Пролог
Париж, юли 2016
Облаци
ограждаха луната, а хоризонтът все още беше мастиленосин. Всяка една от
световноизвестните светлини беше загасена, с изключение на фара на върха на
прочутата кула, която отличаваше този известен град дори и в тъмнината. Двамата
мъже се движеха незабележими по покривите на мансардите, като навеждаха главите
си под стрехите, телата им бяха извити като есенни листа, а за спящите жители в
апартаментите под тях предпазливите им стъпки звучаха като тихото потупване на
котешки лапи.
Забелязали
целта си в другия край на улицата, те спряха и приклекнаха, преброявайки
прозорците, които бяха толкова на брой, колкото и в еднаквите сгради от другата
страна на улицата. Развиха мълчаливо въжетата, като металните халки, закопчани
на коланите им, потракваха едновременно като камбанки, докато двамата се
движеха – уверено и с разтуптени сърца – и се застопориха за комина.
Първият
пристъпи над ръба, усещайки познатото вълнение, когато гравитацията приложи
силата си и въжето се опъна. Той спря за момент, проверявайки дали всичко ще
издържи, след което се спусна надолу под покрива, отблъсквайки се с крака от
стената на всеки няколко метра.
Другият
мъж го последва и след минута стигнаха – покритите с прах прозорци, които бяха
привлекли вниманието им в началото, бяха точно толкова мръсни и отблизо,
колкото бяха предполагали. Малкото балконче беше тясно, достатъчно широко само
за една роза в саксия, но стигаше, за да стъпят на него, и те прехвърлиха крака
над парапета със сложна украса. Обърнали стъпала успоредно на стената, те
облегнаха тела на сградата и всеки един сложи ръце около очите си, опитвайки се
да надникне през зацапаното стъкло. Но все едно се опитваха да погледнат през
гъст дим.
В
далечината прозвуча сирена и двамата мъже застинаха с изострено внимание,
докато се опитваха да разберат от коя страна идва звукът и накъде отива.
Не
беше насам. Това беше всичко, което искаха да знаят.
Подновиха
опитите си да влязат, сложили облечени в ръкавици ръце на вратите. От външната
страна нямаше дръжки и вътрешната врата не помръдна, но външната изтрака леко, което говореше, че е хлабава. Поне достатъчно
хлабава. Тези врати бяха стари – дървото гниеше, а единичните стъкла бяха
толкова тънки, че можеше да се счупят от едно кихане. Но дори и това нямаше да
е необходимо. Първият мъж беше свил колена и с очи на нивото на бравата видя
ясно тънкото метално рамо на старомодна кука, която беше единственото нещо,
което спираше външния свят да влезе вътре. Той извади ножа си от задния джоб,
заби го в процепа и бързо замахна нагоре. Куката се залюля, направи кръг назад
и се удари леко във вратата.
Бяха готови да влязат. Оказа се толкова
лесно – малко наблюдателност, едно въже и нож.
Вратите
бяха занемарени и се движеха трудно, а пантите запротестираха със силно скърцане,
докато мъжете ги бутаха назад, но се отвориха, и те пристъпиха на паркета в
апартамента. Включиха фенерчетата на челата си, откачиха се от въжетата и
тръгнаха тихо през празните стаи.
Въздухът
беше толкова застоял, че сякаш се беше наслоил на тежки пластове, и те се
разкашляха, въпреки че най-важното беше да са тихи. Но тишината не беше
единственото, което нарушиха – стъпките им по прашния под описаха пътя им през
апартамента като следи в снега, но кой щеше да ги види? Ясно беше, че никой
освен тях не знаеше, че този апартамент все още съществува. Беше скрит на явно
място и апатията на съседите несъмнено запазваше тайната му, като всеки
предполагаше, че принадлежи на някой друг, че е проблем на някой друг. В края
на краищата не можеше просто да изгубиш един апартамент, да забравиш, че
го притежаваш.
Но
се беше случило точно това.
