ТРЕТА ГЛАВА
Наташа наклони баретата
си настрани с надеждата, че няма да падне от главата ѝ, и се огледа в
огледалото над мивката в задната част на магазина. Реши да си сложи малко
червило. Краката я боляха след дългия и уморителен ден. Независимо от това тази
вечер тя щеше да си достави удоволствие като награда за добре свършената
работа.
Всеки семестър се
записваше да слуша един курс лекции в колежа. Спираше се на най-забавните или
необикновени според нея предмети. Така една година беше посещавала курс по
ренесансова поезия, на следващата – по поддръжка на автомобили. А този семестър
два пъти седмично щеше до посещава лекции по история на музиката. От днес щеше
да навлезе в нов проблем. Всичко, което научаваше, тя старателно трупаше в
съзнанието си и това ѝ доставяше не по-малко удоволствие, от-колкото на други
жени да колекционират диаманти и смарагди. Не държеше да научи непременно нещо
полезно. Според Наташа едно скъпо колие беше също толкова безполезно, но колко
бе приятно да го притежаваш.
Беше си приготвила
тетрадка, химикалки и бе изпълнена с ентусиазъм. През последните две седмици бе
изчела доста книги по история на музиката в градската библиотека. Гордостта не ѝ
позволяваше да отиде на лекциите съвсем неподготвена. Освен това беше любопитна
да разбере дали преподавателят щеше да вложи емоции в сухите исторически факти.
Изглежда, той бе успял да
предизвика големи вълнения сред женското население на университетското градче.
Ани от сутринта я дразнеше, че се е записала в курса на неотразимия доктор
Спенсър Б. Кимбъл, за когото всички говореха.
Името ѝ се стори много
достолепно, въпреки че Ани говореше за него като за кинозвезда. Нейната
информация беше почерпена от племенницата ѝ – дъщеря на братовчедка ѝ, която
изучаваше музика като втора специалност. Според момичето професорът изглеждал
като „бог на слънцето“ – предаде думите ѝ Ани и Наташа се засмя. Всъщност тя
познаваше творбите на Кимбъл или поне онези, които беше написал, преди
неочаквано и внезапно да престане да композира. Даже беше танцувала под звуците
на неговата Прелюдия в до минор.
Преди милион години – напомни
си, когато излезе на улицата. Сега тя щеше да се запознае с гениалния
композитор и с неговите виждания за музиката. А може би дори да преоткрие с
негова помощ някои класически произведения, които обичаше.
Сигурно е някой темпераментен
артистичен тип – предположи Наташа и подложи лицето си на освежаващия вечерен
ветрец. Или някой блед ексцентрик с обеца на ухото. Това не я интересуваше.
Искаше само да учи. Лекциите, които посещаваше, бяха не само източник на
огромно удоволствие, но и въпрос на чест. Още ѝ беше неприятно да си спомня
колко беше невежа на осемнайсет години. И че тогава това изобщо не я тревожеше,
признаваше сега Наташа, защото се интересуваше само от балет. Доброволно се бе
отказала от толкова много светове, за да се отдаде изцяло на един. И когато ѝ
го отнеха, тя се бе почувствала като загубено в гората дете.
Но тя беше намерила своя
път по същия начин, както семейството ѝ навремето си бе пробило път от дивите
гори на Украйна до джунглата на Манхатън. Сега Наташа бе по-доволна от себе си
– беше се превърнала в независима, амбициозна американка. И можеше да влезе в
красивата старинна сграда на университета с гордо вдигната глава като всеки
друг първокурсник.
В коридорите се чуваше
шум от забързани стъпки. Усещаше се онова ненатрапчиво достойнство, което Наташа
свързваше с църквите и университетите. В известен смисъл и тук ставаше въпрос
за религия – за вяра в знанието.
В залата вече се бяха
събрали няколко студенти. Направи ѝ впечатление, че аудиторията беше доста
смесена – имаше не само младежи, но и хора на средна възраст. Всички изглеждаха
развълнувани. Погледна часовника си: осем без две минути. Очакваше Кимбъл вече
да е тук, трескаво да подрежда листове хартия и да ги оглежда над очилата си,
отметнал назад рошавата си, дълга до раменете коса.
