Хиляда години молитви

Normal
0

false
false
false

MicrosoftInternetExplorer4

Хиляда
години молитви
(разказ)

Ракетен инженер, отвръща г-н Шъ, когато го попитат за професията му
в Китай. Пенсиониран, добавя послеот
скромност, щом започнат да му се възхищават. Г-н Шънаучи тази фраза от жената в Детройт, на която се опита да обясни
характера на работата си и си помагаше, като рисуваше картинки, когато думите
не му достигаха. „Ракетен инженер“,възкликна тя
и се изсмя на глас.

Хората, които
среща в Америка, по начало добронамерени,стават още
по-благоразположени, щом научат за професията му,затова той
обича да повтаря думите й винаги,
когато е възможно.Пет дни след като е пристигнал на
гости на дъщеря си в този градот Средния
запад, г-н Шъ вече е завързал доста запознанства.

Майки с
бебешки колички му помахват. Двойка старци, мъжът вкостюм, а жената с пола,  дват в парка всяка сутрин в девет –
тя,с ръка върху неговата; спират се и
го поздравяват, говори винагимъжът, а тя
се усмихва. Една жена от старческия дом в съседнатапресечка идва да си бъбри с него. На седемдесет и седем е, с двегодини по-стара от него, и е иранка по рождение. И макар и двамата
да говорят съвсем малко английски, нямат проблем с разбирането и за нула време
се сприятеляват.

– Америка
добра страна – често казва тя. – Синове правятбогати пари.Америка наистина едобра
страна. Дъщерята на г-н Шъ работи като библиотекарка в отдела за Източна Азия в
библиотекатана колежа и печели за година повече,
отколкото той за двайсет.

– Дъщеря ми, и тя прави много
пари.

– Обича Америка. Добра страна
за всички.

– Да, да. Ракетен инженер съм
в Китай. Но много беден.

Ракетен инженер, знаете –
казва г-н Шъ и с ръцете си показвавръх.

– Обичам Китай. Китай добра
страна, много стара – казважената.

– Америка млада страна, обича
млади хора.

– Америка щастлива страна.

– Младите
хора са по-щастливи от старите – отвръща г-н Шъ,после се
усеща, че е направилтвърде прибързано заключение.

Самият той
се чувства в този момент по-щастлив, отколкото вкойто и да е
друг момент отживота си. Жената пред него, коятообича всичко със или без причина, също изглежда щастлива.Понякога английският им свършва. Тя минава на персийски, примесен
с по някоя английска дума. На г-н Шъ му е труднода й говори на китайски. Тогава тя е тази, която води разговорасама в продължение на десет-двайсет минути. Той кима и сеусмихва на воля. Не разбира много от това, което му казва, ноусеща радостта є да му говори, същата онази радост, която тойизпитва да я слуша.

Г-н Шъ
започва с нетърпение да очаква сутрините, в коитоседи в парка
и я чака. Обръща секъм нея с „Мадам“, защотоникога не е попитал за името й. Мадам се облича в цветове,които не
може да си представи, че жена на нейната възраст илиот мястото, откъдето идва, може да носи – червено и оранжево,виолетово и жълто. Има чифт метални шнолки, бяло слонче и

синьо-зелен
паун. Те хлабаво притискат оредялата й коса и товаму напомня за дъщеря му, когато беше малко момиченце, ощепреди косата є да е пораснала напълно, с пластмасова пеперуда,
която висеше халтаво над челото. За миг му се ще да признае на мадам колко му
липсва времето, когато дъщеря му бешеневръстна и
хранеха надежди за живота си. Но е убеден, предидори да е
започнал, че няма да се справи с английския. Освентова няма навика да говори за миналото.

Вечер,
когато дъщеря му се връща вкъщи, г-н Шъ е приготвилвечерята. Преди няколкогодини,
когато жена му умря, той сезаписа в
готварски курс и оттогава насам изучава кулинарнотоизкуство със същия плам, с който изучаваше математика и физика в
студентските си години.