Първият
мъж спря в кухнята. На пода, паднал настрани, лежеше един стол, имаше и празен
бюфет, а куките за чаши бяха като изкривени, поразени от артрита пръсти, които
нямаше какво да държат. Нямаше нито тенджера, нито тиган, нито кофа или парцал.
Мястото беше абсолютно празно.
Разочаровани,
те тръгнаха по-нататък по коридора и докато продължаваха да търсят, двата лъча
от фенерчетата им се кръстосваха в тъмнината като мечове по време на дуел.
Двамата
мъже спряха на прага на спалнята. До далечната стена беше избутано метално
легло, но не това накара сърцата им да забият по-силно. До леглото стоеше
голяма дървена каса, чийто капак беше разцепен на мястото, където беше
повдиган, а един железен лост все още лежеше на металните пречки на леглото. Те
се приближиха бързо и първият присви очи, четейки малкия лист хартия, закован
от вътрешната страна. Написаните на ръка букви бяха избледнели на слънцето, но
отгоре имаше име на фирма и овално лого и листът приличаше на някаква
квитанция.
Зад
него вторият мъж се спъна в нещо на пода и залитна тежко към ръба на леглото.
Той изруга, погледна ядосано назад и вдигна разгневилата го вещ. Беше помислил,
че е просто някакъв парцал, но като го разгледа отблизо, видя, че е детска
играчка – плюшена патица с оголяла от дълго използване глава, а материята беше
избеляла с времето и покрита с пластове прах. Мъжът веднага кихна и пусна
играчката отново на пода.
Е, дотук с тишината – помисли
другарят му. Със същия успех можеха и да организират парти и да поканят
съседите.
– По
дяволите – прошепна той, когато огря касата с фенерчето и се втренчи вътре в
нея.
Вторият
мъж се приближи бързо и също насочи светлината на фенерчето си в тъмната дупка.
И
двамата се загледаха с отворена уста в онова, което беше вътре. Това, което
бяха намерили, беше много повече, отколкото изобщо биха могли да очакват.
–
Бързо. Да я извадим оттук.
ПЪРВА ГЛАВА
Уилтшър, Англия, август 2016
Лятото
се беше настанило в Англия. Горещата вълна, която изгаряше континента,
най-после бе стигнала до британските брегове и нацията се бе отдала на
радостта, която винаги я обземаше, когато температурата стигнеше тридесетте –
из парковете бяха пръснати шезлонги, луничките се множаха, деца играеха във
фонтаните, а в жилищните райони отекваше шляпането на чехли и боси крака.
Не
че Флора Сайкс можеше да види или чуе нещо от това. Задната градина на
родителите ѝ – осем акра в Уилтшър – беше оградена от високи букове и постлана
с килими от лайка и откакто бе дошла, Флора лежеше блажено по корем на шезлонга
до басейна, без да забелязва нищо, цели три часа след като бе слязла от
самолета. По-големият ѝ брат – Фреди, все още не се виждаше никъде, спящ като
студент, баща ѝ беше на игрището за голф, а майка ѝ, след като бе отблъснала
половинчатите предложения на уморената Флора да ѝ помогне, сега методично
потапяше омари в кипяща вода, очевидно без да се трогва от съществата, които
подобно на Немо се опитваха да избягат, като се извиваха по плота заедно с найлоновите
торбички, в които бяха сложени.
Флора
бе имала намерение да чете. Едно от решенията ѝ за Нова година, които включваха
по-малко работа и повече забавления, беше да прочете всичко в миналогодишния
списък за наградите „Манбукър“, но през март го беше поправила на това да
прочете всички заглавия от шортлистата, а сега щеше просто да е благодарна, ако
успееше да довърши тази първа книга, която беше купила през януари и все още
беше само на една трета от нея. Проблемът беше адреналинът. Животът ѝ беше подчинен
на него – дълги, напрегнати изблици, когато работеше по двадесет и четири часа,
последвани от пропадания в забрава, и това оставяше много малко време или
енергия за хобита като четенето.
