Моята прекрасна книжарничка

Купихме книжарница. Във Виена. Написахме мейл с едно число, подадохме оферта, назовахме сума, с която не разполагахме, и след няколко седмици пристигна отговорът: „Вие си купихте книжарница!“. Такива неща ти се случват само в Ибей, когато се подадеш на изкушението и предложиш повече, отколкото си искал, защото детето ти толкова силно си мечтае за книгите на Хари Потър, и ти си написал там онова число, а след това не се намира никой, ама наистина никой, който да предложи повече. Така и ние подадохме оферта за някаква книжарница в град, в който не живеем, с пари, които нямахме. И я получихме. Ами сега? Сега трябва да продължим напред.
Да продължим напред, означава, че Оливер трябва да напусне хубавата си и добре платена работа в голямо немско издателство. Аз пък се сбогувам с идеята да бъда литературен критик, връщам пропуска за радиото и се изповядвам пред момичетата от готиния общ офис в Стария град на Хамбург, че трябва да си търсят нова наемателка. Обясняваме и на шестнайсетгодишния си син, северногерманец от главата до петите и за пръв път влюбен, че се пренасяме във Виена. Обаждаме се на приятеля с наследството и го питаме дали предложението му да ни заеме значителна сума е още в сила. Обаждаме се на приятелите във Виена и питаме дали предложението им да се нанесем временно у тях, е още в сила.
А всичко започна толкова безобидно. Дъждовното хамбургско лято ни мачкаше настроението, така че се пренесохме за две седмици при приятели във Виена. Да лежим мързеливо в градината, от време на време на басейн, хойригер  заведения на открито, срещи с приятели – това беше планът.
Вечеря с приятел, представител на едно издателство, промени всичко. Клюки от бранша и ах, колко жалко, че не живеете във Виена, защото, представете си, има една малка книжарничка, която просто затвори, на добро място, с редовна клиентела.
След няколко бели шприцера  всичко е ясно. Книжарницата с традиции, която преди няколко дни по кой знае какви причини просто не отворила врати, ще е нашето бъдеще. Поне на теория. Една такава малка книжарничка във Виена звучи добре, нали, и колкото пљ се проточваше вечерта, толкова по-логично изглеждаше. Книжарницата е наша!
На следващата сутрин имахме само смътни спомени за еуфорията от нощта, така че след закуска не се отправихме към басейна.
Само да погледнем, без никакви ангажименти. И действително: книжарница с кафява дограма на витрината от 70-те, зад зацапаните стъкла пълни стелажи, вътре цари мрак, а на вратата виси написана на ръка бележка: От 1 август книжарницата е затворена. Благодарим на всички клиенти за дългогодишната им вярност.
– Идеята си е шантава, но защо не проучиш нещата и кои са собствениците? – Оливер знае винаги кое копче трябва да натисне при мен. Така че веднага сядам на телефона и говоря с всички от бранша, които в момента не са в отпуска.
Научавам: това била книжарница с традиции, поне през 70-те и 80-те. Последният собственик бил син на семейството, но никой не знае подробности. Успявам, естествено, да се свържа с притежателя, и два дни по-късно имаме оглед. Съвсем без никакви ангажименти. Идеята е и без това шантава. Но какво ни пречи да погледнем? Така че заставаме в мрачно помещение от четиридесет квадратни метра, стелажи до тавана, мръсен линолеум на пода, въртящи се колони с книги, претъпкано и тясно, примигваща неонова лампа – и ни харесва. Всъщност, разбира се, я намираме за грозна, но някак си… имаме добро усещане. В задната стая има вита стълба от ковано желязо, която води стръмно нагоре към жилището, което се разпростира на целия първи етаж на сградата. Е, жилище е прекалено голяма дума. „Обектът се отдава само заедно с горния етаж“, уточнява собственикът, аз отвръщам: „Благодаря, не проявяваме интерес“, а Оливер не казва нищо, очите му заблестяват и започва да обхожда стаите с големи крачки. Помещение за опаковане на стоката с шкафчета за персонала и голяма маса по средата, кашони, кантар, машина за облепване с марки. Следва голямо офисно помещение с две стари писалища, които, изчистени и поправени, биха минали за „винтидж“, стая за копиране, тъмна стаичка, а зад нея още няколко малки стаи, пълни догоре с книги, кутии и декоративни материали от няколко десетилетия. Посивяла пластмасова елха стърчи подигравателно от купчина кашони и стари книги. „Хубав апартамент“, чувам мъжа си да промърморва и се заглеждам в тапетите, по които едвам-едвам личат шарките от нашето детство. Майсторско изпълнение на майстор любител. Замълчавам.