– Всеки човек се ражда с
повече таланти, отколкото би могълда използва
– казва на вечеря. – Никога не бих си представилдори, че ще
се запаля по готвенето, ама ето ме – по-добър готвач, отколкото съм си
представял.

– Да, много впечатляващо –
отвръща дъщеря му.

– И по същия
начин – той й хвърля бърз поглед – животътни носи повече щастие, отколкотосме си
мечтали. Трябва самода се обучим как да го търсим.

Дъщеря му не
отговаря. Макар и да се гордее, че е сготвили че тя го
хвали, яде малко и сякаш насила. Безпокои го фактът,че тя не изпитва достатъчно ентусиазъм в живота си, както сеполага. Разбира се, има си причини, току-що е разведена следседем години брак. Бившият му зет се върна в Пекин за постоянно
след развода. Г-н Шъ не знае какво е повело лодката набрака им към подводната скала, за да се блъсне в нея, но каквато и
да е причината, сигурно не е нейна вината. Тя е скроена задобра съпруга, с мек глас и добро сърце, изпълнителна, еднапо-млада версия на майка си. Когато му се обади да съобщи заразвода, г-н Шъ си я представи неутешима и наранена, затовапоиска да я посети в Америка, да й помогне да се възстанови.Тя отказа и
той започна да й звъни всеки ден и да я моли, катохарчеше голяма част от месечната си пенсия за международниразговори. Накрая тя се съгласи, когато той заяви, че желанието му
за седемдесет и петия му рожден ден е да види Америка.

Беше лъжа,
но се оказа добра причина. Америка си струва да япогледнеш,
дори повече,Америка го прави нов човек, ракетенинженер, добър събеседник, любещ баща, щастлив човек.

След вечеря
дъщеря му или се оттегля в стаята си да чете,или отпрашва
с колата и се връща по среднощ. Г-н Шъ я молида излизат
заедно, да я придружава по кината, в които си представя, че ходи сама. Тя
отказва любезно, но категорично. Съссигурност не
е здравословно за една жена, особено за умозрителна личност като дъщеря му, да
прекарва твърде много времесама.Той
започва да говори повече, за да разсее самотата й, дазадава въпроси за онази част от
живота й, на която не е свидетел. Как беше
на работа днес, пита. Добре, отвръща тя уморено. Без да се обезкуражава, той
задава въпроси за колегите й,дали са повече жени, отколкото мъже, на каква възраст са, далиса женени, дали имат деца. Пита какво яде на обяд, какъв компютър
използва, какви книги чете. Разпитва за старите й приятели от училище, хора, с които смята, че е загубила контактзаради срама от развода. Пита я за плановете є за бъдещето,като се надява, че разбира колко спешно трябва да уреди ситуацията.
Жените в годините за женене – двайсетте и началото натрийсетте – са като лишей, отскубнат от дървото; с всеки изминал
ден стават по-малко свежи и по-малко желани и много скоро губят стойността си,
та трябва да се отървеш от тях на намалена цена.

Г-н Шъ е
достатъчно разумен да не споменава за ценитепри
разпродажба. Но пък не може да устои да не изнесе лекцияза плодотворността на живота. Колкото повече говори, толковаповече се трогва от собственото си търпение. Дъщеря му обачене се поддава. Яде все по-малко и ден след ден става все
по-мълчалива. Когато най-накрая той заявява, че тя не се радва наживота както се полага, тя го пита:

– Как стигна до това
заключение? Живея си живота многодобре.

– Това е лъжа. Щастливият
човек никога не е толковамълчалив!

Тя вдига поглед от купичката
с ориз.

– Татко, не помниш ли, ти
беше толкова мълчалив. Беше линещастен
тогава?