Тази
седмица беше точно такъв случай. Беше се събудила в Палм Бийч в понеделник и
Чикаго в сряда и бе успяла да смести една среща и коктейл в Манхатън вчера,
преди да се втурне към летище „Кенеди“, облечена с коктейлната си рокля за
нощния полет за „Хийтроу“.
–
Чаша чай, скъпа? – гласът на майка ѝ прозвуча далечен в ухото ѝ. Чу
потракването на порцелан върху камък. – И трябва да си сложиш още малко лосион
против слънце. Раменете ти започват да се зачервяват.
Една
топла ръка докосна кожата ѝ, търсейки доказателство по раменете ѝ. Флора вдигна
глава и облак от светлоруса коса падна върху лицето ѝ.
–
Ъх? – изпъшка тя.
– О,
скъпа, тревожа се за теб. Целият този джет лег се отразява много зле на
здравето ти.
Флора
отметна коса назад и се опита да седне. Майка ѝ поклащаше крака на фотьойла до
нея със списание „Лейди“ в скута и чаша чай в ръка. Сламената ѝ шапка хвърляше
сянка върху лице, което все още беше красиво дори и към края на петдесетте.
Флора започна да
си играе с връзките на банския си от щампован памук на „Либърти“ – не особено
подходящ за плуване, но тя нямаше намерение да се мокри, е, ако Фреди не я
хвърлеше в басейна – и протегна ръка за чая. Парата му зачерви вече
порозовялото ѝ от съня лице, докато тя сънено гледаше електриковосините водни
кончета, които летяха ниско над водната повърхност, и издигащите се високо в
небето лястовички.
–
Работиш прекалено много. Това не е добре за теб.
–
Знам, но в момента не мога да се откажа. Трябва да привличам нови клиенти,
Ангъс затова ме е наел. Ще си почина малко около Коледа.
– Коледа?
Скъпа, дотогава отдавна ще си умряла. Сега е едва август. Честно казано,
тревожа се, че няма да оцелееш.
–
Разбира се, че се тревожиш, ти винаги се тревожиш. Ти ще се тревожиш и за това,
че няма за какво да се тревожиш – усмихна се Флора. – Тате кога се връща?
Майка
ѝ я погледна, повдигнала вежди и с въпросително изражение в сините си очи.
–
Казах, че обядът е в дванадесет и половина, така че в един.
– А
кога наистина е обядът?
– В
два.
Флора
се разсмя. Закъсненията на баща ѝ бяха легендарни. Той бе закъснял за
собствената си сватба (спукана гума на астъна), за болницата при раждането на
Фреди (трафикът в „Мейфеър“), за болницата при нейното раждане (кучето се
изгубило в Хайд парк, а линейката не можела да чака) и за погребението на брат
си (главната улица била затворена заради фермерския пазар в Малбъра).
Единственото, за което никога не закъсняваше – нито веднъж за четиридесет
години – бяха неговите аукциони. Той беше главен аукционер в „Кристис“ от края
на осемдесетте до сравнително скоро, когато се бе пенсионирал; аукционите му
бяха известни като бурни и шумни събития, повече наподобяващи ловни партита, а
той се беше прославил със своите остроумни коментари, които повдигаха и
настроението, и апетита и означаваха, че в повечето случаи той удряше чукчето
след рекордни цени.
Но
всички знаеха, че обядът може да чака. Без съмнение в дванадесет и половина той
все още щеше да удря по торфа на шестнадесетата дупка въпреки най-добрите си
намерения да се подчини на съпругата си, която обожаваше.
–
Фреди спи до късно – отбеляза Флора, забелязвайки колко е часът, докато
отпиваше от чая си. Вече беше дванадесет и петнадесет, въпреки че тялото ѝ
казваше, че е на зазоряване.
–
…Да, така е.
Флора
наклони глава, облягайки я на тиковото дърво, и погледна майка си.
–
Какво има?
–
Нищо.
–
Мамо, познавам този тон. Какво има?
Майка
ѝ погледна към нея, но Флора беше сигурна, че всъщност не я вижда.