Разсеяно се усмихна на
младеж с очила с дебели рамки, който я гледаше учудено, като че ли току-що се
бе пробудил от продължителен сън. Наташа се настани на една банка, а той някак
непохватно седна до нея.
– Здравей.
Момчето се стресна, сякаш
го беше ударила с мокър парцал, а не го бе поздравила учтиво. Намести нервно
очилата на носа си и започна да заеква.
– Здравейте. Казвам се…
Тери Мейнърд – завърши след кратка пауза, сякаш най-после си беше спомнил името
си.
– Наташа. – Тя отново му
се усмихна. Хлапето нямаше още двайсет и пет години и изглеждаше безобидно като
пале.
– Досега, хм, не съм ви
виждал в университета.
– Нищо чудно. – От
висотата на своите двайсет и седем години Наташа се чувстваше много
по-възрастна, за да му бъде колежка, но остана сериозна. – Всъщност посещавам
само този курс. За удоволствие.
– За удоволствие ли? –
Тери, изглежда, се отнасяше много сериозно към музиката. – Знаете ли кой е
доктор Кимбъл? – Произнесе името със страхопочитание и почти шепнешком.
– Да, чувала съм за него.
А вие сигурно сте музикант?
– Да. Надявам се –
разбира се, един ден – да свиря в Ню-йоркския симфоничен оркестър. – Нервните
му пръсти отново посегнаха към очилата. – Свиря на цигулка.
Наташа отново се усмихна
и той преглътна мъчително.
Сигурно сте
много добър.
А вие на какво
свирите?
– На музикални кутии. –
Засмя се и се облегна на стола. – Извинявайте. Всъщност не свиря на никакъв
инструмент. Но обичам да слушам музика и реших, че ще ми е приятно да посещавам
този курс. – Погледна часовника на стената. – Естествено, ако се състои.
Изглежда, нашият многоуважаван професор обича да закъснява.
В същия момент
многоуважаваният професор се изкачваше тичешком по стълбите, като се проклинаше
мислено, че бе приел да води вечерния курс. Първо помогна на Фреди да си напише
домашното и двамата криво-ляво се справиха с въпроса: „Колко животни виждате на
картинката?“. След това успя да я убеди, че брюкселското зеле е много по-вкусно
от юфката, но пък се наложи да се преоблече, защото след прегръдката на любящата
му дъщеря ръкавът на ризата му се оказа изцапан с някакво лепкаво вещество с
неизвестен произход. Накрая меч-таеше само за приятна книга и чаша бренди.
Но вместо да се отпусне в
креслото и да си почине, трябваше отново да се изправи пред жадни за знания
студенти, които много искаха да разберат как е бил облечен Бетовен, докато е
писал Девета симфония.
Влезе в залата в
отвратително настроение.
– Добър вечер. Аз съм
доктор Кимбъл. – Разговорите веднага замряха. – Първо, искам да се извиня за
закъснението. Второ, предлагам всички да седнат по местата си и да започваме.
Докато говореше, очите му се местеха из стаята. Изведнъж забеляза смаяния
поглед на Наташа.
– Не може да бъде. – Без
да се усети, беше го произнесла на глас. „Сигурно е някаква шега – помисли си,
– при това гадна.“ Този – или по-точно „онзи“ мъж, в небрежно елегантно сако,
се оказа Спенсър Кимбъл, чиито пиеси толкова обичаше и беше танцувала по
неговата музика. Композиторът, който на двайсетгодишна възраст беше изнасял
концерти в „Карнеги Хол“ и бе провъзгласен за гений. Нима мъжът, който се опита
да я ухажва в магазина за играчки, беше великото светило доктор Кимбъл?
Беше смехотворно,
отвратително или…
Прекрасна е, мислеше
Спенс, докато я гледаше. Направо невероятно. Само да не се засмее на глас.
Значи руската принцеса беше негова студентка. Това вече беше много по-приятно
от една спокойна вечер в креслото с чаша бренди в ръка.
– Сигурен съм – продължи
след продължителна пауза, – че за всички нас следващите няколко месеца ще се
окажат изключително приятни.