Г-н Шъ,
неподготвен за подобна прямота от страна на дъщеря си, не може да отговори.
Чака я да се извини и да сменитемата,
както правят възпитаните хора, щом разберат, че поставят околните в неловко
положение с въпросите си, но тя несе отказва.
Очите й зад очилата, широко отворени и
настойчиви, му напомнят момичето, което беше като малка. На четириили пет вървеше непрекъснато по петите му, задаваше въпросии изискваше отговори. Очите също му напомнят майка й; в определен етап от брака им тя го гледаше с този въпросителенпоглед и чакаше отговор, който той нямаше.

Въздъхва и казва:

– Разбира се, винаги съм бил
щастлив.

– Ето, татко. Човек може да
бъде мълчалив и щастлив, налитака?

– Защо тогава не разговаряш с
мен за своето щастие? Разкажи ми за работата си.

– Ти също не разправяше много
за своята работа, помнишли? Дори когато питах.

– Ракетен инженер, знаеш как
е. Службата ми беше секретна.

– Ти за нищо не говореше
много – възрази тя.

Г-н Шъ отваря уста, но думите
не идват. След малко отронва:

– Сега говоря повече, нали?
Подобрявам се значи.

– Определено.

– От това имаш нужда и ти.
Говори повече. И започни веднага.

Дъщеря му не
проявява същия ентусиазъм. Довършва храната си бързо и мълчаливо и излиза,
преди той да е приключил.

На следващата сутрин г-н Шъ
споделя с Мадам.

– Дъщерята не е щастлива.

– Дъщерята щастливо нещо да
имаш – отвръща Мадам.

– Разведена е.

Мадам кимва
и започва да говори на персийски. Г-н Шъ нее сигурен,
че тя знае значението на думата развод. Жена катонея, която
тъй смело е влюбена в света, сигурно е била защитена от неприятните страни на
живота от съпруга си, от синовете.

Той я
поглежда – лицето й грее от
говорене и смях – и почти й завижда за
енергията, коятодъщеря му, с четирийсет годинипо-млада, не притежава. Днес Мадам е облякла оранжева блузас щампирани виолетови маймуни, провесени и захилени; главата си е
увила в шал в същия десен. Вярно, че е разселена, нощастливо разселена, без съмнение. Той се мъчи да си спомникакво знае за Иран и съвременната му история; с ограниченитеси познания може само да заключи, че Мадам е жена с късмет.

Той също е
късметлия, независимо от малките или по-големинещастия.
Колко невероятно,мисли си, че той и Мадам, и двамата
от различни светове и с различни езици, имат тази възможност да седят и да
разговарят на есенното слънце.

– В Китай
казваме: Xiu bai shi ke tong zhou – обажда се той,когато тя млъква. Трябват триста години, за да получиш
възможността да пресечеш река заедно с друг човек в една лодка, понечва да й обясни на английски, но пък, каква ли е разликатамежду езиците? Мадам ще го разбере със или без превод.

– Това,
че успяхме да се срещнем и да разговаряме – сигурно е отнело дълго време и
многомолитви, за да стигнемдотук – обяснява й на
китайски.

Мадам се усмихва в
потвърждение.

– Има си
причина във всяко общуване, това означава поговорката. Съпруг и съпруга, деца и
родители, приятели иврагове,
непознати, с които се сблъскваш на улицата. Нужниса три хиляди години молитви, за да сложиш главата си долюбимата на възглавницата. А за баща и дъщеря? Може бихиляда. Не е случайно, че двама души се оказват обвързаникато баща и дъщеря, това е сигурно. Но дъщерята, тя не разбира
това. Вероятно си мисли, че съм досадник. Предпочитада си затворя устата, защото ме е познавала такъв досега.Не разбира, че не говорех много с майка є и с нея, защото вония години бях ракетен инженер. Всичко беше секретно.Работехме по цял ден, а вечер охраната събираше бележниците ни и
всичките ни записки. Подписвахме се върху досиетата в архива и така приключваше
всеки работен ден. Никога не ни позволиха да кажем на семействата си какво работим.
Бяхме обучени да мълчим.