–
Много е слаб.
–
Винаги е бил слаб.
– Е,
тогава е отслабнал много. Не мисля, че се храни както трябва.
– Аз
почти мога да гарантирам, че е така – изпъшка Флора и протегна крак, за да
разгледа педикюра си. Бяха минали три седмици, а той все още беше на ниво. –
Той е човекът, който използва вероятността да получи скорбут като оправдание да
купува пакети „Фрезълс“, забрави ли?
Но
майка ѝ не се засмя, загледана над меката морава.
–
Мисля, че нещо не е наред.
– Тивинаги мислиш, че нещо не е наред – разсмя се Флора.
Ако
баща ѝ непрекъснато закъсняваше, майка ѝ пък непрекъснато се тревожеше. След
това забеляза изражението на майка си.
–
Мамо, басирам се, че единственото, което не е наред, е, че му липсва Аги.
Най-после е разбрал каква огромна грешка е направил, като скъса с нея, това е
всичко. – Тя свали отново крака си на шезлонга и затвори очи, наслаждавайки се
на слънцето, което стопляше кожата ѝ. – Аги е най-доброто нещо, което му се
беше случвало.
–
Очевидно тя вече излиза с някого.
–
Кой ти каза? – отвори едно око Флора.
–
Имам своите контакти, скъпа. Срещите за сутрешно кафе не са измислени от вашето
поколение. – По лицето на майка ѝ премина изражение на болка. – Глупаво момче.
Флора
се обърна на една страна, свивайки колене.
–
Виж, тя може да го накара да падне на колене и да се моли известно време, но
нямам съмнение, че ще го приеме обратно.
Майка
ѝ стисна устни, както правеше винаги, когато беше загрижена. Флора познаваше
този жест от деня на изпита ѝ по математика, деня, когато баща ѝ взе
свидетелството си за пилотиране на хеликоптер, деня, когато Фреди заяви, че ще
участва в Пясъчния маратон…
–
Надявам се да си права.
Двете
замълчаха и само обръщането на страниците нарушаваше симфонията на пчелите,
които жужаха сред хортензиите, косовете, които пееха в дъбовото дърво, и
тупкането на опашката на техния лабрадор Боли върху плочките, когато Флора
протягаше ръка и го погалваше, докато той лежеше в сянката под шезлонга ѝ.
Майка
ѝ затвори списанието и се обърна към нея, опитвайки се да изглежда по-весела.
– И
така, кажи ми какви новини има при теб – и нямам предвид работата.
Виждаш ли се с някого в момента?
Флора
хвърли кос поглед към майка си, без да помръдне глава. Тя потисна въздишката
си.
–
Не. Нямам време.
Майка
ѝ също потисна въздишката си.
–
Скъпа, трябва да намериш време. Как може да очакваш да срещнеш някого, ако
прекарваш целия си живот в мазета и складове, в галерии и по самолети?
–
Срещам се с много хора, мамо. Просто нито един от тях не е… – Тя се опита да
намери правилната дума.
–
Специален?
–
Щях да кажа „различен“, но, да, предполагам, че е същото.
– Различни
от какво?
Флора
сви рамене, въпреки че знаеше много добре. В работата си тя срещаше стотици
мъже – агенти, собственици на галерии, колекционери, специалисти по история на
изкуството, реставратори, да не говорим за клиентите, въпреки че, разбира се,
тя никога не би си и помислила да прекрачи границата и да излезе на среща с
някого от тях, – но те неизменно се разделяха на два типа. Мъже като шефа ѝ
Ангъс: с шити по поръчка костюми, учили в частни училища, принадлежащи към
елита и склонни да формират ексклузивни групи. Или като баща ѝ: ерудити,
ексцентрични, необикновени, но безнадеждни, що се отнася до всичко практично,
разсеяни и неориентирани в ежедневните неща. Тя искаше някой, който е по-добър
от останалите.
– Ти
си толкова хубаво момиче. Не мога да разбера защо още не са те грабнали.
