ПЪКЛОЛАЗ

Първото, което трябва да знаете за мен, е, че съм син набаща си. И когато дойдоха за него, аз постъпих така, както той ме помоли. Не плаках. Нито когато Обществото предаваше ареста по телевизията, нито докато Златните го съдиха, нито когато Сивите го обесиха. Майка ми ме удари заради това. Брат ми Кийран трябваше да бъде стоикът. Той беше по- големият, аз– по-малкият. Аз трябваше да съм ревльото. Вме- сто това Кийран се разциври като момиченце, когато Малката Ео втъкна хемант в лявата работна обувка на баща ми и пак изтича обратно към татко си. Сестра ми Лиана го заоплаква тихо до мен. Аз само гледах и си мислех, че е срамота, дето той танцуваше, когато умря, а не бе обул обувките си за танци.

На Марс гравитацията е слаба. Затова, за да сестроши вратът, трябва дасе дръпнечовекът за краката. Това предоста-вят на близките.

Вътре в пържилника собствената ми воня нахлува в носа ми. Скафандърът е от някаква нанопластмаса и в него не е чак такава жега, каквато предполага названието му. Той ме изоли- ра от глава до пети. Вътре нищичко не прониква. Нищо не се процежда и навън. Топлината – в никакъв случай. Най-гадното е, че не можеш да си избършеш потта от очите. Страшно люти, докато се просмуква през лентата за глава и ти се стича в петите. А как смърди, като пикаеш, за това да не отваряме дума. И няма как да не пикаеш. Налага ти се да лочиш тонове вода през тръбичката за пиене. Сигурно може да си сложиш катетър. Ние избираме вонята.

Чувам от комуникатора в ухото ми как сондьорите от моя клан клюкарстват помежду си, докато се возя върху ноктоСон- дата. Сам съм в дълбокия тунел, яхнал машината с конструкция на титанична метална ръка, която рови и кърти земята. Аз контролирам нейните разтапящи скалите пръсти от седалката, монтирана като кобур върху сондата точно където трябва да е лакътят. Там пръстите ми, напъхани в контролиращите ръка- вици, управляват многобройните, подобни на пипала, сонди на около деветдесет метра по-надолу, откъдето съм кацнал. Каз- ват, че за да станеш Пъклолаз, пръстите ти трябва да се стрел- кат бързо като огнени езици. Моите са още по-бързи.

Въпреки гласовете, кънтящи в ухото ми, аз съм сам в дълбокия тунел. Моето съществуване – това са вибрациите, ехото на дъха ми и жегата, толкова гъста и гадна, сякаш съм увит в тежко одеяло от вряла пикня.

Нова река от пот шурва под алената превръзка на челото ми, нахлува в очите ми и ги подлютява така, че стават червени досущ като ръждивата ми коса. Едно време се мъчех да бърша потта, но само напразно дращех по лицевото стъкло на моя пържилник. И още ми се иска да я избърша. След цели три години гъделичкането и лютенето на потта са си живо нещастие.

Корона от лампи облива стените на тунела край моето седло кобур в сярножълта светлина. Лъчите им помръкват, щом погледна нагоре към тънката вертикална шахта, която издълбах днес. Над мен безценният хелий-3 блещука като течно сребро, но аз се взирам в сенките, оглеждам се за пъклени пепелянки, които, навити на кълбо в мрака, търсят топлината на моята сонда. Способни са да проникнат в скафандъра – прегризват обвивката и после гледат да се заровят там, където е най-топло, обикновено в корема ти, та да си снесат яйцата. Хапали са ме. Още го сънувам тоя звяр – черен и подобен на тлъст маслен ластар. Стават дебели колкото бут и дълги три човешки боя, но нас ни е страх от бебетата. Те не знаят как да разпределят отровата си. Също като мен, и техните предци са дошли от Земята, а после Марс и дълбоките тунели са ги видоизменили.

В дълбоките тунели е зловещо. Самотно. Ревът на сондата не успява да заглуши гласовете на приятелите ми, до един по- възрастни. Не мога да ги видя на половин километър над мен в тъмното. Те копаят високо горе, близо до входа на прокарания от мен тунел, спускат се с въжета и куки и увисват по стените на тунела, за да се доберат до тънките жили хелий-3. Копаят с еднометрови сонди и поглъщат плявата. Тази работа също изисква шеметна сръчност на ръцете и краката, но онзи, който изкарва прехраната на бригадата, съм аз. Аз съм Пъклолазът. Такъв не може да стане кой да е – а по-млад от мен не помнят да е имало.