Мадам слуша
със скръстени върху сърцето длани. Г-н Шъне е седял
тъй близко до жена насвоята възраст, откакто съпругата му
умря; та дори и когато беше жива, никога не бе разговарял толкова дълго с нея.
Очите му натежават. Невероятно – тойпропътува
половината свят, за да дойде при дъщеря си и да компенсира всички разговори,
които й е отказвал, докато беше млада, и
какво открива – че тя не се интересува от думите му. Представи си Мадам – една
непозната, която дори не знае езика му,го слуша с
повече разбиране. Г-н Шъ масажира очите си с палци. Мъж на неговата възраст не
бива да се оставя на нездравословни емоции; поема дълбоко въздух и се засмива.

–
Естествено, има причини и за лошите взаимоотношения –сигурно трябва да се моля споловин уста
за дъщерята впродължение на хиляда години.Мадам кимва сериозно. Тя го разбира, убеден е, но не искада я натоварва с дребните си нещастия. Потрива ръце, сякаш дасе отърве от праха на спомените.

– Стари
истории – казва на най-добрия си английски. – Старите истории не са вълнуващи.

– Обичам
историите – изрича Мадам и се разбъбря. Г-н Шъя слуша, а
тя се усмихва през цялото време. Той гледа как захилените маймуни на главата є
се клатят нагоре-надолу, когато сесмее.

– Късметлии
сме ние – обажда се, когато тя млъква. – ВАмерика
можем да говорим за всичко.

– Америка
добра страна – потвърждава тя. – Аз обича Америка.

Същата вечер
г-н Шъ казва на дъщеря си:

– Запознах
се с една иранка в парка. Познаваш ли я?

– Не.

– Някой ден
трябва да те запозная. Такъв оптимист е. Можеда ти бъде
добър пример, в твоето положение.

– Какво ми е
положението? – пита дъщеря му, без да вдигапоглед от
чинията си.

– Ти ми кажи
– отвръща той. Но когато тя не прави опитда продължи
разговора, продължава: – Минаваш през черенпериод.

– И защо
мислиш, че ще хвърли светлина в живота ми?

Г-н Шъ
отваря уста, но не намира отговор. Бои се, че акопризнае, че
двамата с Мадам говорят на различни езици, дъщеря му ще помисли, че е полудял
старец. Нещата, които в даденмомент ти се
струват разумни, изведнъж стават абсурдни, погледнати от различен ъгъл.
Разочарован е от дъщеря си, с неяговорят един
и същи език, но вече не могат да споделят моментите на близост. След дълга
пауза продължава:

– Знаеш ли,
една жена не бива да задава такива директнивъпроси.
Добрата жена проявява зачитане и знае как да накарахората да говорят.

– Аз съм
разведена, така че със сигурност не спадам къмдобрите жени
по твоите стандарти.

Той смята,
че тя проявява неуместен сарказъм и не й обръща
внимание.

– Майка ти
беше пример за добра жена.

– Успя ли да
те накара да говориш? – пита тя и очите й,вперени в неговите, са по-ожесточени от всякога.

– Майка ти
не би се държала така предизвикателно.

– Тате,
първо ме обвиняваш, че говоря малко. Разприказвам се и ти твърдиш, че думите ми
са непочтителни.

– Говоренето
невинаги е задаване на въпроси. Да говориш,означава да
казваш на хората какво чувстваш към тях, да гиподканяш да
споделят те какво чувстват към теб.

– Тате,
откога се извъди такъв психолог?

– Дойдох да
ти помогна и правя каквото мога – отвръщатой. – Искам
да знам защо бракът ти завърши с развод. Искамда знам защо
не се получи и да ти помогна да намериш правилния човек следващия път. Ти си ми
дъщеря и искам да си щастлива. Не искам да се проваляш повторно.