– Да
не съм кофичка кисело мляко! – засмя се Флора. – Нямам дата „използвай преди…“.
–
Това е наивно, миличка. Разбира се, че имаш. Всички жени имат.
Този
път Флора позволи на въздишката да се откъсне от устните ѝ. Искаше ѝ се майка ѝ
да се откаже от тази тема.
–
Виж, мамо, напълно съм доволна от живота си такъв, какъвто е. Ще се случи,
когато му дойде времето. Човек не може просто да търси любовта.
Замълчаха,
постигнали примирие, и двете загледани в косовете, които подскачаха по моравата
и кълвяха червеи. Флора знаеше, че няма нужда да спира Боли, както се налагаше
някога – тези дни артритът му беше прекалено обострен, за да го е грижа, и той
предпочиташе да дреме на сянката.
– И
така, клането в кухнята приключи ли? – попита Флора, сменяйки темата.
–
Идеално сварени, розови и топли – отговори доволно майка ѝ. Тя беше толкова
елегантна готвачка, колкото елегантно се и обличаше. – А за десерт направих
любимия чийзкейк на брат ти.
– А,
добре, значи това ще го накара да стане от леглото. Започвам да мисля, че ще
трябва да поставим взривно устройство пред вратата на стаята му.
Майка
ѝ се засмя, въпреки че и потрепери, точно в момента, когато звукът от гуми по
чакъла ги накара да се обърнат и двете видяха бащата на Флора да се носи по
алеята, свалил кремавия гюрук на колата си, бялата му коса се развяваше на
вятъра, а на въздушната струя зад него се носеше „Флийтуд Мак“.
– Не
мога да повярвам! – възкликна удивено Флора. – Той всъщност е навреме.
–
Да, но пак кара така, сякаш е закъснял. – Майка ѝ издаде неодобрителен звук,
докато сваляше крака от шезлонга и плъзгаше стъпалата си с идеален педикюр в
белите си кожени чехли. – Честно казано, ще изпочупи делфиниумите ми. За кого
се мисли? Стърлинг Мос[1]?
Тя
въздъхна, взе празната чаша на Флора от ръцете ѝ и тръгна през моравата към
съпруга си, доволна, че има нещо друго, за което да се тревожи.
Само след половин час
сутрешната тишина беше изхвърлена от къщата като чаршаф, покриващ мебелите, за
да ги предпази от прахта, и „Радио 4“ гърмеше, докато баща ѝ се появяваше от
душа със зачервени бузи и изгладнял, а подът все още беше осеян с бучки кал от
обувките му за голф.
–
Здрасти, тате – Флора се усмихна, когато баща ѝ я забеляза, седнала настрани на
бюрото му с крака в мивката – любима нейна поза за почивка, когато си беше у
дома, още от времето, когато на осем години беше паднала в една коприва и майка
ѝ беше сложила пламналите ѝ сърбящи я крака в ледена вода да се охладят. Тя се
подготви за възторжената целувка, която той щеше да лепне в средата на челото
ѝ, хванал ушите ѝ с ръце, така че светът временно ставаше приглушен, сякаш беше
попаднала под вода.
–
Добра игра?
Думите
ѝ, изглежда, предизвикаха болка, защото широката му усмивка изчезна и той се
удари по челото.
– Ужасна!
Ужасна, по дяволите! – изстена баща ѝ. – Щях да играя по-добре, ако бях удрял
проклетото нещо с прахосмукачка! Не знам какъв е проблемът!
– Аз
ще ти кажа какъв е проблемът – намеси се майка ѝ, откъсвайки свежо стръкче
розмарин от сандъчето, загледана в една катеричка, която ровеше за жълъди
прекалено близо до лобелиите. Тя почука отсечено по стъклото и катеричката се
втурна нагоре по най-близкия дъб. – Онази допълнителна чаша „Мори“[2] снощи, ето това е.
Последва
ужасена тишина.
–
Но, скъпа, снощи сервира смокини! – възрази баща ѝ веднага щом се съвзе,
отворил широко очи от учудване, че може въобще да се мисли те да се ядат без
нотките на нар, които се усещаха във виното.
