Тайната рецепта на любовта

6 жълти праскови,
по възможност от сорта „Прекока“

3 лъжици захар

10 листа пиемонтска
мента

бяло сухо вино

Обелете и нарежете
прасковите на малки кубчета. Изсипете ги в купа, добавете захарта, разбъркайте
и ги залейте с бялото вино, докато не ги покрие напълно, накрая добавете
ментата. Оставете ги да престоят на прохладно място поне един час. Сервирайте в
купички със сладолед с вкус на забайоне или с бита сметана. 

1.

Елетра стоеше със скръстени ръце пред затворената врата, докато
табелата „ПЕКАРНА НА МЕЧТИТЕ“ се поклащаше пред очите ѝ. Едната панта се беше
разкачила, но да се опита да я поправи, вече беше безсмислено.

Събра смелост и влезе за последен път. Беше от онези сутрини,
които непременно трябваше да забрави. Би дала какво ли не само и само да я
заличи от календара, но нямаше начин. Слънцето беше изгряло както обикновено.
Донасяйки със себе си обичайния багаж със спомени.

– Кухнята никога не е била за мен и ти го знаеше – каза, обръщайки се към снимката на майка си Еда,
която се открояваше на вече голите стени на магазина.

Снимката на онази тайнствена жена, която наричаше с кръщелното ѝ
име, а вече не „мама“, от деня, в който беше изпаднала в кома, сякаш за да
подчертае отчуждението, което съдбата беше предопределила за тях. Снимката, на
която Еда приличаше на нея, с мургавата ѝ кожа и дългата тъмна коса. Единствено
зелените очи на Елетра бяха наследство, което тя не знаеше откъде произлиза.

– Ако бях поне наполовина добра колкото теб в печенето на сладкиши
и хляб, сега нямаше да съм в това положение. Хората щяха да се редят на опашка
да купуват моите изделия точно както правеха, когато в кухнята беше ти, но
никога не пожела да се примириш с факта, че аз не бях като теб, че изобщо не
исках да стоя затворена между четирите стени на фурната. Ти настоя да последвам
твоите стъпки, макар да знаеше много добре, че мечтаех за друго, че исках да
отида в Ню Йорк за проклетата магистратура по журналистика, от която трябваше
да се откажа, понеже нямаше достатъчно пари, когато не спечелих стипендията. Но
ти – не – каза, поклащайки глава, търкайки очите си,
навлажнени със сълзи от толкова неща, за които съжаляваше. – Ти беше абсурдно убедена, че трябва да ми предадеш
таланта си, и че ако се науча да готвя, ще мога да лекувам хората, както
правеше ти. В продължение на години ми повтаряше, че хлябът е магия, че дори и
най-обикновената бисквита може да излекува разбито сърце. Опитах се да ти
обясня, че аз нямам твоя дар. Но напразно. И ето ме сега тук. Пекарната фалира
и аз съм сама, защото винаги съм имала единствено теб. Никога не си ми говорила
за баща ми, казваше, че за теб е приключена история. Че миналото е минало и че
всичко онова, което се е случило в живота ти преди раждането ми, както и
детството ти, са спомени, които принадлежат единствено на теб.

Когато излезе отново на улицата, Елетра закри лицето си с яката на
якето и тръгна нанякъде без определена цел. Без никакви мисли в главата, а в
краката – единствено желание да отиде някъде далече. Представи си, че се обажда
на Валтер, бившия ѝ приятел. Наскоро приключила връзка, която все още я
изгаряше отвътре. Той беше поставил на преден план желанието на родителите си
пред любовта си към нея. Да набере номера му, щеше да е лесно, но не можеше.

Имаше нужда от някоя приятелка. Насочи
погледа си към телефонната кабина в центъра на площада и пусна в малкия
сребърен процеп всички монети, които намери из джобовете си.

– Ало?

В гърлото ѝ заседна буца, гласът ѝ се процеждаше с усилие през
плътния мрак на страховете ѝ. 

– Естер?

Достатъчна беше само една дума, онзи съкрушен тон на гласа и
приятелката ѝ подскочи веднага на стола. 

– Кажи ми
къде си, ще дойда при теб.

– Не,
недей. Късно е, а и Сара има нужда да бъде малко с майка си.

– Не
започвай да се правиш на супержена пред мен, знаеш, че не минава. Кажи ми къде
си – настоя Естер от другата страна на линията. Познаваха се от деца.

–
Чувствам, че се задушавам, Естер, струва ми се, че ще полудея –
промълви. – Пекарната затваря, увеличаващите се медицински разходи за Еда
сега, когато докторът иска да опита нова терапия. Правят всичко възможно да я
държат жива, но нищо не се променя, нищо, и не зная още колко дълго мога да си
го позволя.

–
Елетра…

– Нямам
вече работа, Естер, не зная какво ще правя утре, как ще плащам сметките, нямам
дори смелост да отида при майка ми да видя как е, самата мисъл да я видя пак в
онова легло, обградена от тръби, ме парализира. Вече не знам какво да правя…
аз… не знам, Естер, не знам. Иска ми се единствено тя да ми каже какво трябва
да направя, да е тук с мен, но няма никой. Няма никой, Естер.

