, когато осъзнаем, че децата го правят нарочно. Когато
осъзнаем, че имат чувство за хумор, и ги видим как се шегуват и се учат да
манипулират емоциите ни. Ако ни обичат, скоро се научават и да лъжат, да ни
щадят и да се преструват, че са щастливи. Научават желанията ни. Въобразяваме
си, че ги познаваме, но те имат собствени фотоалбуми и порастват между
страниците.
Колко ли пъти майката е
стояла до колата пред къщата, гледала е часовника и е викала нетърпеливо името
на сина си? Днес няма нужда да го прави. Той седна на предната седалка още
преди няколко часа, докато тя оправяше багажа. Някога мускулестото му тяло сега
е слабо, след като тя седмици наред трябваше да го кара да се храни насила. Той
гледа през прозореца с празен поглед.
Какво може да прости една
майка на сина си? Как би могла да знае предварително? Родителите не вярват, че
малкото им момче ще порасне и ще стане извършител. Не знае какви кошмари сънува
той, но всяка нощ се буди с писъци. Още от онази сутрин, когато майка му го
откри на пътеката за бягане, скован от студ и страх. Беше се напикал, а сълзите
от отчаяние бяха замръзнали по бузите му.
Той изнасили момиче, но
никой не можа да го докаже. Винаги ще има хора, според които това означава, че
се е отървал, че семейството му е останало ненаказано. Имат право, разбира се.
Но майка му никога няма да има такова чувство.
Туп. Туп. Туп.
Когато колата потегля по
пътя, Мая стои на върха и знае, че Кевин никога няма да се върне тук. Знае, че
го е пречупила. Винаги ще има хора, според които това означава, че е спечелила.
Но тя никога няма да има
такова чувство.
Туп. Туп. Туп.
Стоповете светват съвсем
за кратко и майката поглежда за последно в огледалото за обратно виждане към
къщата, която бе техен дом, и към лепкавите следи върху пощенската кутия, от
която името „Ердал“ бе изчегъртано буква по буква. Бащата на Кевин прибира
багажа в другата колата сам. В онова утро той стоеше до майката на пътеката за
бягане и гледаше сина им, който лежеше на земята със сълзи по блузата и урина
по панталоните. Животът им бе разбит много преди това, но тя едва тогава видя
парченцата. Бащата отказа да ѝ помогне, докато тя отчасти носеше, отчасти
влачеше момчето през снега. Оттогава минаха два месеца, през които Кевин не е
излизал от къщата, а родителите му почти не са си говорили. Животът я е научил,
че мъжете се самоопределят по-различно от жените, а бащата винаги се е
определял с една дума: победител. Откакто се помни, мъжът ѝ втълпява на сина им
все едно и също послание: „Има само три вида хора. Победители, губещи и
зяпачи“.
И сега? Ако не са
победители, тогава какви са? Майката отпуска спирачката, изключва радиото и
завива по пътя. Синът ѝ седи до нея. Бащата сяда в другата кола и потегля в
противоположната посока. Документите за развода вече са в пощата заедно с
писмото до училището, в което се съобщава, че таткото се е преместил в друг
град, а майката и момчето са заминали в чужбина. Най-отдолу е оставен
телефонният номер на майката, в случай че от училището имат въпроси. Но никой
няма да позвъни. Този град прави всичко възможно, за да забрави, че семейство
Ердал някога е било част от него.
След четири часа мълчание
в колата, когато вече са се отдалечили толкова много от Бьорнстад, че наоколо
дори няма гора, Кевин прошепва на майка си: „Мислиш ли, че човек може да се
промени?“.
Тя поклаща глава. По
долната ѝ устна има следи от зъби. Замижава толкова силно, че не вижда пътя
пред себе си. „Не. Но може да стане по-добър.“ Той я хваща разтреперен за
ръката. Тя го държи, сякаш Кевин отново е на три години или сякаш виси от ръба
на скала. Майката прошепва: „Никога няма да ти простя, Кевин. Но никога няма да
те изоставя“.
Туп-туп-туп-туп-туп.
Така звучи този град
навсякъде. Човек може би го разбира само ако живее тук.
Туптуптуп.
На хълма стоят две момичета и гледат отдалечаващите се
коли. Скоро ще навършат шестнайсет години. Едната от тях държи китара, едната
държи пушка.
Отзиви
Все още няма отзиви.