–
Знаеш какво искам да кажа – отговори майка ѝ и се обърна отново към тях
двамата, но приковала пълен с неодобрение поглед в съпруга си. Той се опита да
открадне целувка, докато тя изваждаше маслиновия хляб от фурната, нежните ѝ
ръце изчезнали напълно в кухненските ръкавици. – Онова „Пуйи-Фюме“ беше напълно
достатъчно. – Тя му подаде подноса с поръсения с розмарин хляб вместо
целувката. – Ще го сложиш ли на масата?
Флора
се разсмя, когато баща ѝ, облечен с особено ярък ансамбъл от черешоворозови
къси панталони и тревистозелена спортна риза, се отдалечи, неутешим заради
настояването на жена си да се тревожи за състоянието на черния му дроб. С
бързото му шофиране, количеството вино, което поемаше, и състоянието на
кухненския под той напълно и истински бе изпаднал в немилост.
–
Горкият тате.
Майка
ѝ слагаше топлите, извадени от черупките омари върху клубната салата и
забелязала своя шанс, Флора открадна парче авокадо. Майка ѝ автоматично понечи
да я накаже с плясване по ръката, след това размисли и сама ѝ подаде още едно
парче.
–
Трябва да те охраним. Сега извикай брат си, моля те – добави тя и вдигна
пълната чиния. – След това донеси салфетки и цветята.
–
Да, сър! – отдаде чест Флора, изтрака с пети в мивката и се ухили, докато майка
ѝ се отдалечаваше с въздишка и клатейки глава.
– За
бога!
Флора
скочи от плота и застана в подножието на стълбите в коридора.
–
Хей! Фреди! – извика тя с всички сили. – Обяд в градината веднага или изпращам
армията!
–
Ако исках съседите да разберат, че ще обядваме, щях да ги поканя – каза сърдито
майка ѝ, когато след малко Флора изтича в градината и остави на масата
светлорозовите салфетки и каната за мляко, пълна с току-що откъснати бели
стръкчета ароматен грах.
–
Басирам се, че е станал обаче – ухили се Флора и се настани на стола до баща
си, откъсвайки парче от още топлия хляб.
Баща
ѝ наля неохотно сода със сок от лайм, за която съпругата му се опитваше да го
убеди, че е точно толкова освежаваща алтернатива на шприц с шампанско, и тя
отпи и затвори очи, усещайки кондензираните капки вода да потичат от
изстудената чаша по ръката ѝ и пулсирането на обедното слънце по кожата си. Не
беше нужно да отваря очи, за да знае, че брат ѝ вече пресича моравата. Да, беше
чула изскърцването на най-долното стъпало, беше чула френската врата да се удря
в стената, но освен това винаги бе успявала да усети, когато той е наблизо – оттук
и прякорът му за нея, Прилепови уши, който през годините се бе превърнал в Бети[3].
Разликата между двамата беше по-малко от две години и те бяха неразделни от
момента, в който майка ѝ я беше донесла у дома от болницата, като Фреди всяка
вечер се настаняваше в креватчето ѝ и споделяше с нея любимата си играчка. Той
се беше грижил за нея на площадката в училището в първия ѝ ден и ѝ беше помагал
в разнасянето на вестниците в неделите (защото баща им настояваше сами да
печелят парите си), когато подлистниците правеха вестниците прекалено тежки за
нея; беше обещал да не казва на майка им, когато татуировката на пеперуда,
която бе направила на бедрото си, се беше възпалила; беше заплашил с бой
всичките си приятели, ако се опитаха да я свалят, и беше одобрявал момчетата, с
които тя излизаше, по-старателно, отколкото баща им.
–
Няма нужда да бързаш, Фредс – ухили се тя, отвори лениво очи и се втренчи в
него, усмихната широко. – Ние просто ще умрем от глад тук, докато ти… по
дяволите!
–
Флоси! Как се изразяваш! – скара ѝ се майка ѝ.