– Тате, не
съм те питала преди, но колко време смяташ даостанеш в
Америка?

– Докато се
възстановиш.

Дъщеря му се
изправя и краката на стола простъргват попода.

– Сега сме
единственото семейство един за друг – изричатой почти
умолително, но преди да продължи, дъщеря му затваря вратата на спалнята след
себе си. Г-н Шъ поглежда към ястията, едва докоснати от нея, пържените кубчета
тофу, пълнени снакълцани гъби, скаридите с
джинджифил, сместа от бамбукови кълнове, червени чушки и зимен грах. Макар че
тя всяка вечер се възхищава от сготвеното, той чувства как похвалите й санеискрени; тя не знае, че готвенето
се е превърнало за него вмолитва, и оставя молитвите му без
отговор.

Съпругата
щеше да успее да развесели дъщерята – споделя сМадам той на следващатасутрин. Сега
се чувства по-добре,когато й говори на китайски. – Двете бяха по-близки. Не че азне им бях близък. Много ги обичах. Но така става, когато сиракетен инженер. Много работех през деня, а нощем не можех да спра
да мисля за работата си. Всичко беше секретно,та не можех да разговарям със семейството за нещата, които ме
занимаваха. Но съпругата, тя беше най-толерантниятчовек на света. Знаеше, че съм толкова отдаден на работата си и не
искаше да прекъсва мислите ми, а и не позволявашена дъщерята. Сега знам, че не е било здравословно за момичето.
Трябвало е да оставям мислите за работа в службата.Бях твърде млад, за да го разбера. Сега, дъщерята, тя нямакакво да ми каже.

Наистина
беше негова грешката, че не си създаде навик даразговаря с
дъщеря си. Но пък, спори той сам
със себе си, поонова време мъж като него, сред
малцината избрани да работятза велика
кауза, трябваше да се нагърби с повече отговорностикъм работата си, отколкото към семейството. Достойно, нотъжно, въпреки това повече достойно от тъжно.

По време на
вечеря същата вечер дъщеря му го информира,че е
намерила китайска туристическа агенция, която прави обиколки както на
Източното, така и на Западното крайбрежие.

– Ти си тук,
за да видиш Америка, мисля, че е най-добре дасе включиш в
няколко екскурзии, преди да е дошла зимата.

– Скъпо ли
е?

– Аз ще
платя, тате. Нали това искаше за рождения си ден?

Тя му е
дъщеря в крайна сметка; помни желанието му и гозачита. Но
това, което не разбира, е, че Америка, която той искада види, е страната, където тя е омъжена щастливо. Загребвазеленчуци и риба и пълни купичката й.

– Трябва да
ядеш повече – изрича с нежен глас.

– Значи,
утре им се обаждам и ти ангажирам място.

– Знаеш ли,
може би по-добре се чувствам, като си седятук. Вече
съм стар човек, не съм запътувания.

– Но тук
няма много за гледане.

– Защо да
няма? Това е Америка, която исках да видя. Не себезпокой.
Имам си приятели тук. Няма много да ти досаждам.

Телефонът
звъни, преди дъщеря му да отговори. Тя го вдигаи
автоматично отива в стаята си. Той чака да чуе затръшванетона вратата. Тя никога не говори пред него, дори когато непозна-

ти се мъчат
да й продадат нещо по телефона. Няколко
вечери,когато говори по-дълго и с приглушен
глас, той се изкушавашеот идеята да долепи ухо на вратата и
да слуша. Тази вечер обачеизглежда е
размислила и оставя вратата на спалнята отворена.

Той я слуша как говори
английски по телефона с по-остърглас,
отколкото някога я е чувал. Говори бързо и се смее често.

Не разбира
думите й, но по-лошото е, че не разбира
държанието й. Гласът й, твърде остър,твърде силен
и невъздържан, звучитолкова неприятно в ушите му, че за
миг сякаш случайно е зърналголото й тяло, напълно непознат човек, не дъщерята, която познава.