– Аз съм
тук – отбеляза отново приятелката ѝ. – И Еда
също, тя е с теб, Елетра, майка ти те чува, когато ѝ говориш. Една майка никога
няма да изостави детето си, затова отиди при нея, а после ела право у нас,
трябва да говоря с теб.

Елетра
избърса разтеклата се по бузите ѝ спирала в маншета на якето. Познаваше добре
този тон. 

– Не мога
да приема повече пари от теб, знаеш.

–
Гордостта ти може да бъде спокойна. Продадох голяма част от оборудването
благодарение на контактите, които баща ми имаше, когато работеше в същата
сфера, и съвсем скоро парите ще пристигнат.

Една въздишка изпълни мълчанието в телефонната връзка. 

– Наистина ли?

– Да, но трябва да ми обещаеш нещо.

Елетра извади от джоба си последната монета и я пусна в процепа. 

– Какво?

– Че ще използваш част от парите за някакво пътуване.

По линията се разнесе смях. 

– Останах без работа, майка ми има нужда от лекарства, които
струват цяло състояние, а аз съм на ръба на нервно изтощение. Извинявай много,
но не смятам, че моментът е подходящ за круиз до Карибите – каза с ирония.

– Нямам предвид, че трябва да идеш кой знае къде – отвърна Естер обидено. – Както ти казах, следващата седмица ще започнат да
пристигат първите суми, така че засега парите не са проблем. И освен това при
всички случаи е по-добре ваканция, отколкото да плащаш на психотерапевт в
продължение на години, не е ли така?

– Естер… – възрази
Елетра, но приятелката ѝ я спря.

– Моля те, поне веднъж направи каквото ти казвам – повтори нежно.

Елетра се усмихна, напълно убедена, че решението, предложено от
приятелката ѝ, съвсем не е най-доброто, но като се замисли за настоящия момент,
единственото ѝ желание беше да избяга възможно най-далече. В крайна сметка
Естер имаше известно право.

 2.

Седнала в чакалнята на клиниката, където беше настанена майка ѝ,
Елетра отново си даде сметка, че дори няма смелост да стои в стаята заедно с
нея. Стискаше в ръка медальона с образа на света Елизабета Унгарска – покровителката на пекарите, в която Еда вярваше
толкова силно, че вкъщи ѝ беше посветила малък олтар. Не знаеше защо този ден
го беше взела със себе си. Беше го видяла на нощното шкафче и беше изпитала
нужда да го вземе със себе си. Светицата в дланта ѝ имаше замечтано изражение,
което вдъхваше спокойствие, такова, каквото за трийсет и три години Елетра не
беше изпитвала никога. Обърна го с пръсти и се вгледа в надписа на ръба: Ĭle
du Titan. Никога не беше му обръщала внимание. Това име не ѝ говореше нищо
особено, но предположи, че е част от тайните от нейното минало, които Еда не
беше споделила с нея.

– Една от многото – каза с
изпълнен със съжаление глас. Всичко си беше отишло заедно с нея, погълнато от
белия ѝ сън – дни,
облаци, усмивки.

Грабна чантата си, решена да се прибере вкъщи, но когато се
изправи, почувства, че я обгръща топлината на силен, познат аромат.

Сбърчи чело, съсредоточена в усилието си да
потърси този аромат в някой спомен. Познаваше този мирис на брашно, примесено
със захар, но не разбираше каква е досадната нотка, която се явяваше като фон.
След това един лек полъх на вятъра ѝ върна спомен, който подкоси краката ѝ.
Ароматът не можеше да се сбърка, нямаше съмнение –
анасоновият хляб на Еда.

Тя беше
луда по онези необикновени хлебчета и още си спомняше как като дете обичаше да
ги топи в горещото мляко, докато глазурата, която ги покриваше, не ставаше
прозрачна. Спомняше си отлично плътността на анасоновите семена, които, подобно
на фойерверки, отделяха целия си аромат на лято. Eлетра очакваше с нетърпение
вечерта, в която Еда замесваше тестото, лекия мирис на алкохол на втасалото
тесто, мириса му на хубаво, на чисто.

– Боже
мой! – прошепна, притискайки с пръсти устните си. – Явно
наистина съм полудяла – помисли си, поглеждайки притеснена претъпкания с
колички с чаршафи и медикаменти коридор. Във всичко онова, което беше доловила,
нямаше нищо реално освен разпалената фантазия на изпълнено с носталгия момиче.

– Не,
дете, всичко е истинско – поправи я някакъв дрезгав глас зад гърба ѝ.

Елетра
преглътна недоловимо. Кръвта ѝ замръзна. Не беше отваряла уста, а въпреки това
явно някой я беше чул.

Пое дълбоко
въздух и се обърна. Зад нея седеше жена в инвалидна количка, някаква възрастна
госпожа, която се взираше в нея с безцветни очи.