Но
Флора не можеше да отдели поглед от брат си, своя строен, дългокрак брат с
гъстата руса коса, все още покрит с момчешките лунички, които някога двамата се
бяха опитвали да преброят, като ги свързваха с неизтриваем маркер. Но чаровната
усмивка, която го беше измъквала от безброй наказания, очевидно се бе изгубила
някъде по шосе М4 заедно с поне осем килограма.
Той
насочи пръст право в нея в момента, в който тя буквално застана мирно.
– Не
започвай! Изглеждаш ужасно – каза той. – Сериозно, стой далече от
пайовете.
Флора
искаше да се засмее. Това беше обичайната му шега, която обикновено се
посрещаше с огромно веселие, но тя забеляза, че днес никой не се смееше.
–
Какво, по дяволите, е станало с теб? – попита тя, опитвайки се с поглед да го
убеди да бъде сериозен.
–
Флора, как се израз… – повтори майка ѝ, но с ъгълчето на окото си Флора видя
как баща ѝ вдига ръка, за да я накара да замълчи.
–
Нищо. Успокой се – сви рамене Фреди.
–
Толкова си отслабнал! – извика тя, като едва не се разсмя на иронията в това,
че той се опитва да се преструва, че всичко е наред.
–
Кука. Криво дърво. Присмяла се – отговори Фреди, отпусна се артистично на
празния стол и отпи голяма глътка сода с лайм. След това направи физиономия,
втренчи се намръщено в чашата и погледна скептично баща си, който просто сви
рамене.
–
Мамо, кажи му – нареди Флора.
–
Казах му, скъпа, казах и на теб – отговори майка ѝ и сложи една много голяма
порция салата в чинията му. – Защо мислиш, че поръчах допълнителен килограм
омари?
Фреди
сякаш пребледня при вида им, а вилицата остана неподвижна в ръката му.
–
Изглеждаш наистина шокиращо – каза Флора, облегна лакти на масата и се втренчи
право в очите му, решена да не се отказва от темата. Познаваше брат си по-добре
от всеки друг. – Наистина. Какво става?
Фреди
отвори уста да отговори, но за разлика от храната, която изглежда не можеше да
сложи вътре, думите точно обратното – не можеха да излязат навън. Той просто
сви рамене.
Настъпи
дълго мълчание, сред което нахлу загриженост. Сега вече всички определено бяха
притеснени. Фреди може и да не можеше да яде, но винаги, винаги е можел
да говори. Флора го наблюдаваше и мислите ѝ препускаха. Дали беше разбрал, че
Аги отново излиза с някого? Дали това го беше засегнало повече, отколкото бяха очаквали?
Но
нямаше време дори и да попита. Внезапното изстъргване на стола му върху
камъните накара всички да подскочат.
– Не
мога да продължавам с това – измърмори той.
–
Фреди? – изрече въпросително баща им, гласът му, внезапно лишен от обичайната
си веселост и пълен със загриженост, докато Фреди крачеше обратно към къщата,
размахал ръце прекалено високо, прекалено енергично.
Останалите
членове на семейството се втренчиха един в друг, шокирани, разтревожени,
разтърсени.
–
Вие двамата сте близки. Казал ли ти е нещо? – попита тихо майка ѝ, облегнала
лакти на масата. – Каквото и да е, нещо, което може да обясни това?
Флора
поклати глава, все още загледана към мястото, през което той току-що бе минал,
сякаш бе разкъсал въздуха и го бе оставил да виси на парцали зад себе си.
– Ще
отида при него – каза баща ѝ и хвърли салфетката си на масата, но Флора сложи
ръка на лакътя му и го спря.
–
Не, нека да отида аз – настоя тя.