Наташа съжали, че не се
записа на курс по астрономия. Можеше да научи толкова интересни неща за
звездите и планетите. И за астероидите. Колко щеше да е приятно да се занимава
със… например със земното притегляне и инерцията. Или с каквото и да било.
Определено беше по-полезно да се запознае със спътниците на Юпитер, отколкото с
бургундските композитори от края на XV век.
Ще се преместя – реши тя.
– Още утре сутринта. Даже веднага би напуснала залата, ако не се опасяваше, че
доктор Кимбъл ще започне да ѝ се подиграва.
Стисна здраво
химикалката, преметна крак върху крак и се закле изобщо да не слуша какво
говори.
За съжаление имаше много
приятен глас.
Наташа нетърпеливо
погледна часовника. Оставаше най-малко час. Нищо, щеше да изчака. Все едно че е
пред зъболекарски кабинет. Или на друго място. За да не слуша гласа на Спенс,
започна да люлее крак и да драска в тетрадката си.
Така и не разбра кога
драсканиците преминаха в бележки, а тя започна да се замисля върху думите му.
Той накара композиторите от петнайсети век да оживеят, а тяхната музика да
зазвучи в съзнанието ѝ. Рондо, виралези, балади. Наташа почти чуваше с ушите си
тритактовите пиеси от зората на Ренесанса и беше потресена от извисената
възхвала на бога в месите.
Колко интересно се оказа
вечното съперничество между църквата и държавата, каква забележителна роля е
изпълнявала музиката в политическия живот. Представяше си просторни бални зали,
препълнени с елегантни и надменни велможи, които с еднакво удоволствие
поглъщаха звуците на музиката и вкусната храна.
– Следващия път ще говорим
за франко-фламандската школа и развитието на такта. – Спенс се усмихна и
допълни: – И ще се постарая да не закъснявам.
Нима беше свършил? Наташа
вдигна поглед към часовника и с изненада установи, че минаваше девет.
– Страхотен е, нали?
Обърна се към Тери. Очите
му блестяха щастливо зад дебелите стъкла на очилата.
– Да. – Колкото и да ѝ бе
неприятно да признае, това беше самата истина.
– Само да го чуеш в
часовете по теория. – В същия момент Тери забеляза, че няколко души се струпаха
около неговия кумир. Можеше само да им завижда. Той още не бе събрал достатъчно
смелост, за да се приближи до него. – Нали ще се видим във вторник?
– Какво? О, да. Лека нощ,
Тери.
– Бих могъл, ъ… да те
закарам. Ако искаш. – Изобщо не му мина през ум, че бензинът му беше на
свършване, помпата
– развалена. Наташа
благодари с разсеяна усмивка, която предизвика в гърдите му сърцебиене в ритъма
на ча-ча.
– Много си любезен, но
живея наблизо. – Надяваше се, че ще успее да се измъкне от стаята, докато Спенс
разговаря със студентите. Но не позна.
Той просто протегна ръка
към рамото ѝ и я спря.
Наташа, искам
да поговорим.
Не мога.
Бързам.
– Няма да те забавя
много. – Кимна за довиждане на по-следните студенти, облегна се назад и се
ухили. – Трябваше да прочета по-внимателно списъка на студентите от вечерния
курс, но, от друга страна, колко е приятно да знаеш, че още се случват чудеса.
– Зависи от гледната
точка, доктор Кимбъл.
– Спенс. – Той
продължаваше да се усмихва. – Лекцията свърши.
– Виждам. – Кимна
царствено и той отново си помисли, че изглежда като истинска руска принцеса. –
Моля да ме извините, но трябва да си вървя.
– Наташа. – Цялото ѝ
същество излъчваше нетърпение, когато спря и се обърна към него. – Не ми
приличаш на човек, който не вярва в съдбата.
– В съдбата?
– От всички аудитории във
всички университети на света ти влезе точно в моята.
Не бива да се усмихва. За
нищо на света. Но устните ѝ леко трепнаха въпреки гласа на разума.
А аз го
отдадох на лошия си късмет.
Защо избра да
учиш точно история на музиката? Тя закрепи чантата на рамото си.