Той я
фиксира с поглед, щом излиза от стаята си. Тя връщаслушалката обратно и сяда намасата, без
да продума. Той наблюдава известно време лицето й, после я пита:

– Кой беше на телефона?

– Приятел.

– Мъж или жена?

– Мъж.

Изчаква да
му даде повече обяснения, но тя изглежда няматакива
намерения. След малко япита:

– Този мъж – той… специален
ли е за теб?

– Специален? Разбира се.

– Доколко?

– Тате, може
би това ще ти помогне по-малко да се притесняваш за мен – да, той е многоспециален. Повече от приятеле – добавя
дъщеря му. – Любовник. Сега чувстваш ли се по-добре, като знаеш, че животът ми
не е толкова нещастен?

– Американец ли е?

– Вече е американец, да, но е
родом от Румъния.

Поне е
израсъл в комунистическа страна, мисли си г-н Шъ,опитвайки се
да намери  положителното
в ситуацията. – Познаваш ли го добре? Той разбира ли те – там, откъдето идваш,
културата ти? Нали знаеш, не бива да правиш една и съща грешкадва пъти. Трябва наистина да си внимателна.

– Познаваме се от много
отдавна.

– Отдавна? Един месец не е
дълго време.

– От по-отдавна, тате.

– Най-много
месец и половина, нали така? Слушай, знам,че те боли,
но жената не бива да се втурва в една връзка, особено в твоята ситуация.
Изоставените жени, те правят грешки всамотата си.

Дъщеря му вдига очи.

– Тате, бракът ми не беше
това, което си мислиш. Не са меизоставяли.

Г-н Шъ я
поглежда в очите – в тях се чете искрена решителност и облекчение. За миг му сеприисква да му спести повечеподробности,
но както повечето хора, щом веднъж е започнала

да говори, тя не може да
спре.

– Тате,
разведохме се заради този мъж. Аз бях тази, коятоизостави
другия, ако държиш даизползваме тази дума.

– Но защо?

– Знаеш, нещата в един брак
могат да тръгнат на зле.

– Една
нощ, прекарана в леглото като мъж и жена, гиправи влюбени за сто дни. Ти беше женена седем години! Какси могла да сториш това на съпруга си. Какъв беше проблемътвсъщност, като изключим малката ти извънбрачна авантюра? –пита г-н Шъ. Последното нещо, за което са я възпитавали е дастане невярна съпруга.

– Няма смисъл да говорим за
това сега.

– Аз съм ти баща. Имам право
да знам – той удря с юмрукпо масата.

– Проблемът
ни беше, че никога не разговарях достатъчносъс съпруга
си. Той винаги подозираше, че крия нещо от него,защото си
мълчах.

– Криела си любовника си.

Дъщеря му не обръща внимание
на думите му.

– Колкото
повече ме караше да говоря, толкова повече мисе искаше да
мълча и да бъда сама. Не ме бива за говорене,както ти сам
отбеляза.

– Но това е лъжа. Току-що
разговаря по телефона толкованевъздържано.
Не само говори, но и се смя, като проститутка.

Дъщерята на
г-н Шъ се стряска от силните му думи и гогледа дълго,
преди да отговори с омекнал глас.

– Различно е, тате.
Разговаряме на английски и е по-лесно.

Не ме бива да говоря на
китайски.

– Това е абсурдно извинение.

– Тате, ако
си израснал с език, който никога не си използвал, за да изразиш чувствата си,
ще бъде по-лесно да научишнов език и
да говориш повече на него. Това те прави нов човек.

– Нима обвиняваш мен и майка
си за своето прелюбодейство?

– Не казвам подобно нещо.

– Но не е ли
смисълът точно такъв? Не сме си свършилидобре
работата, защото сме те отгледали с китайски, и ти синамерила нов език и нов любовник, защото не си можела даразговаряш със съпруга си свободно за брака ви.