В мините съм от три години. Почваш на тринайсет. Щом си дорасъл да чукаш, значи си дорасъл и да бачкаш. Поне така заяви чичо Нарол. Само че аз се ожених едва преди шест месе- ца, та не знам защо го каза.

Ео танцува в мислите ми, докато се взирам в контролното табло и пъхам пръстите на ноктоСондата около една прясна жила, разтапям и изстъргвам скалата, за да изолирам минера- ла, без да го съсипя. Ео. Понякога ми е трудно да я назова наум другояче освен с името, с което я наричахме като деца.

Малката Ео – дребосъче, скрито под червена грива. Червена като скалата около мен – не истинско червено, а с цвета на ръжда. Червена като нашия дом – Марс. И Ео е на шестнай- сет. Тя може и да е като мен, да произхожда от клан на Червени копачи – клан на песните, танците и пръстта, но сякаш е родена от въздуха, от етера, който свързва звездите в пъстра мозайка. Не че някога съм виждал звездите. Никой Червен от миньорските колонии не вижда звездите.

Малката Ео. Искаха да я омъжат, когато навърши четиринайсет – като всички момичета от клановете. Но тя започна да взема от намалените дажби и ме изчака да стана на шестнай- сет, Венчалната възраст за мъжете, преди да увие ширита около пръста си. Знаела, че ще се оженим, каза ми тя, още когато сме били деца. Аз не знаех.

– Задръж! Задръж! Задръж! – подвиква сопнато чичо

Нарол по канала за свръзка. – Дароу, задръж бе, момче!

Пръстите ми се вцепеняват. Той е високо горе заедно с другите и следи напредъка ми в своя шлем.

– Какво се палиш? – питам с досада. Мразя да ме прекъсват.

– Какво се палиш, пита Пъклолазчето – киска се старият Барлоу.

– Газов джоб, ето какво! – тросва се Нарол. Той е Гово- рителят на нашата бригада от над двеста души. – Задръж. Ще извикам сканБригада да провери подробностите, преди да ни вдигнеш във въздуха и да ни пратиш в пъкъла.

–  Онзи  газов джоб ли? Дреболия! –  възкликвам. – По- скоро е газова пъпка! Ще се оправя с него.

– Изкарал на сондата една година и вече се мисли за толкова печен, че може да различи главата си от задни- ка! – добавя ехидно старият Барлоу. – Спомни си какво е ка- зал нашият златен водач. Търпение и послушание, малкият! Търпението е най-добрата съставка на доблестта. А покорството – най-добрата съставка на човечността. Слушай по-възрастните!

Щом чувам тази епиграма, завъртам очи. Ако по- възрастните умееха онова, дето го върша аз, може би щеше да има за какво да ги слушам. Те обаче са ударени и в ръцете, и в главата. Понякога ми се струва, че им се иска и аз да съм същият като тях, особено на чичо ми.

– Тъкмо съм се развихрил – казвам. – Ако според вас там има газов джоб, мога да скоча и да го сканирам ръчно. Нищо работа. Няма да се разтакавам.

Сега ще почнат да опяват, че трябва да съм предпазлив. То пък те като са били предпазливи, все едно това им е помогнало с нещо. Не сме печелили Лавър от памтивека.

– Искаш Ео да овдовее ли? – хили се Барлоу и гласът му пращи в ухото ми. – Аз не възразявам. Сладуранка е тя. Забий сондата в тоя джоб, а нея ми я остави на мен. Може да съм дебел дъртак, ама мойта сонда още я бива да копа.

Двеста сондьори горе избухват в смях. Стисвам контролните уреди и кокалчетата ми побеляват.

– Слушай чичо Нарол, Дароу. По-добре да отстъпим, докато все още получаваме данни – додава брат ми Кийран. Той е три години по-голям от мен и затова се мисли за мъдрец и си въобразява, че знае повече. Освен от предпазливост от нищо друго не разбира. – Ще има време.

– Време? Дявол да го вземе, това ще се проточи с часове! – сопвам се. Всичките са против мен. Всичките бъркат и въобще не загряват, че от Лавъра ни дели само един дързък ход. Нещо повече, те се съмняват в мен. – Нарол, държиш се като страхливец.

От другата страна млъкват.

 
Наречеш ли някого страхливец, той надали би ти съдействал на драго сърце. Не биваше да го казвам.