Хвърлих чоп:
музика или астрономия. Падна се музика.
– Странна история.
Прилича на вълшебна приказка. Искаш ли да пийнем по чаша кафе? И да си
поговорим. – В очите ѝ отново се появи онази изпепеляваща ярост, която ги
превърна от наситено кадифе в адски огньове. – Защо се ядосваш толкова? –
Въпросът бе отправен по-скоро към него самия, отколкото към нея. – Да не би в
този град поканата на чаша кафе да се смята за неприлично предложение?
– Сам би трябвало да се
досетите, доктор Кимбъл. – Обърна се да излезе, но той я изпревари и толкова
силно блъсна вратата, че Наташа смаяно отстъпи назад. Забеляза, че е ядосан не
по-малко от нея. Много важно. За миг си бе помислила, че не е толкова лош.
Непочтен, но добродушен. А сега в него нямаше и капчица доброта. Красивото му
лице беше като издялано от камък.
Какво искаш да
кажеш?
Първо ми
отворете вратата.
– С удоволствие. Но след
като отговориш на въпроса – Спенс наистина бе разярен. От години не беше
изпитвал този мощен, раздвижващ кръвта гняв. Прекрасно усещане. – Това, че аз
те харесвам, съвсем не означава, че трябва да ми отговориш със същото.
Тя вдигна гордо брадичка,
вбесена, че толкова много харесва тези сиви като буреносно небе очи.
Вярно е. Не
съм длъжна.
Много добре. – С удоволствие би я удушил за тези
думи.
– И все пак не разбирам
защо всеки път, когато ме видиш, се държиш така, като че ли искаш да ме удариш.
– Защото мъжете като вас
заслужават да бъдат удряни.
– Мъжете като мен –
повтори замислено, опитвайки се да проумее смисъла на тези думи. – Какво
означава това? Стоеше надвесен над нея. Също както в магазина, когато неволно я
бе докоснал, Наташа усети силното му привличане. Това беше достатъчно, за да я
извади от равновесие.
– Да не си въобразявате,
че само защото имате красиво лице и приятна усмивка, можете да правите каквото
си искате?
– изсъска тя и преди да е
успял да реагира, го удари с тетрадката по гърдите. – Смятате, че само да
щракнете с пръсти – по-каза с театрален жест какво има предвид, – и всички жени
падат на земята в захлас. Да, но не и аз.
Спенс забеляза, че когато
е ядосана, руският акцент ставаше много силен. Но беше озадачен от обвиненията ѝ.
– Не помня да съм щракал
с пръсти.
Наташа изрече кратка, но
изразителна украинска ругатня и сграбчи дръжката на вратата.
Значи искате да пием кафе? Добре, съгласна съм. Но
първо искам да се обадим на жена ви и да я поканим да дойде с нас.
На кого да се обадим? – Хвана я за ръката и тъй като
Наташа бе успяла да отвори вратата, отново я затвори с трясък.
Нямам никаква
жена.
– Нима? – Гласът ѝ беше
пропит с презрение; в очите ѝ проблесна гняв. – Жената, с която дойде в
магазина, сигурно ти е сестра, нали?
При други обстоятелства
сигурно щеше да му се стори смешно. Но сега не разбираше в какво точно го
обвиняват.
Нина ли?
Всъщност, да. Тя ми е сестра. Наташа отвори вратата и изсумтя с отвращение.
Колко удобно.
Изпълнена със справедливо
негодувание, профуча по коридора и излезе от входната врата. Токчетата ѝ ядно
потропваха надолу по стълбите. За малко да се препъне на последното стъпало,
тъй като някой я спря и я завъртя към себе си.
Много си
нахакана.
Аз? – Задъха
се от възмущение. – Аз ли съм нахакана?
– Винаги всичко знаеш, нали?
– Спенс се възползва от предимството на ръста си и я изгледа от горе на долу.
По лицето му премина сянка, а по гласа си личеше колко е възмутен. Вече изобщо
не изглеждаше странен или непохватен, тъй като напълно се владееше. – Или
по-точно си въобразяваш, че знаеш всичко за мен.