Елетра се
опита да превъзмогне нарастващото смущение с усмивка, но макар и сляпа, жената
сякаш долови нещо. 

– Казвам
се Ева, приятелка съм на Еда. Радвам се да се запозная с теб, Елетра – добави
с прегракнал глас на пушач.

–
Познавате ли ме? – отвърна тя, чувствайки се неловко пред това малко тяло, завито в
синьо одеяло.

– Няма
как другояче, Еда не спира да говори за теб!

Всички
мускули на Елетра мигновено се напрегнаха. „Ето какво цели“, си помисли.

Много
пъти беше чела за измамени и обрани жени от самозвани ясновидки. Мародерите са
неизчезващ вид. 

– Вижте,
ако търсите начин да вземете пари от мен, бъркате –
предупреди я, но госпожата поклати глава. Сви ръце в скута си, без изобщо да се
смути от заплашителния тон на Елетра, и изпусна дълга въздишка.

– По-добре престани да приказваш и ме изслушай. Майка ти се
притеснява за теб, скъпа –
подхвана наново, галейки въздуха с малката си ръка. – Не иска да умуваш за пекарната, и без това нямало
как да се спаси. По-скоро би искала да обърнеш повече внимание на здравето си,
каза, че ѝ се струваш малко залиняла.

Елетра отстъпи назад. „Залиняла.“ Еда винаги използваше този
израз. Все пак не свали гарда. 

– Съжалявам, мисля, че сте ме объркали с някой друг – отсече накратко. – Майка ми е в кома от една година и не е в състояние
да води разговори. Колкото до мен, чувствам се отлично, благодаря.

– Не бих казала, приличаш на градинско плашило.

Елетра понечи да отговори, изумена от непочтителния тон на жената.
Дойде ѝ до гуша от безсмислиците ѝ. 

– Съжалявам, трябва да ви оставя – притисна чантата си до хълбока и ѝ обърна гръб, но
когато понечи да си тръгне, жената се размърда в инвалидната количка.

– Почакай! – ѝ
извика. Удари с юмрук по облегалката и пое дъх, целия, който сякаш ѝ беше
останал в белите дробове. – Еда ме
помоли да ти кажа да приготвиш анасоновите хлебчета, но да не прекаляваш, както
правиш обикновено, с портокаловата кора! – извика след нея.

Предупреждение, което закова Елетра и съпротивата ѝ насред
коридора; само тя и Еда знаеха тайната съставка в рецептата. 

– Вие как… – каза,
обръщайки се, но възрастната госпожа заглуши гласа ѝ.

– Запомни, Елетра: само две кафени лъжички за доза. След като
приготвиш хляба, завий го в ленената кърпа, която стои в шкафа в кухнята,
онази, която изцапа със сос, когато беше на осем години, и го занеси в
манастира на света Елизабета на остров Титано. Ако не греша, у себе си имаш
нещо на майка ти, което ще ти посочи пътя – каза, докосвайки се леко по врата. – Един много специален компас.

Елетра облещи очи. Тази жена не можеше да знае за медальона на Еда, беше невъзможно, откакто беше
влязла в клиниката, го беше свалила. „И все пак…“, си помисли с тревога и
любопитство, докато жената продължаваше да говори невъзмутимо с насочен
към нея показалец.

– На острова ще откриеш всички отговори, които търсиш,
които винаги си търсила, дете, но не позволявай на нищо и на никого да те
уплаши. Остани глуха за историите, които се носят из онзи враждебен край и
неговите хора, и сложи хляба в краката на светицата. Поднеси ѝ го като дар и се
моли за майка ти, Светицата ще те чуе. И не се страхувай! – добави. – Всичко ще си дойде на мястото. Абсолютно
всичко.

Елетра я слушаше, без да продума. Пред тази малка жена
цялата ѝ съпротива беше сломена.

– Трябва да вървя, дете – каза ѝ Ева тихо.

– Почакайте! – възкликна Елетра, хвърляйки се в краката ѝ, докато
завеждащата отделението, която се беше показала в коридора, поемаше инвалидната
количка. – Ева, кажете ми, за какво точно
трябва да се моля, какво има на този остров? – попита, но медицинската сестра ѝ хвърли
огнен поглед и с две движения ѝ обърна гръб.
Тогава Елетра скочи на крака и я сграбчи за рамото, стискайки я силно. – Моля ви,
моля ви, позволете ми да говоря с нея. Важно е.

Медицинската сестра се освободи с едно движение,
оглеждайки я от глава до пети. 

– Госпожата е тежко болна, затова проявете малко уважение
и бъдете така любезна да я оставите на мира – смрази я, отдалечавайки се. Инвалидната
количка се плъзна мълчаливо, отнасяйки със себе си жената и нейните тайни.

Отговорите, миналото – всичко се отдалечаваше от нея, отново.

Елетра остана безпомощна насред коридора, загледана в
завеждащата отделението, която отвеждаше Ева в стаята ѝ.

Магията беше развалена, ароматът на анасон беше
изчезнал.