На 18 юли 2012 г. атентатор взривява автобус, пълен с израелски граждани, на летището в Бургас. Българските и израелски тайни служби започват съвместно разследване, което продължава и до днес. Подозренията падат върху ливанската шиитска организация Хизбула, но нейната вина все още не е доказана.
Израелският писател Елис Шуман е посветил на атентата и последвалото разследване своя втори роман „Бургаската афера”. В него действието се развива малко след терористичния акт. Служителят на ДАНС Бойко Станчев и агентът на Мосад Аяла Навон тръгват по следата на предполагаемите поръчители на атентата. Разследването им обаче е възпрепятствано, защото от миналото на Бойко изскача друг, също толкова опасен враг. Мафиот, държащ трафика на женска плът по Черноморието, се опитва да си отмъсти на агента на ДАНС, че го е вкарал зад решетките.
Започва преследване, чиято кулминация е опит за терористичен атентат в сърцето на София. Авторът Елис Шуман преплита реални факти от разследването с няколко измислени сюжетни линии, за да предложи на читатели един напрегнат и интригуващ трилър, в който участват български гангстери, арабски терористи, подкупни ченгета и смели агенти на тайните служби.
Елис Шуман е роден в САЩ, но работи в Израел. От 2009 до 2010 г. той живее в България и толкова се впечатлява от страната, че това е втората негова книга, посветена на нея, след като през 2013 г. той издаде романа „Долината на траките”.
Той понечи да отговори, но съпругът и го изпревари. Каза и нещо
на непознат език, сигурно иврит. Иван само се усмихна. Разочаровано, но все пак
любезно.
– Май че е рано още – каза бременната
и се върна назад по стъпалата.
– Не, защо? – каза Иван, клатейки
глава в посока, точно обратна на общоприетата. – Заповядайте.
Объркана, жената се обърна към мъжа си, който и кимна и тя
продължи нагоре по стълбите.
– Чантите – тук! – повтори Иван на
следващите пътници.
Някакъв длъгнест и мършав мъж с карирани шорти, тениска
„Адидас“ и ниско нахлупена шапка с дълга козирка се опита да се промуши край
шофьора и да се качи с огромната си раница.
– Казах – багажа тук! – рече Иван,
сочейки му багажното отделение.
Мъжът не отвърна нищо. Хукна по стъпалата, поспря се горе и
огледа вече насядалите пътници. Раницата стърчеше над главата му като огромна
камилска гърбица.
Иван
сви рамене и реши да не се разправя. „Ужким културни хора…“. Все едно. С
раници или без раници, пътниците му бяха почти готови и можеше да потегли
скоро. Към Слънчев бряг, където една леденостудена „Каменица“ щеше да сложи
край на дългата му и трудна работна смяна.
***
Последната им
инструкция беше пределно кратка: „Качи се вътре“.
„Странно“, каза
си мършавият. По-логично бе да остави раницата в багажното отделение и да се
отдалечи незабелязано. Беше със северни черти и биеше на очи; щяха да разберат,
че не е от групата. Кой ще го пусне вътре?
Но заповедта беше заповед, а той беше тук, за да следва волята
им. Избута шофьора и се качи в салона. Смяташе да остави раницата и бързешком
да слезе. После тихичко да се запилее някъде. Бавно, спокойно, с нормална
крачка. Без да извръща поглед, без да привлича чието и да било внимание.
Щяха да тръгнат и да го забравят на секундата. А той щеше да е
далеч от тях, при съучастниците си. По краткия път до Слънчев бряг арабите щяха
да задействат взрива и толкова. Надали щяха изобщо да го чуят; а трябваше, за
да са сигурни в успеха на мисията си.
– Ако обичате – каза той на
бременната жена, която запреч- ваше прохода между седалките. Бутна я леко и тя
се отдръпна стреснато.
Не го ли чу?
– Ако обичате – повтори той,
усмихвайки се изкуствено.
Жената най-сетне се отмести, пропускайки го да мине към
задния край на автобуса. Но пътят му изведнъж бе препречен от
мъж, явно съпруг на бременната.
Съпругът излая нещо на език, който дългият не разбираше. Бутна
го назад и той отстъпи, объркан от неочакваното нападение. Беше му трудно да
маневрира с тази огромна раница.
– Ей, не разбра ли? – кресна му пак
мъжът, този път на английски. – Няма да буташ жена ми! Бременна е, не виждаш
ли? И… изобщо, защо си тук? Както виждам, не си от групата?
Той не отвърна нищо. Свали раницата от гърба си и я остави на
една от седалките. Боже, че тежка! Целият беше в пот
– рукнала по гърба му, челото…
Плановете за действие не предвиждаха спор с разярени пътници.
– Извинете ме – каза той, надявайки
се, че раздразненият съпруг ще се успокои и случаят ще приключи.
Чу някакъв глух шум откъм раницата. Обърна се да я погледне,
знаейки, че шумът идва от мобилния телефон, част от устройството. С него
трябваше да взривят бомбата. Позвъняването щеше да задейства детонатора.
Нямаше шанс да направи нищо. Миг
по-късно вълна от горещина и смърт помете автобуса. Заедно с мъжа, бременната
му жена, българския шофьор и няколко от пътниците загина и той – овъглен на
секундата, без да има време дори да се замисли над простия факт, че
съучастниците му го бяха изоставили.
– Къде бяхте, като избухна бомбата?
– Видяхте ли нещо?
– Човекът, който взриви бомбата,
беше ли в автобуса?
– Моля ви, спрете! – изплака
израелската гражданка, вдигайки ръце, сякаш за да се защити от вербалната
агресия на цивилния български полицай, засипващ я с въпроси в тясното и задушно
помещение. – Тече ми кръв, ранена съм! Трябва да ида в болница!
– Малко ще потърпите – каза и той.
– Раната е повърхност-
на.
Служителят се
спогледа с колегата си, който, облегнат на стената, следеше безмълвно разпита.
После отново запита с мрачно изражение:
– Вие разбирате ли изобщо думите
ми? Моят английски сложен ли ви се струва?
– Не, изобщо – отвърна тя, като
подсмъркна и отпусна дланите си върху пластмасовия плот на масата. – Просто
още съм в шок. Питам се и къде са другите…
– Другите са добре – каза той.
Наведе се и грижовно сложи ръка на рамото и, сякаш за да изтрие ужасния спомен
от случилото се. – Трябва да знаем какво е станало. А вие трябва да ни
помогнете.
Тя вдигна очи
към него: строен българин със славянски черти и високо чело; тъмната му коса
беше сресана на една страна. Очите му, вперени в нея, бяха също тъмни и някак
тъжни.
Отзиви
Все още няма отзиви.