– Ти никога
не говореше и мама никога не говореше, а идвамата
знаехте, че има проблем вбрака ви. И аз се научих дане говоря.

– Майка ти и аз никога не сме
имали проблеми. Просто идвамата бяхме мълчаливи.

– Но това е лъжа!

– Не, не е!
Знам, че направих грешка, като бях прекаленоангажиран с
работата си, но трябва да разбереш, че мълчах заради професията си.

– Тате –
рече дъщеря му и го погледна съжалително, – знаеш,че и това е лъжа. Никога не си бил ракетен инженер. Мама знаеше.
Аз знаех. Всички знаеха.

Г-н Шъ се взира в нея
продължително.

– Не разбирам какво искаш да
кажеш.

– Знаеш,
тате. Наистина ти никога не говореше за работата,която
вършиш, но другите – те говореха за теб.

Г-н Шъ се
мъчи да намери думи, с които да се защити, ноустните му
потрепват, без да издадат звук.

Дъщеря му се обажда:

– Съжалявам, тате. Не исках
да те нараня.

Г-н Шъ диша
дълбоко и се мъчи да запази достойнствотоси. В крайна
сметка не му е толкова трудно, защото през целияси живот е
оставал хладнокръвен по време на бедствия.

– Не си ме
наранила. Както каза, говореше само за истината – промълвява и става прав.
Преди да се оттегли в стаята загости, тя
тихичко казва зад гърба му:

– Тате, утре ще те запиша за
онези екскурзии.

Г-н Шъ седи в парка и чака
Мадам, за да се сбогува с нея.

Помолил е
дъщеря си да резервира билет, така че да може даизлети от
Сан Франциско веднага след като се върне от екскурзията. Ще има седмица, преди
да тръгне, но той няма смелост да разговаря с Мадам повече от един път, за да
изяснивсички лъжи, които й е казал за себе си. Не е бил ракетен инженер. Получил беше
образованието и работи като такъв впродължение
на три години от всичките трийсет и осем, коитопрекара на
служба в Института. Трудно е за млад човек дамълчи за работата си, преповтаря наум г-н Шъ. Млад
ракетен инженер, гордост и слава. Искаше просто да споделишс някого това вълнение.

И този някой
беше едно двайсет и пет годишно момиче преди четирийсет и две години –
момичето, което работеше на машината за перфориране на картите в службата.
Перфоратори, наричаха ги тогава, професия, която отдавна е заменена скомпютри, но от всички неща, дето изчезнаха от живота му,най-много му липсва перфораторката на карти. Неговата перфораторка.Казваше се Илан, изрича г-н Шъ гласно във въздуха и някой реагира на
името с весело „Здравейте“. Мадам приближава с кошница с есенни листа. Вдига
едно и му го подава.

– Красиво – казва му.

Г-н Шъ
изучава листото, жилките му, достигащи до всякокрайче, в
различни нюанси на жълто и оранжево. Никога досегане е виждал света в такива детайли. Мъчи се да си спомни омекналите
краища и помръкналите цветове, с които повече е свикнал, но като пациент, на
когото току-що са оперирали катаракта, всичко му се струва ярко, ужасяващо и
въпреки това – привлекателно.

– Искам да
призная нещо – изрича и Мадам му хвърля блестяща усмивка. Той є прави място на
пейката и продължава наанглийски.

– Не съм бил ракетен инженер.

Мадам кима отсечено. Той й хвърля поглед, после го отмества.