След
това стана и изтича в потъналата в сянка къща. Старите дъски проскърцваха под
тежестта ѝ, през отворените прозорци се подаваха клонки жасмин, цветчетата на
орлови нокти се полюляваха зад стъклата, а пръстите ѝ се плъзгаха по неравните
стени, докато взимаше стъпалата по две наведнъж. Надникна в стаята му, но вече
знаеше, че няма да го открие там, и продължи към таванската стая най-горе. Тя
беше украсена с тапети „Туал де жуи“, на малките прозорци висяха тежки памучни
завеси, а на леглото, забравен, лежеше счупен часовник. Някога тук беше стаята
на бавачката, но това не ги беше спирало да се промъкват край поредното спящо
германско или шведско момиче по пътя им към тяхното тайно скривалище.
Тя спря до стената и отвори малката вратичка по средата
ѝ, която им беше абсолютно забранено да отварят, когато бяха малки. Пропълзя
през нея и след миг се появи върху плоската част на покрива, една скрита
долина, която не се виждаше от градината заради наклона на покрива. Когато
Флора изтича към него, приведена по навик, Фреди не се изненада, че я вижда.
Двамата
се печаха на слънце тук и тайно се научиха да пушат, въпреки че Фреди не бе
позволил да пият тук, горе – алкохолът и височините не бяха добра идея.
–
Кажи ми какво има – изрече тихо Флора и седна, облегната на него. Обикновено се
облягаха назад, притискайки се към керемидите на покрива, или за да усетят
слънцето върху лицата си, или да наблюдават луната, но днес той беше приведен
напред като свит бръмбар, с лакти на коленете и наведена надолу глава.
– Не
мога – поклати глава Фреди.
Тя
стисна ръката му, когато думите потвърдиха най-големия ѝ страх, че не си
въобразява това, че не ставаше въпрос за прекалената загриженост на майка ѝ, че
нещо не е наред. Нещо наистина не беше наред.
– Какъвто и да е проблемът, аз съм на твоя страна. Знаеш
го.
Той
поклати глава, хвърляйки ѝ кос поглед.
–
Няма да бъдеш. Не и този път.
–
Фреди, няма абсолютно нищо, което можеш да кажеш, което да ме накара да се
съмнявам в теб. Ти си моят по-голям брат. Аз те обожавам.
Той
наведе глава и стисна ръцете си толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
Флора потрепери заради него.
–
Затова ли искаше всички да сме тук този уикенд? – Беше се наложило да размести
земята и небето, за да може да вмъкне в програмата си необичайната му молба
всички да се съберат тук.
– Мислех,
че мога да го направя. Мислех, че мога да кажа на всички ви. Мислех, че така е
правилно…
– И
наистина можеш – прошепна тя. – И е правилно.
–
Не, не мога.
–
Защо?
–
Защото ви гледах всички долу и вие сте си същите, каквито сте били винаги. Ти
си толкова перфектна и саркастична, и мила, тате е толкова открит, а мама прави
всичко красиво и се тревожи, без да има защо. – Той замълча. – Обаче сега
наистина има за какво да се тревожи. Аз развалих всичко.
–
Какво си развалил?
–
Нас, семейството ни. И няма да мога да понеса изражението на лицата ви, когато
ви кажа.
Беше
неин ред да замълчи, докато се вглеждаше в лицето му, а той отново се отдръпна
и емоциите му сякаш се оттеглиха навътре, криейки се от нея.
–
Какво си направил, Фреди? Трябва да ми кажеш. – Тя стисна ръката му по-силно. –
Знаеш, че няма да слезем долу, докато не го направиш.
Той
си пое въздух на пресекулки.
–
Това не е истина. Трябва да ми вярваш.
– Ще
ти повярвам, обещавам. Вече ти вярвам.
–
Все още не знаеш какво е.
–
Не. Но познавам теб. Подкрепям те. Обичам те.
Той
кимна, отпусна глава надолу и от очите му първо рукнаха сълзи. А след това –
най-после – дойдоха и думите.
[1] Английски пилот от Формула 1, роден 1929 г. – Бел. прев.
[2] Maury – сладки френски вина, наречени на името на града, в който се
произвеждат. – Бел. прев.
[3]Bat (англ.) – прилеп. –
Бел. прев.
Отзиви
Все още няма отзиви.