На ярката светлина на улицата пред магазина всичко изглежда като абсурден сън. Мълчим.
– И? – пита мъжът ми.
– Какво и? – питам аз.
– Как ти се струва?
– Ужасно. А на теб?
– И на мен.
– Значи…
…
– Но има потенциал.
– Да, но жилището е непоносимо.
– Защо? Ще стане готин огромен апартамент! Погледни, в стаята за опаковане отива кухнята, в големия офис с писалищата разполагаме трапезарията, а там, където е ксероксът, правим малка стая за телевизия. Тъмната стаичка превръщаме в баня и остават няколко малки стаи за спане и за децата.
– Ти си луд.
– Да де.

Дотук с почивката ни на люлката в градината. Не бихме ли могли… ами ако… може би… какво би станало, ако… Виенските ни приятели не ни улесняват, предлагайки да живеем у тях, докато имаме собствен дом. Просто ей така. А освен това има и един стар приятел, добре де, всъщност мое бивше гадже, който живее от наследството си и който, без много да умува, ни предлага безлихвен заем. И той просто ей така.
За мен всичко това наподобява прочутите невъзможни фигури на Ешер : гледаш ги и си убеден, че виждаш една картина. Момент по-късно ги поглеждаш пак и виждаш точно обратното. За какво ни е всъщност промяна? Имам щастието да съм се запознала с най-добрия мъж на света. Да живея в един от най-готините големи градове. Обитаваме прекрасно жилище в стара къща в университетския квартал на Хамбург, имаме приятни съседи. Малкото дете има едно от много търсените места в целодневна детска градина, а голямото дете посещава добро училище, където е напълно интегрирано. Имам интересна работа, поне на половин работен ден, време за децата и въпреки всичко за пръв път в живота си се усещам финансово подсигурена. А Оливер? Издигна се от малък книжар от германската провинция до така наречения маркетинг мениджър на едно от най-важните немски издателства. Обича си работата, шефът му го подкрепя, можем наистина да сме доволни. И сме. Но… Какво би било, ако започнем нещо общо? Да изградим нещо общо? Да работим заедно? Да рискуваме?
Пресмятаме, дискутираме, телефонираме и на всеки час променяме мнението си. Супер идея. Цялата работа е пълно празноглавие. Непостижимо. Бъдещето ни. Фалитът ни.
Как се изчислява колко книги трябва да продадеш, за да изхранваш с това четиричленно семейство? Някой ми споменава за някакъв си представител, който много отдавна е работил в тази книжарница за няколко години. Обаждам му се, той си спомня смътно за този период от живота си.
– Я кажи, Гюнтер, какъв оборот правехте тогава?
– Господи, та това е било преди двайсет и пет години! Нямам идея.
– Моля те, опитай се да си спомниш! Важно ми е!
– Ами, помня, че… по Коледа… ако имахме оборот от 100 000 шилинга на ден, шефката отваряше бутилка шампанско.
А, това е вече нещо. Имаме някаква цифра. Дневен оборот. Преди двайсет и пет години. В друга валута. И с тези предпоставки сега изчисляваме очаквания годишен оборот. Несериозно? Разбира се.