– От пръв поглед се вижда
какво представляваш. – Силните му пръсти здраво стискаха ръката ѝ. Стана ѝ
неприятно, когато усети, че не изпитва само гняв, но и най-примитивно сексуално
привличане. За да го преодолее, рязко отметна назад косата си и изсъска: – Типичен
женкар.
– Интересно дали има
начин да падна още по-ниско в очите ти?
– Съмнявам се.
– При това положение не
виждам защо трябва да се държа възпитано.
Тетрадката изхвърча от
ръката ѝ, когато я привлече към себе си. Задъха се от изненада, когато устата
му покри нейната. След това я завладя, Наташа искаше да се противопостави.
Непрекъснато си повтаряше, че трябва да се отскубне от прегръдката му.
Но от шока – дано това бе
единствената причина – ръцете ѝ бяха омекнали и се отпуснаха безсилно край тялото.
Не биваше да го прави.
Постъпката му беше непростима. И в същото време – о, господи! – толкова бе
хубаво. Инстинктивно Спенс беше отключил страстта, която отдавна дремеше в
тялото ѝ. Кръвта се възпламени във вените ѝ. Съзнанието ѝ се замъгли. Като през
сън чу как някой се смее на улицата, после клаксона на кола и отново настъпи
тишина.
Тихо промърмори някакво
възражение и се засрами от себе си. Той обаче не ѝ обърна внимание и Наташа
изцяло се отдаде на целувката.
Да я целуваш беше като да
вървиш през минно поле. Всеки момент Спенс очакваше да избухне бомба и да го
разкъса на парчета. Трябваше да спре още в началото, но усещането за опасност
му подейства още по-възбуждащо.
А тя наистина беше
опасна. Зарови пръсти в косата ѝ и веднага усети как земята се разтърси под
краката му. Усети обещание и заплаха за титанична, всепоглъщаща страст. Усети я
по устните ѝ, въпреки че тя се опита да я скрие. А също така в напрегнатата
стойка на тялото ѝ. Тази жена беше способна да го превърне в свой роб.
Непознато, неизпитвано
досега желание го удари като тежък юмрук. В съзнанието му затанцуваха образи от
огън и дим. Нещо се бореше да излезе на свобода, като птица, която се блъска в
решетките на своята клетка. Усещаше напрежението. След това Наташа се отскубна
от ръцете му и го изгледа с огромните си изразителни очи.
Не можеше да си поеме
дъх. За миг се бе уплашила, че ще умре на място от това ненужно и срамно
желание, обхванало цялото ѝ същество. Изгледа го предизвикателно и си пое дъх.
– Няма човек, когото
мразя повече от теб.
Той разтърси глава, за да
проясни мисълта си. Заради нея се чувстваше замаян, оглупял и напълно
безпомощен. Изчака, докато си възвърне способността да говори.
– Много ме ласкаеш,
Наташа. – Слезе едно стъпало надолу и очите им се изравниха. На миглите ѝ
трепна сълза, но очите ѝ проблясваха презрително. – Хайде да си изясним някои
неща Мразиш ме, защото те целунах или защото ти хареса? Тя направи рязко
движение с ръка. Спенс лесно можеше да избегне плесницата, но прецени, че си я
беше заслужил. И когато отново настъпи тишина, имаше чувството, че резултатът
се бе изравнил.
– Никога повече не се
приближавай до мен – каза тя, като дишаше тежко. – Предупреждавам те: ако го
направиш – няма да се съобразявам с никого и с нищо. Ако не беше дъщеричката
ти… – Замълча и се наведе да си събере нещата. Беше наранил гордостта и
самоуважението ѝ. – Изобщо не заслужаваш това прекрасно дете. Спенс отново я
сграбчи за ръката, но този път изразът на лицето му я изплаши.
– Права си. Не заслужавам
Фреди и вероятно никога няма да я заслужа, но тя е единственото, което имам.
Майка ѝ – моята съпруга – почина преди три години.
След това я пусна и си тръгна.
За миг премина под светлината на уличната лампа и се скри
в тъмнината. Притиснала чантата към гърдите си, Наташа безсилно се отпусна на
най-долното стъпало.
Отзиви
Все още няма отзиви.