– Не съм
бил ракетен инженер заради една жена. Единственото, което двамата правехме,
беше да разговаряме.Нищо лошо да
разговаряш, мислиш си ти, но не, разговоритемежду женен мъж и неомъжена девойка не бяха позволени.Ето в какво тъжно време живеехме тогава. Да, думата
етъжно, не ненормално, както  ладите сега наричат онзи период.На човек винаги му се ще да говори, макар мълчанието да бешечаст от нашето обучение. Разговорът е толкова обичайно
нещо,но пък как хората се пристрастяваха
към него! Техните разговори започваха от петминутната почивка в офиса, а
по-късносядаха в столовата и разговаряха
през цялата обедна почивка.Говореха за
надеждите и вълнението си, че участват в този велик исторически момент, за това
как ще построят първата ракета за своята млада комунистическа майка.

Започнеш ли
веднъж да говориш, продължаваш все повече и повече. Беше различно от това да се
върнеш вкъщи и даразправяш на съпругата си, защото не
беше необходимо дакриеш нищо. Разговаряхме за
собствения си живот, разбирасе.
Говоренето е като да яздиш  необуздан кон, не знаеш къдеще те заведе и не е нужно да мислиш за това. Такива бяха инашите разговори, но не сме имали любовна връзка, както ниобвиниха. Не сме били влюбени – обяснява г-н Шъ и после,
самоза един миг, е объркан от
собствените си думи. За каква любовговори той?
Разбира се, че бяха влюбени, но не беше любовта,за която ги подозираха – той винаги се държеше на уважителноразстояние, ръцете им никога не се докоснаха. Но беше любов,в която разговаряха свободно, в която мозъците им се сливаха –
това не беше ли също любов? Не е ли това също причинатадъщеря му да прекрати брака си, заради всички тия разговори сдругия мъж? Г-н Шъ се размърдва на пейката и започва да сепоти, независимо, че духа хладен октомврийски вятър. Тойтвърдеше, че са невинни, когато ги обвиниха в любовна връзка;застъпи се за нея, когато я изпратиха в далечен провинциаленград. Тя беше добра перфораторка, но в такава работа е леснода обучиш друг. На него обаче му обещаха да остане на служба,при условие че публично признае връзката си и си
направи самокритика. Той отказа, защото се смяташе за жертва. Спрях дабъда ракетен инженер на трийсет и две. След това никога неса ме включвали в разработки, но всичко в службата бешеконфиденциално, та съпругата ми не знаеше. Това поне
вярваше до снощи. Прехвърлиха го на най-нисшата длъжност, която може да се даде
на човек с неговото образование – украсяваше офисите за рождения ден на
председателя Мао и тържествата на Партията; караше с количката бележниците и
документацията от една изследователска група към друга; вечер събираше
дневниците на колегите и документите, вписваше ги и гизаключваше в сейфа в присъствието на двама охранители. Запази
достойнството си в службата и се връщаше вкъщи катомълчалив и потънал в работата си ракетен инженер. Отвръщаше очи от
въпросителните погледи на жена си, докато един денвъпросите в очите є изчезнаха; гледаше как расте дъщеря му,тиха и разбираща като майка си, добро момиче, добра жена. Стрийсет и двама охранители беше работил в кариерата си, млади мъже
в униформа, които носеха празни кобури на колана си,но щиковете върху пушките им бяха истински.

Но нима
имаше друг избор? Нима решението, което взе, небеше от лоялност към съпругата му, а също и към другата жена? Можеше ли да признае една любовна връзка, да нарани добратасъпруга и двегодишната си дъщеря заради не чак толкова голямото
желание да прекара живота си с друга. Нещата, коитопринасяме в жертва, осмислят живота ни – изрича той
думите, които толкова често им повтаряха по време на обучението. Разтърсва
глава. Чуждата страна пълни главата на човек счужди мисли.
За старец като него не е хубаво да мисли толковамного за
спомените си. Нормалният човек трябва да живее занастоящия
момент, с Мадам, скъпата приятелка, седнала до него,която му подава да разгледа на слънцето това невероятно красиво
златисто листо от гинко.

/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:“Table Normal“;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:““;
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:“Times New Roman“;
mso-ansi-language:#0400;
mso-fareast-language:#0400;
mso-bidi-language:#0400;}